Събираха се на гробището от петдесет години. Станко, Ганко и Минко. Тримата последни жители на селото. Всички други бяха измрели отдавна.
Тази вечер за пореден път сложиха старата паралия между три гроба и се настаниха с пъшкане на трикраките си столчета. Луната тъкмо бе изплувала, въздухът изстиваше бързо. Трите газови фенера разпръскваха лепкавия мрак и осветяваха сбръчканите лица на приятелите.
На масичката изтракаха три чаши. Трилитрова дамаджана бързо ги обиколи и ги напълни с мазна, студена ракия.
– Оохаа! – измуча доволно Ганко и обърса мустак с ръкава на вехтата си рубашка. – Баси ракийта – харна, ей!
– Ми харна ще е, аз кога съм ти давал патоки, ве дъртак! – изхили се Станко и чевръсто извади голямо парче луканка. Ловджийският му нож сякаш сам я наряза, направо върху паралията. Така, знаеха отколе приятелите, дървото се запазва най-добре и не гние.
Черни пръсти се протегнаха отвсякъде, грабнаха по парче и го поднесоха към бледите устни. Доволно мляскане ознаменува ритуала.
– Ай наздраве! – изрече сакралните слова Минко и чашите се удариха една о друга. Звънна стъкло. Звукът печално завибрира из гробищната мъглица. Нейде залая куче.
– Ех, и вълците измряха… – въздъхна Станко и зацъка с език. Бялата му брада застърга като шкурка по коравата шуба.
Другите безмълвно огледаха тъмните гробове. Не само вълците ги нямаше. Всичките им познати лежаха около тях в студената и тежка пръст. Останаха само те.
Преляха малко ракия на земята и пак пиха. Във воднистите очи блесна по някоя сълза. Може би от мразовитото време, може и да бе от друго.
Часовете минаваха. Дамаджаната се изпразваше, все по-дрезгави ставаха гласовете на старците, прашни спомени един след друг биваха изтупвани край надгробните плочи. Ветрецът разнасяше историите през шубраците и високите треви, издигаше ги над близката запусната нива и ги запращаше право в тъмния масив на Балкана. Нямаше кой да чуе тези истории, да се засмее, да поплаче… Или пък имаше?
Скрита в тъмното, зад обрасла с клонак плоча, стоеше прегърбена фигура. Черна като покров роба я покриваше от глава до пети. В мрака под качулката горяха две страшни очи, а кокалеста ръка стискаше чепата, но остра коса.
– Майка му стара! – изсумтя Смъртта.
От много години тя идваше тук с надеждата, че е дошло време да прибере тримата другари. Всеки път си тръгваше със суха коса. Те идваха, пиеха, смееха се, викаха… И сякаш се надсмиваха над нея. Над факта, че оживяваха гробището с присъствието си. Че вдигаха наздравици върху изгнилите трупове на своите съселяни.
Смъртта поклати глава. „Никога няма да умрат, цяла вечност ще пият тука“, помисли си тъжно тя и излезе от укритието. Бавно пристъпи към осветеното петно на гробището. Три побелели глави се обърнаха към нея.
– Момчета – рече им тихо Смъртта, – да ви се намира още една чаша?
_________________
Ники, ти си един от най-популярните автори сред феновете на книгите-игри, същевременно издаде и един прекрасен сборник с разкази със социална насоченост „Парчета“. Как съчетаваш толкова различни таланти в едно сърце?
Не бих казал, че са таланти, а по-скоро необходимост. Писането за мен е разтоварване на мисли и в голяма степен – забавление.
„Истории от някога“ – единствената инициатива у нас за четене на живо на жанрова литература. Ти си нейният създател. Как ти хрумна идеята и след 4 години съществуване какво е бъдещето ѝ?
През годините слушах доста оплаквания как бг жанровата литература била стъпкана, как авторите нямали поле за изява и т.н. И си рекох: ей го къде е полето за изява. На живо пред публика, изградена в голяма степен от други автори. Постепенно Историите заживяха своя живот и мисля, че се получи добре. В момента изчаквам да видя какво ще е развитието с есенно-зимните здравни мерки. Ако всичко е наред, ще подновим четенията, не само в София.
Пишеш и стихове. Как се чувстваш в дълбоките води на лириката?
Не знам дали изобщо съм нагазил в тези води. Макар понякога да имам усещането, че си намокрям краката.
И последно. Как ще завършиш? Живея в измерението на…
… изменението. Но все повече чувствам, че живея около много измерения и не знам в кое точно да вляза.
Броят е подготвен от Тео Буковски
