Незнайно защо в тази тясна уличка шофьорът на ръждясалата астра наби газта. Левите гуми на возилото пропаднаха в дълбоката и пълна с кална дъждовна вода дупка. Опитващият се да се опази от обилния валеж, Живан тъкмо се канеше да пресече, когато мръсната течност заля части от тъмносиния му панталон и сакото.
„Да подлежаха и шофьорите на някоя точна наука, ама уви.“ – помисли си инженерът, докато продължи с лек бяг към входа на гарата, който вече се виждаше.
Отново закъсняваше заради поредното задръстване в претъпканата от коли столица. Младежът, който иначе живееше в провинцията, се удивляваше всеки път като идваше тук сред цялата тъпканица от хора и машини. Превозните средства, които едвам се тътреха по всички малки и големи улици, наподобяваха хлебарки, опитващи се да се натъпчат в леговищата си. Но това бе трудоемко, тъй като колите бяха прекалено много и представляваха вечна върволица от едва движещи се колони.
Живан спря пред входа на зданието и огледа с покруса състоянието на дрехите си. Как щеше да влезе в този вид в обществения транспорт? Изведнъж го осени мисълта, как външният му вид отговаря на чувствата му. Както и на времето. Някак си беше в тъжен синхрон с заобикалящия го свят.
Тъкмо се беше насочил към въртящата се врата, когато чу непознат дрезгав глас да се обръща към него:
– Младежо, спри и чуй бъдещето си.
Беше дребна и облечена в разноцветни, но ужасно мръсни, дрипи старица с мургаво лице, забрадено от бяла кърпа.
– Как ли пък не! – прихна Живан без въобще да ѝ обръща внимание.
Нареди се на въртящата се врата, около която се събираха също бързащи хора и обърна глава към възрастната жена. Тя продължаваше да го гледа втренчено.
– Днес ще се разделиш с една от твоите любови, но ще намериш друга.
Думите ѝ леко го смутиха, но инженерът, нямащ време и желание да се занимава с нея, се шмугна в сградата. Озовавайки се вътре, той веднага побърза към информационните табла, за да види от кой коловоз тръгва влакът му. Когато пристигна при тях с ужас установи, че не работят.
„За кой ли път“ – помисли си раздразнено, насочвайки се към пълните с чакащи пътници гишетата, които за пореден път бяха с четири по-малко.
Макар и да имаше резервни дрехи в раницата си, нямаше как да се преоблече в някоя публична тоалетна, тъй като времето беше срещу него. След няколко секунди, Живан вече беше на гишето, навлякъл погнусените и неодобрителни погледи на околните.
Всеки път, когато идваше във все по-уголемяващия се Столица-Мегаполис, Живан се чувстваше като попаднал в безвремие.
Тук бяха концентрирани новостите и средата беше най-напредничава. Това привличаше хора от всякакви други околии. Столицата се разрастваше, но не можеше да удовлетвори нуждите и желанията на всички. Ето как с годините проблемите променяха единствено мащабите си, а ползите от съществуването тук се стопяваха на общия фон.
А младежът продължаваше да носи на плещите си тежестта на усещането, което бе сигурен, че терзае много други индивиди…
Чувството да си заседнал между минало спорно и бъдеще ненастъпващо време.
„Защо тогава искам въобще да дойда тук?“ – запита се семестриално завършилия студент, чиито проект за пореден път бе отхвърлен.
Всичките очаквания, с които бе дошъл тук, се бяха пръснали на безброй атоми, които тепърва трябваше да съедини с нови надежди.
Бавно и постепенно Живан се приближаваше към гишето. В главата му изникна пресният спомен от врачката. Какъв беше шансът, статистически погледнато, тя да налучка какво ще му се случи, оказвайки се права. Така казано от нейна страна – прекалено общо, всъщност прекалено висок.
„Как само припечелват пари тия шарлатани, а аз с наука се занимавам.“ – възмути се мислено студентът.
Дойде и неговият ред да си закупи билет. Макар хората зад него да нервничеха открито, касиерката, жена на средна възраст с черна къдрава коса и огромни очила, успя бързо да го обслужи.
Младежът се насочи към пероните, когато по говорителите, пръснати навсякъде в помещението женски глас оповести потеглянето и локацията на влака му.
Макар от ден да не бе консумирал нищо, нямаше време да пазарува, затова тръгна към сектора, от който тръгваше композицията. За свое щастие успя да се качи в последния вагон, тъкмо когато се чу сигнала за тръгване. Мястото му обаче беше в първия.
Когато с последни сили обкрачи разстоянието до купето си и седна на посоченото в билета място, моментално му се догади. Вътре беше задушно, а от един от пътниците лъхаше ужасна миризма. От цялото бързане по пътя за гарата и липсата на сън, заради подготовката по изложението на проекта, го бе налегнала умора.
Въпреки това, студентът не можа напълно да изпадне в безсъзнание. Образите бяха размазани, а гласовете по-дълбоки и далечни. Въпреки това, младежът отчасти разбираше какво се случва.
Близките часове минаха тягостно. Случващото се сграбчи съзнанието му, унищожавайки всяка възможност за концентрация. До него бяха разположени двама мъже в работни дрехи, които постоянно обсъждаха конспиративни теории за други планети и чужди, господстващи над хората раси. До тях стоеше млад мъж с монашеска роба, който държеше книжка, с изобразен кръст върху корицата ѝ.
Срещу него беше индивид с неопределим пол, с който работниците се заяждаха чат-пат. В центъра на седалките седеше смърдящият индивид, облечен в дрипи, който беше набутал в средата на купето метална количка, окачена с всякакви кошници и предмети. След няколко гари, когато беше дошла проверката, индивидът беше изхвърлен. Оказа се поредният, опитващ се да се добере до изходният пункт към Сметището. Огромна територия в подножието на Мегаполиса, където се изхвърляха отпадъците и където се беше образувала отделна нисша социална прослойка, за която се носеха слухове, че няма валута и всичко става на разменни начала. Кой каквото си намери в тоновете смет, изливани ежедневно.
Последният пътник беше млада жена с елегантен тъмносив пуловер и кестенява коса, вързана на висок кок. Очите ѝ, скрити зад очила със сребърна рамка, бяха вперени в него.
По средата на пътуването влакът спря за известно време. Започнаха догадки, от страна на работниците, че това са извънземните, които ще отвлекат всички, за да експериментират с тях. Живан, който бе започнал да се възстановява, беше потресен от нивото им и от молитвите, които свещеникът шепнеше.
За момент реши да поспори с тези типове, защото имаше какво да им каже от научна гледна точка за бръщолевенето им, но вместо това, стана и излезе до коридора на вагона при един от прозорците за глътка свеж въздух, където беше девойката от неговото купе.
– Може ли? – попита.
– Естествено, Тамира – подаде му ръка тя.
– Живан – пое я. Беше слаба и студеничка.
– Тежък ден?
– Да. Скъсаха ми проекта, който готвех от месеци.
– Така ли? Какъв беше той?
– За аеромобили. Измислих евтин начин да се произвеждат и най-вече да горят по-малко и то екологично съобразно гориво. А те ми казаха, че това не е в икономически интерес на Мегаполиса и отказаха да го финансират. Съсипан съм.
– Ех! – опря ръка на рамото му. – Ако това ще ти помогне. И моят проект по психология на зодиакалните аспекти го отхвърлиха днес.
Той се отдръпна.
– Ох. И ти ли с псевдонаука се занимаваш? – рече и двамата се засмяха.
След известна пауза, загледана в суровия пустинен пейзаж, тя му рече:
– Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко и да избягаш?
– Ами да. Всичко, което ми се случва напоследък ми показва, че моето занимание не е за мене. Получавам знаци от съдбата и им обръщам внимание, а това е странно, защото съм човек на науката.
– Довери се на инстинктите си. Коя зодия си?
Двамата отново се засмяха и продължиха да говорят. Раздумката им така ги заплени, че той за малко да изтърве спирката си.
Когато се прибра и отвори чантата си, която бе грабнал набързо, установи, че там не са неговите записки и материали, а… тези на свещеника. Явно я беше разменил…
Живан въздъхна с усмивка и извади телефона си. Поне беше записал номера на момичето. Явно внезапно беше дошъл наистина моментът да захвърли всичко и да избяга от досегашното си съществуване. Новият аз трябваше да живее.
…
– Скъпи, как мина денят?
– А, нищо особено, студентът ми по богословие е загубил чантата си във влака. Клетият, тъкмо завърши проекта си, а сега… разменена била с някаква, пълна с научни материали. Дали не бихте могли да направите нещо по въпроса?
– Ох. Едва ли… Знаеш, че така и не отпуснаха пари за бюро за изгубени вещи. Ако се намерят хората… съдба!
– А твоят ден?
– Ооо, страхотно! Знаеш ли какво направих? Обслужих на касата симпатична девойка с медальонче, на което беше изобразена зодията ѝ – стрелец. В зодиака днес пишеше за тях, че ще срещнат човек, който ще преобърне живота им. Може би голяма любов… И знаеш ли какво направих? По-късно, малко преди влакът да потегли, се появи някакъв притеснен младеж с интелигентно изражение и тъй като все още пазех свободно местенце, в купето, което ѝ избрах, си рекох – ей туй е! Сватосвам ги! Може пък да се получат нещата.
– Ех, ех и ти каква си. Колко пъти съм ти казвал, че не са почтени тези неща, които правиш…
_________________
Дел, походът ти в литературата започна с „Пътуване през спомени“ – едно епично фентъзи, а напоследък си се насочил към писането на съвременни истории с ярко изразена социална насоченост. В кой жанр се чувстваш най-приятно?
Като автор се чувствам най-приятно и по-скоро правилно там, където жанровете се преплитат. Стремежът да мисля и действам една идея по-встрани от установените рамки и норми, се препредаде и в творческите ми занимания. Затова и след няколко романа и разказа в различни стилове се реших да експериментирам, съчетавайки фентъзи с фантастика, добавяйки крими, трилър и всякакви други елементи.
Завършил си политология – откъде черпиш идеите за сюжетите, които създаваш в книгите си?
Бих се определил като ловец на идеи. Харесва ми, увлича ме непрестанно да плавам в един постоянно обновяващ се басейн от теории и концепции за всеки аспект на действителността и човешкото същество. Обикновено идеите ми, както на микро, така и на макрониво, идват от пряко или косвено взаимоодействие с определена среда, явление или феномен. Имам и произведения, базирани на конкретни теренни проучвания – издадох сборник с разкази, вдъхновен от изоставените села у нас. Преди две години излезе и мой роман, представящ живота и житейската призма на клошарите.
Разкажи за твоята благотворителна инициатива „Книги за всички“.
Инициативата беще проведена в началото на 2019 г. Успях да откупя и събера общо над 600 книги от български автори и да ги разпределя за над 50 малки и големи библиотеки в различни региони на страната като Велико Търново, Враца, Кърджали, Благоевград, Добрич, Пловдив, Пазарджик, Габрово и др.
Имах бройки от мои книги и реших тях също да даря. Когато се свързах с библиотеката в Габрово, хората бяха изумени и в същото време ужасно заинтригувани, тъй като споделиха, че съвременни родни имена се търсят постоянно и че са точно в недостиг на заглавия. И няколко месеца по-късно, започнах кампанията.
И за финал, живея в измерението на…
Постоянното изменение. И пресътворение.
Броят е подготвен от Тео Буковски
