Избърсах потта, избила по лицето ми и отворих още по-широко очи, за да им попреча да се затворят. Бях на крак вече повече от двайсет и четири часа и не бях сигурна колко още ще издържа. Помещението преливаше от злокобни стонове. Въздухът беше горещ и спа́ рен. Острата миризма на болна човешка плът се врязваше направо в мозъка ми. Бавно и методично отнемаше способността ми за трезва преценка. Умората също не беше за подценяване. Непрестанното обикаляне между пациентите ме бе изцедило. Смяна на системи и подлоги, инжекции, даване на лекарства, компреси, мерене на температура… Списъкът беше дълъг и се повтаряше през някакъв интервал от време. Маларията бе поразила сериозна част от населението на Кумого2 . Аз и още двама мои състуденти се бяхме озовали в дълбините на Африка, с доброто намерение да се включим към малобройния лекарски екип и да помогнем на нуждаещите се. Преди да дойдем тук, бяхме взели необходимите мерки, за да се предпазим (доколкото бе възможно) от заразата. Въпреки това, всеки от нас се надяваше имунната му система да е достатъчно силна, за да не допусне болестта да засегне здравето му.
–
Двамата вървяхме редом един до друг, в пълно мълчание. Пестяхме силите си. Когато се озовах сред морето от болни, се разсъних, буквално за част от секундата. Някой се мяташе и стенеше на броени крачки от мен. Зловещите му стонове вибрираха направо в главата ми. Извърнах се рязко и се ококорих от изумление. Сред множеството чернокожи се открояваше един бял. Мъжът се извиваше по особено зловещ начин. Тялото му се гърчеше под прокъсаните чаршафи. Прежълтялото му лице лъщеше от пот. Клепачите му бяха затворени, но очите му не спираха да се движат под тях.
–
Върнах вниманието си върху малката Сурия. Протегнах пръсти и докоснах босото ѝ стъпало, което се подаваше изпод чаршафа. Беше топло. В гърдите ми се надигаха ридания. Излетях като куршум през вратата, преди те да успеят да изригнат от гърлото ми. Тичах без посока. Спрях, чак когато се намирах достатъчно далече. Паднах на колене върху сухата напукана земя. Тогава всичко се отприщи. Плачех с глас, без да ме е грижа дали имам свидетели. Нямах контрол над себе си. Навън се изливаше насъбралата се през последните седмици болка. Цялата се тресях. Сълзите се стичаха по лицето ми. Накрая, останала без сили, хлипах и подсмърчах. Къде беше смисълът да се борим да спасим човешки живот?! Нямаше такъв. Не и тук, където хората измираха като насекоми.
–
Гъделичкаше кожата ми с дъха си. Потръпнах. Усещах топлината, излъчваща се от тялото му. Беше необичайно. Всъщност, нищо не беше нормално. Намирахме се в затънтена точка на географската карта. Край нас върлуваше смъртта. Живеехме в спартански условия. Работехме до пълно изтощение. Нямахме време да спрем дори за миг, камо ли да водим задушевни разговори. За първи път от месеци насам разполагах със свободна вечер, която вместо за сън пропилявах в… Не бях сигурна точно в какво. Болката в гърдите ми не отшумяваше, но там се зараждаше и още нещо. Новите нюанси в отношенията ни с Казимир, ме объркваха.
© Иви Атанасова, из „Повече от това“, 2020