„Като дете, предполагам, не бях точно нормален. Най-щастлив бях, когато ме оставяха сам у дома в събота.“
Чарлз Буковски
Бял. Целият простор от заоблените върхове на ботушите ми, та чак до тухления зид в далечината на двора блещука в памучно бяло. Толкова е чисто, че чак заслепява погледа ми. Дори двете млади иглолистни дръвчета вляво от пътеката стоят леко приведени, в напълно бяло смирение. Не искам стъпките ми да развалят съвършената белота на пейзажа. Обръщам се – дори следите от ботушите ми са бели.
Внимателно тръгвам по тясната пътека. Чувам само тихия звук от подметките, които впиват грайферите си в рохкия сняг. Завивам покрай ъгъла на сградата и се насочвам към входната врата. Навеждам се за миг, за да гребна с шепи от снега. Хвърлям го по шапката и яката на кожуха си. Дори и след малко да се стопи в топлината на стаята, все ще остане някоя запазена снежинка между ресните на червения ми пискюл.
– Дядо Коледа, заповядай! Всички те очакваме – жената, която ме посреща на входната врата, е едра, пухкавите ѝ бузи симпатично греят в прасковен цвят. Отстъпва назад, за да се разминем. Влизам – без малко по навик да си събуя ботушите. Добре, че домакинята леко ме побутва по гърба.
– Влизайте, влизайте, децата сън не са спали от радост. Да помагам ли с чувала?
– А, няма нужда, справям се все още. Тя, бялата ми брада, малко лъже за възрастта.
И двамата се усмихваме. От предверието ме лъхва приласкаваща топлина, като онази от спомените в детството ми. Връща ме към топлия уют, уханието на приготвения обяд и загадъчния нюанс на ванилията в какаовия кекс, който често поднасяха в детската ни градина за десерт.
Сега пак съм там. Проследявам с поглед еднаквите гардеробчета, строени в редичка и всичките с прилежно затворени вратички. Споменът настоятелно ме издърпва още по-навътре – до дългата дървена пейка, покрита с червена изкуствена кожа, на която всяка сутрин сядах, събувах външните си обувки, нахлузвах пантофките и се пъхах в оранжевата престилчица с кант на квадратчета по ръкавите. Отпред на джобчето мама беше избродирала със светъл конец първите букви на трите ми имена. От тях тръгна и прякорът ми.
– Ние сме готови, хайде, идвайте! – едно бледо лице, което се появява сякаш от нищото, настоятелно ме подканя. Подозирам, че това е учителката.
– Само момент, да си оправя веждите – от джоба на кожуха вадя шишенце с течен коректор и енергично го разклащам няколко пъти. – Да имате огледало на сгода? – обръщам се към г-жа Розови Бузи.
– Веднага ви нося – вдига ръка тя и изчезва заедно с г-жа Бледолика зад първата врата вдясно.
Оставам сам. Свалям чувала от рамо, подвивам крак и се отпускам на нисичката пейка. Дървото под мен тихо пропуква. Тялото ми е натежало. И е станало доста по-голямо.
– Той не яде супа, не го насилвайте! – предупреждаваше всяка сутрин баба ми, когато ме оставяше в детската градина. Учителките кимаха разбиращо. Очевидно имаха опит със злояди деца. Въпреки че аз в никакъв случай не бях като тях. Просто не обичах супа. И печена тиква.
По стените са подредени табла с рисунки – Дядо Коледа с шейна и елени, Дядо Коледа без шейна и елени, дядо Коледа с джуджетата, само джуджетата, само елените…. Има и една, чиито изображения ме затрудняват да определя замисъла на художника. Вероятно бъдещ Пикасо.
– Ето, заповядайте! Да пусна ли осветлението?
– Не, не, все още виждам добре. Дори и без очилата – шегувам се аз, докато прокарвам мократа четчица на коректора по черните косъмчета на веждите ми.
– Вижте как греят елхите сега, радват се, радват се всички…– запява дрезгав женски тембър и постепенно в мелодията се включват няколко звънливи детски гласчета.
Виждам и себе си, покачен на ниско столче на втората редица, облечен в народна носия, с едва закопчано на корема елече и с нахлупен до веждите калпак. Отварям широко уста и пея с цяло гърло. А сърцето ми лети от щастие, защото вратата на просторната занималня се отваря и аз виждам белите къдрици на Дядо Мраз. А от звънчетата настръхвам и не мога да скрия нетърпението си. Ето я и Снежанка! И джуджетата, и чувалът с подаръците. Огромен е! И в него е моето желание. Само след миг, само след толкова малко, то ще се сбъдне в ръцете ми!
– Изобщо няма да ви познаят. С тоя костюм, и брадата, а и великолепните ви червени ботуши… Пък очилата, ах, очилата… – кимвам дружелюбно на г-жа Розови бузи. Виждам, че емоцията ѝ е искрена. Дано само да не се ударя в някоя врата или колона, че с тези високи диоптри всичко ми изглежда двойно. Вероятно като отворя чувала, ще се наложи да ги спусна най-долу на носа, за да не объркам имената на децата.
– Най-важни са дребните детайли. Децата винаги забелязват, когато им представяме и най-малката неистина. Някой черен масур, измъкнал се от шапката, поставен накриво мустак, златна коронка в устата, даже часовникът, който са виждали на нощното шкафче на баща си… Е, готов съм. Да вървим! Нека им подарим щастието, което заслужават. Този следобед ще е посветен на сбъдването на желания.
Денят ми беше тежък. Още от сутринта пред вратата на кабинета се бяха скупчили десетина пациенти. Някои кашляха, други изгаряха от трийсет и девет градуса температура, двама бяха схванати с радикулит[1], един язваджия повръщаше кръв вече трети ден, но беше решил да дойде точно преди Коледа… „Дойдох сега, щото по празниците как ще ям.“, мънкаше, докато му връчвах направлението за болница. И когато ми се стори, че всичко е под контрол – болните прегледани, рецептите написани, а чакалнята се беше поизпразнила, дойде кошмарът. Влетя Пламен Германеца. Детето му, тригодишното, се влошило до много зле, започнало да диша тежко, отпуснало се, едва отваряло очи. Бях го прегледал само преди ден и бях назначил лечение. Защо и сега? Какво се беше объркало? Докато чакахме линейката, стоях и гледах обезцветеното детско личице, посинелите устнички, едва повдигащия се гръден кош. Очите му трескаво блуждаеха под затворените клепачи. А от очите на баща му капеха отчаяние и безнадеждност, които задушаваха и моето сърце. С Германеца се познавахме от години, бяхме станали приятели, а аз не можех да му обещая и частица щастие. Щастие, което не беше подарък. Щастие, което бях длъжен да му дам.
Часове по-късно, зад полуоткрехнатата врата, други деца ме очакваха с ескалиращ възторг. Защото в този час, само в този един-единствен час, аз щях да бъда техният Дядо Коледа. Вълшебникът, който сътворява чудеса, при това най-обикновени и земни чудеса.
Крехка русокоска с плътно спуснат над очите бретон надниква през вратата и тутакси зазвънтява с пискливо гласче:
– Тук е… тук е!
Ставам от пейката и поемам чувала в ръце.
– Разконспирирани сме – и намигвам съучастнически на г-жа Розови бузи.
Намествам по-нагоре очилата си, проверявам възглавницата под костюма си – коремът е наред – и отварям широко вратата. Толкова пламтящи очички накуп не съм виждал никога. Някои дечица невъздържано подскачат на едно място, други се смеят с глас и силно пляскат с ръце, а няколко дори танцуват. Само две момченца са се отделили в далечния ъгъл и гледат недоверчиво.
– Да поздравим нашия гост, деца! – извисява строг глас г-жа Бледолика.
– Добре дошъл, Дядо Коледа! – хаотичен хор от гласове изпълнява указанието ѝ, а по-напористите вече са ме наобиколили и предлагат да ми помогнат с чувала.
Учителката отново се провиква, докато ме настанява на тапициран стол под елхата.
– Е, деца, бяхте ли послушни тази година? – изваждам най-басовия глас, на който съм способен.
– Даааа – мигновено изкрещяват подскачащите човечета.
От погледа на възпитателката разбирам, че е имало и непослушни. Виждам я как отива до ъгъла при двете момченца, хваща ги за ръце и ги довежда при останалите.
– А сега, специално за теб, Дядо Коледа, ще изпълним нашата празнична програма.
Децата се подреждат в полукръг. Докато пеят и рецитират, не спират да ме оглеждат – явно преценяват автентичността ми. Все пак са за последна година в детската градина или с други думи – с единия крак в първи клас. Когато и последното изпълнение свършва, госпожата започва да ги назовава по име и те, едно по едно, пристъпват към елхата и тапицирания ми стол. Изправят се като херувимчета пред мен, тръпнейки в очакване на въпроса, който им задава тя. След като отговорят, аз им подавам заслужения подарък.
– Мария, какво празнуваме на Коледа?
– Раждането на детето на Бога.
– Мони, какви трябва да бъдем, за да заслужим подарък от дядо Коледа?
– Трябва да бъдем добри и послушни… И още да помагаме на мама и тати.
– Илийчо, какво правим през зимата и какво през лятото?
– Миии… през зимата се тушкаме, а през лятото се не тушкаме…
– Пързаляме се, Илийчо, правилно е да се каже, че се пързаляме. И защо само през зимата се пързаляме?
– Оти по лизгавицата можеме, а по камико не можеме.
– Илийчо, непоправим си! Майка ти трябва повече да се занимава с теб, а не само да виси по кафетата и да клюкарства.
Цялата група избухва в неудържим смях. Илийчо свива рамене, ръчичките му клюмват надолу, очите му се навлажняват. Аз вече съм извадил неговото пакетче от чувала. Той бързо го гушва и изтичва при другите деца.
Поглеждам над очилата. Закръглено момченце с попораснала косица над челото и ушите му, неуверено се приближава, мигайки начесто зад своите малки кръгли очилца. Спира пред мен и спира да мига. В този момент ритъмът на сърцето ми се ускорява: „Нима това съм аз? Колко много си приличаме! Аз преди трийсет години.“
Трудно се заличават такива спомени – стоях и оглеждах белокосия старец. Другарката ми направи знак, но аз сведох очи от страх и притеснение.
– Стихчето, кажи стихчето! – подканващо прозвуча гласът ѝ зад гърба ми. Аз продължавах да мълча, впил очи в обувките на гостенина. – От планината лети през снега, сребърна малка шейничка… – нашепваше ми другарката, помислила, че съм забравил думите на стихотворението.
„Няма да го кажа!“, упорствах наум, а после думите сами се изплъзнаха от устата ми:
– Няма да го кажа, защото това не е истинският Дядо Мраз. Тези обувки, дето е обул, ги има и баща ми от Нармаг-а.
Белобрадият мъж се усмихна широко и разкри сребърна коронка в устата си. Очите му бяха толкова добри и познати. „Може и да не е истинският, но пък е мой, лично мой.“ Казах стихчето, след което го прегърнах и се разплаках на рамото му.
Сега, след трийсет години, моят малък син стои пред мен и проучва ботушите ми. Този път лъжа няма. Съвсем истински са, приказно дядоколедовски. А не от Търговия на едро.
– Цецко, какво ще пожелаеш на дядо Коледа?
– Ще му пожелая да е все така добър и усмихнат и… ако не го болят коленете, догодина пак да донесе чувал с подаръци – и се отдръпва засрамено.
Иска ми се го притисна силно до гърдите си, но едно вълшебство не бива да изчезва заради необмислен порив. Изваждам подаръка му. Последният в чувала. С лека завист отбелязвам, че вниманието на децата е насочено изцяло към изненадите им, вместо към мен. Развързват шумно панделките, разкъсват припряно тиксото от хартията. Възгласите им се умножават с всяка следваща отворена кутия. Вероятно след две-три години изобщо няма да вярват в мен, тоест в Дядо Коледа, но знам, че ще си спомнят този миг. Дай боже да запазят вярата си в самото Рождество, да пораснат с умове на възрастни, но да останат с детски сърца.
В коридора ме чака г-жа Розови бузи.
– Изобщо не се сетиха! – поздравява ме за отличното изпълнение. И аз съм доволен. Наистина не заподозряха нищо нередно. Дори и моето дете не ме разкри!
Една от връзките на ботуша ми се влачи по земята. Явно като съм излизал, случайно съм я настъпил. Ех, тези мои диоптри! Сядам на ниската пейка и запретвам единия крачол.
– Искате ли обувалка?
– Не, не, само връзката ми се е развързала.
От занималнята дотичва г-жа Бледолика, провиквайки се:
– Откъде купихте чувала? Много е добър, идеален е да си прибирам зелето в такива.
Две момченца се шмугват покрай нея и застават до мен. Поглеждам над главите им и казвам:
– Подарявам ви го, но моля, освен зелки добавете и малко съобразителност!
Тя остава безмълвна за секунда, вирва обидено глава и с демонстративен жест тръшва вратата на занималнята след себе си. Завързвам си ботуша и потривам ръце по панталоните. Приготвяйки се за тръгване, се усмихвам извинително на г-жа Розови бузи.
– Чичко… ъъъ… Дядо Коледа, може ли да те попитам нещо? Прабаба оплете за рождения ден на тате точно такива вълнени шарени чорапи. Твоите джуджетата ли ти ги правят? – виждам как вълшебството се опитва да отлети от очите на сина ми, взирайки се в собственото си отражение в малките му кръгли очилца.
[1] Радикулит – възпаление на нервни коренчета. Бел. а.
_________________
Фикция ли е Тео Буковски?
Псевдонимът си дължа на голямата писателка Весела Люцканова. През 2014 г., преди да излезе романът „Убийства 4D“, тя със сериозен тон ме посъветва: „С тази прозаична фамилия Иванов няма да стане“. И аз напълно ѝ се доверих и като издател, и като мой родител в литературата. Хората, които са чели романа, знаят откъде идва псевдонимът, а тези, които не са… да го потърсят, може би ще им е интересно. В живота ни има толкова много фикция, че на моменти се питаме дали сънуваме или всичко е реално. Важното и най-значимото обаче е постоянно да изпитваме себе си, за да сме сигурни служим ли на суетата или на славата на деня, оставайки дребни духом или защитаваме истината, отблъсквайки всички нечисти помисли. А си спомням и една мъдра приказка, че който сам съди себе си навреме, се спасява от съда на другите. Рождество е празникът, на който винаги се замисляме колко недостатъчно добри сме били. Проблемът е в това защо толкова рядко си задаваме този въпрос. Руският хирург, издигнат в светец, Лука Симферополски, е казал: „Ако не можеш да сториш за хората голямо добро, постарай се да сториш поне малко добро“.
Остросюжетният жанр ли е категоричното ти амплоа?
Винаги съм обичал жанровата литература – крими, фантастика, психологически трилър, не само като читател, но и като разказвач. Не мога да си представя, че някога ще напиша исторически роман, въпреки че съм имал такива предложения. По-добре и да не опитвам, защото съм сигурен, че няма да ми се получи. То е все едно утре да ме вкарате в операционната и да ми връчите скалпела, за да направя апендектомия, а колегата-хирург да го командироват да преглежда и ваксинира бебетата от практиката ми. И едното, и другото е медицина, ама всеки трябва да знае в коя област е най-добър. Така е и в литературата – малко са писателите, които са еднакво добри и с поетичните рими, и със сложните повествования.
Животът цветен ли е или ти оцветяваш живота?
Има една мисъл на Рей Бредбъри, най-любимият от любимите ми писатели-фантасти : „Всеки ден трябва да се инжектираме с малко фантазия, за да не умрем от реалност.“ Като се замисля, имал съм дни, в които не ми е била достатъчна една-единствена доза фантазия, а поне две-три спринцовки въображение, за да оцелея и да продължа да харесвам живота. При това не използвам въображението си само, за да измислям истории, които да напиша на белия лист или на лаптопа, понякога то ми е абсолютно необходимо за баланс в реалния свят. Помня, като дете „одухотворявах“ не само неодушевени предмети като войниците от пластмаса и плюшените си играчки, но и плевелите от градината на баба ми или чушките за консервиране. С всяко растение и с всеки зеленчук можех да разиграя цяла сценка пред по-малката ми сестра, а понякога се получаваха няколкодневни сериали, докато зелените пиперки започнеха да пожълтяват, бавно да омекват и уви, вече не ставаха за печене.
Как започна да пишеш?
Вълнуващата история, която се беше родила в главата ми, трябваше да бъде завършена с точно тези измислени герои, за които досега ти разказвам. Тогава съм бил на 7-8 години. На 10 написах първата си приказка – твърде наивен опит за имитация на „Цветята на малката Ида“. Но във всяко начало всички сме имитатори на тези, които харесваме, нали? Незнайно защо тъгата в историите на Ханс Кристиян Андерсен винаги ме е привличала. И досега съм убеден, че тъжният човек, дори и да е със заблуждаваща усмивка на лицето, е по-добър разказвач от онзи, който е доволен от всичко в живота си. На 15 сътворих една пиеса, работното ѝ заглавие беше „Пиявица“. По това време бях влюбен в театъра и дори играех в любителски драмсъстав в гимназията. Моята пиеса, разбира се, не видя бял свят. Въпреки че не ми е липсвало самочувствие. Ясно си спомням как я изпратих на списание „Театрална библиотека“. Препоръчаното писмо с ръкописа ми се върна след месец с отговор на обратната разписка – няма такъв адрес. Всъщност първата ми публикация на хартия не беше нито стихотворение, нито разказ, както би било логично да се случи, а… илюстрация към приказка. Но това е отделна история.
Кои са героите ти?
За мен писането не е самотно занимание. Винаги, когато разказвам една история, си представям как някой непознат чете зад гърба ми, погледът му бяга по редовете, надпреварва се със скоростта на моите пръсти, а очите му стават все по-големи от любопитство. Всъщност това е и причината да пиша. Много искам да изненадвам с нещо читателите си – понякога със странна история, друг път с необичайни персонажи или съвсем обикновени, но поставени в извънредни условия. Почти винаги в историите ми трябва да има неочакван финал. Колко често го постигам? Е, някои биха казали, че и трийсет процентна успеваемост е добра. Някои сюжети ми хрумват внезапно, други изкристализират с месеци, за едни ми е нужен спомен, други се раждат с някой случайно запаметил се сън. Някои са по-интересни, други, колкото и да съм се постарал, си остават леко скучни. И това е, защото всяка история има свой дух. Ако духът на историята или ако искаш наречи го с по-популярното ако вдъхновението не докосне ума на автора, в разказа или романа, дори и написани по всички правила на изкуството, ще има нещо, което няма да им достига.
Кои прелитат нощем в „… А те прелитат нощем“?
В последните три творчески години се бях преселил в една история, условно наречена „Седем капки кръв“. И когато най-сетне беше логично да я представя пред читателите, изведнъж вдъхновението ме отклони в съвсем друга посока. Помня онази топла септемврийска вечер, в която то ме докосна по рамото и ме убеди, че първо трябва да разкажа няколко други истории. Така се родиха кратките измерения на болката в „… А те прелитат нощем“ – сборник, в който е включен и разказа „Сребърна малка шейничка“. На корицата на книгата споделям, че има много автобиография в тези разкази и това няма как да не е така, но важното за мен е, че в тях има твърде много емоция, а това прави разказаното истинско и вълнуващо. Първият разказ е писан през 1991 г., разбира се в книгата е включен в съвсем нова редакция, а последният – през месец октомври 2021 г. Това са три десетилетия от живота ми, от които съм запазил и досега трудните спомени, човешките страхове и болката във всичките ѝ измерения. Те прелитат винаги нощем.
Броят е подготвен от Симеон Аспарухов
