Гласът изплува от сенките – чужд и далечен. Стопи се бързо и Катерина се зачуди чула ли го е въобще. Въпреки това светна нощната лампа и реши да я остави за през нощта. Тате ѝ беше казал да не се страхува от тъмното – „там няма нищо, звездичке“ – но колкото и да си го повтаряше, чуваше гласовете всеки път, щом опиташе да заспи.
Реши да не мисли за това и се обърна по гръб. Нощното небе надвисна над нея и мислите ѝ се разсеяха. Имаше си точно тридесет и пет звезди, четири планети и една луна. Мама ѝ ги беше нарисувала преди известно време, но Катерина имаше чувството, че са били там винаги. Запита се дали има деца и на Луната, и ако да, дали Дядо Коледа носи и на тях подаръци? Тази мисъл я накара да се усмихне и докато си представяше лунните деца, очите ѝ започнаха да се затварят и сънят постепенно я обгърна.
Малко преди фантазиите да се превърнат в сънища, силен шум разтърси лунния пейзаж и тя отвори очи. Заслуша се, но единственото, което чу, бе учестеният пулс, бумтящ в гърлото ѝ. „Там няма нищо, звездичке. Не се бой от тъмното.“ Нов трясък разцепи тишината и тя скочи от леглото. Стаята ѝ се стори малка и пуста. Спалнята на мама и тате беше чак в другия край на къщата. Катерина се приближи предпазливо към вратата и допря ухо. В далечината се чуваха стъпки. Усети как се поти. „Не и тази вечер“ помисли си отчаяно… По гръбнака ѝ премина тръпка. „Там няма нищо, в тъмното няма нищо“. Стъпките обаче не чуха заклинанието ѝ и продължиха да отекват в коридора. Тя огледа стаята за скривалище, но ѝ се стори някак различна. Беше почти празна. Единствено леглото с пожълтели чаршафи се криеше в сенките между четирите стени. Катерина се поколеба, но нямаше друг избор и се шмугна под него.
След миг вратата леко се открехна и тя затаи дъх. По пода се разля гъста мъгла и макар стъпките да затихнаха, Катерина имаше чувството, че нещо се движи из сгъстения въздух. Времето забави ход и ѝ се стори, че измина цяла вечност, докато създанието най-сетне реши да я остави. Вратата се затвори, а мъглата постепенно се разсея.
Когато най-сетне се реши да напусне скривалището си, Катерина откри стаята си такава, каквато си беше – с нейното легло, розовите ѝ чаршафи и играчките по полиците. Нощната лампа хвърляше мека светлина по стените, а звездното небе проблясваше по тавана. Тя въздъхна и се мушна под завивките. „Всичко е наред, няма от какво да те е страх, звездичке.“ Настани се удобно, но когато пъхна ръка под възглавницата, усети нещо студено. Рязко се изправи, а отдолу откри най-обикновено преспапие. Вътре сред вихрушка от изкуствен сняг тя видя две фигурки – елха и малък…
– Колко съм глупава, – каза си тя на глас – разбира се, че е бил Дядо Коледа. Дошъл е да остави подаръците.
Замисли се какво ли ще открие под елхата утре. Внимателно постави преспапието на нощното си шкафче и се унесе в снежната вихрушка около фигурките.
Сънят дойде бързо и ѝ донесе чудати видения. Сънува, че се грижи за кукла, която прилича на живо бебе. То се усмихна и незнайно защо я нарече „баба“. Не ѝ се стори подходящо да е баба на 5 години, но пък си спомни, че някои кукли казваха „мама“ и си помисли, че ѝ се е причуло. За щастие само след миг беше с мама и татко, които нежно ѝ се усмихваха. Бяха на пикник сред ябълкова градина. Стори ѝ се, че е била тук и преди.
– Звездичке – рече баща ѝ – откъсни си ябълка.
Тя го послуша и за нейна почуда успя да се справи, макар дръвчето да беше много по-високо от нея. Когато се върна, майка ѝ я нямаше, а баща ѝ се беше променил. Приличаше на някой друг, за чието име не се сети. Вече не бяха сред овощната градина, а пред разнебитена автобусна спирка. Валеше дъжд, но Катерина се чувстваше щастлива. Мъжът я прегърна, ала преди да разбере кой е, тя се събуди и с радост забеляза, че отново е в леглото си и вече е ден.
Изскочи от завивките, съблече пижамата и отиде до стола, на който от предната вечер си беше приготвила тоалета за Коледа. „Приготви ми червената рокля, мамо“, беше помолила майка си, а тя ѝ я изглади и я сложи на стола. Сетне Катерина добави червените си чорапки и се замисли дали да е с плитка или с червената диадема. Докато се чудеше, майка ѝ добави памучния ѝ чорапогащник и я посъветва да избере диадемата. Катерина реши, че както винаги мама е права и сложи диадемата върху роклята.
Бързо се облече и се среса припряно. Забеляза, че навън е плъзнала мъгла, а слънцето се е превърнало в неясно сияние. Това не я учуди, защото мъглите бяха често явление през декември, а ѝ сякаш света зад прозореца си беше мъгляв от известно време. Тя остави гребена и докато наместваше диадемата ѝ се стори, че нещо навън се движи. Потръпна и споменът за миналата нощ изплува в съзнанието ѝ. „Нямам време за такива глупости днес“, напомни си тя и тръсна глава.
През ръката ѝ премина остро убождане. Тя подскочи от уплаха и вдигна ръкавчето си, но нямаше нищо. Замисли се за миг, но реши, че ѝ се е сторило. „От вълнението е.“ Последва моментът, който бе очаквала двадесет и четири дни. Приближи се до специалния календар, който висеше на стената и отвори последното картонено прозорче, зад което откри най-голямото шоколадово блокче. Схруска го с такова задоволство, че ѝ се привидяха звездички.
„Най-сетне“, помисли си тя и излезе в коридора. В края му проблясваше врата с матово стъкло , а зад нея се криеше всичко, за което Катерина бе мечтала в последно време. Сърцето ѝ затупка силно. Докато го прекосяваше, ѝ се стори, че част от картините, които висяха по стените, се движат. Тя не им обърна внимание, прекалено дълго се беше занимавала с тях. Незнайно защо се сети за мъжа от съня си и реши, че се казва Александър, но тази мисъл бързо се изпари. Щом стигна до вратата, развълнувано я отвори и онемя. Цялата стая беше украсена с гирлянди и коледни играчки, а във въздуха се носеше аромат на борови иглички и джинджифилови сладки. Баба се беше отпуснала в креслото до камината с чаша чай в скута си, а мама тъкмо преглътна една сладка и изтръска трохите от пръстите си.
Зад тях се издигаше елхата. Вече цял месец красеше дома им, но Катерина сякаш я видя за първи път. „Точно както си я спомням.“ Играчките проблясваха, лампичките премигваха, а звездата на върха се издигаше високо към небесата. В основата ѝ бяха подаръците в различни цветове и с големи панделки. Тя грабна най-големия и сръчно го разопакова. Оказа се кукла-бебе с меко тяло и керамични крайници. Катерина неволно се сети за бебето от съня си –
„затова съм го сънувала“. Сетне отвори втория и се оказа книжка с илюстрации „Спящата красавица“.
„Ами, да, принцът се казва Александър“, мина през ума ѝ и се зарадва, че баба ще ѝ я чете, когато не може да заспи. Сетне грабна и последния и там я откри – роклята. За този подарък си беше мечтала най-много – зелената рокля от плюш с дантелени ръкави и яка.
– Ето я, мамо, ето я! – викна тя, скочи на крака и се завъртя в кръг. Стори ѝ се, че това е най-щастливият ден в живота ѝ. Сетне остави роклята настрани и хукна да прегърне майка си. Усети, че гърлото ѝ се е стегнало и топли сълзи се спускат по бузите ѝ.
– Ще си много красива за новата година – прошепна майка ѝ.
Катерина усети, че трепери от страх и стисна майка си още по-силно.
– Спокойно, звездичке, – чу се глас зад нея – всичко ще свърши скоро.
Беше на баща ѝ, който я хвана за ръка, а тя зарови лице в косите на майка си и прошепна нещо съвсем тихо.
Сетне се отпусна и реши да види елхата за последно, но през мъглата на сълзите ѝ от нея бяха останали само няколко бавно пулсиращи сияния.
* * *
Пулсът на възрастната жена беше отбелязал нула преди десет минути, но Диляна продължаваше да стиска ръката ѝ. Беше медицинска сестра от над десет години, но за пръв път ставаше свидетел на нещо подобно. Случи се по време на ритуала, който спазваше през последните три години. Беше поела отговорността за процедурата, която колегите ѝ наричаха „целувката на милостта“. Щом мониторът в стаята на медицинските сестри отчетеше рязък спад в показателите на някой от умиращите пациенти, Диляна му поставяше инжекция с морфин, която да направи последните му мигове по-поносими. Но тя правеше и нещо, което не обсъждаше с никого. След въпросната процедура тя сядаше до пациента, взимаше ръката му в своята и оставаше с него до последния му дъх.
Катерина от стая 201 беше в кома от година, а показателите ѝ започнаха да се влошават тази сутрин. Доктор Алексиев разбра накъде отиват нещата и повика семейството ѝ за да се сбогуват. Дойдоха дъщеря ѝ, зет ѝ и двете им деца. Знаеха, че Катерина не ги чува, но всеки каза по нещо, а по-малкото от внучетата ѝ пожела весела Коледа и остави малко преспапие на нощното ѝ шкафче.
Следобеда навън заваля пороен дъжд. Лампичката под числото 201 запремигва и Диляна разбра, че е време. Тя влезе в стаята на Катерина, приготви спринцовката с морфин и внимателно я инжектира. Очите на възрастната жена за миг се отвориха и Диляна се стресна, въпреки че знаеше за пердето, което ги покрива. Клепачите бързо се отпуснаха и на лицето на Катерина се изписа лека усмивка. „Целувката на милостта“, помисли си Диляна, „колко подходящо“. Сетне седна до леглото и взе ръката на пациентката в своята.
Остана така цял час и малко преди апаратът, отмерващ пулса да отчете нула, се случи най-странното нещо. Възрастната жена отвори очи, впи ги в тези на медицинската сестра и прошепна:
– Мамо, сънувах, че съм стара – сетне главата ѝ се отпусна настрани, а лампичките на апарата за дишане запремигваха в замъглените ѝ очи като коледни лампички.
_________________
Дани, обичаш да пишеш поезия и проза, а си завършил икономика. Какво те накара да се заемеш с писане на художествени текстове?
Любовта ми към думите се появи в ранна възраст, заради усещането, че никой не разбира какво искам да кажа. Така реших, че ако знам повече думи и се науча да се изразявам най-сетне ще бъда разбран. С повечето думи обаче, усещането да искам някой да ме разбере някак избледня и беше заместено от желание сам да се разбера. След този момент писането беше неизбежно. А икономиката е в картинката, защото макар да звучи малко цинично смятам, че е трудно да се мисли за себеусъвършенстване без хляб на масата.
Обичаш да четеш, кои са любимите ти автори?
Обичам да чета книги, които надничат в човешкото съзнание и носят универсални общочовешки послания. За мен е важно авторът да не прави компромис с идеята си, независимо от това как ще бъде приета. За конкретни автори, които харесвам мога да посоча Момчил Николов (проза) и Петър Чухов (поезия) от българските и Д.М. Томас, Джеф ВандерМиър и Толкин от чуждестранните.
Имаш две издадени самостоятелни книги с поезия, пишеш и роман. Трудно ли е на един млад автор в България?
Когато човек се запита защо пише и открие отговор за себе си, няма как да е трудно. Лично аз пиша, защото обичам. Това няма как да ми бъде отнето. Оттам насетне издаването, самоиздаването, оценките и мненията са без значение. И макар да звучи като идеално състояние, за един творец е важно да внесе тази стабилност в мислите си, за да се почувства свободен да твори това, което изживява в себе си. Всичко след това се случва по естествен начин.
И… живея в измерението на…
… собствените си фантазии.
Броят е подготвен от Тео Буковски
