Година и половина търгувах с наркотици в Берлин, докато събера екипа – двама братя албанци, един немец и аз – българският играч.
Убедих ги, че банката в Далем не е непревзимаема. Албанците бяха хора на патлака и риска; немецът – Гюнтер – също беше професионалист, имаше няколко добри удара, обаче не можеше да се мери по безумие с ония фанатици. Нямаше как да минем без немец – и тримата балканци имахме свирепи муцуни, кротките бюргери от пръв поглед усещаха, че сме опасни.
Под банката минаваха подземни комуникации; немецът ни намери плановете. Него още го издирваха заради някакви атентати с „Фракция червена армия“, но той имаше фалшиви паспорти и можеше да се направи на всякакъв. Подготвихме операцията перфектно. Гюнтер ни снабди с ловна пушка и една помпа; само им отрязахме цевите и прикладите. Албанците си имаха пистолети – антики от втората световна; намериха също десетина ръчни гранати и две сръбски мини. Извадих експлозива, но нямаше как да извадя бойните патрони от пистолетите им.
Банката в Далем е малък клон, забележителен само със сейфовете си. Влязохме с Гюнтер и единия албанец; вътре имаше четири-пет клиенти и още толкова служители; охраната се състоеше от един чичо с очила и с пистолетче. Внимателно го нокаутирах…
Извадихме пушките и започнахме да стреляме по видеокамерите; изглеждаше страшно, но всъщност стреляхме със сачми като леща. Жените се разпищяха като обезумели; натръшкахме на пода персонала и клиентите. Бързо опразнихме касата; вътре имаше стотина хиляди марки. Слязохме в трезора и отворихме сейфовете. Изсипвахме парите в сакове; албанецът се обади на скапания си немски:
– Тука има нещо документи!
Изкрещях му:
– Няма време, вземи ги, после ще видим!
В Германия всичко е по часовник; на осмата минута отвън кацна хеликоптер; изсипаха се щурмоваци с жилетки против куршуми – това беше звеното им за бързо реагиране. Нищо не можеха да ни направят, докато държим заложници; намирахме се в Европа, тука никой не рискува човешки живот заради някакви сейфове. Започнахме преговори. Немецът – Гюнтер – поиска хеликоптер, а също и да ни дадат два милиона марки откуп. Те се вързаха на номера и уж почнаха да събират парите. В същото време баретите се готвеха да ни щурмуват; ако човек е наясно с правилата, това прилича на шах. Ние бяхме доста наясно, само албанецът се тресеше от вълнение и аз се безпокоях да не застреля някой заложник. След минути сейфовете бяха опразнени. Дойде време за коронния ни номер – албанецът и Гюнтер заблъскаха по пода на трезора с кирки. Мозайката изведнъж пропадна, насред залата се отвори дупка метър на метър; през нея се видяха коридори с жици и тръби – бяхме подготвили предварително пътя за бягство. В този момент баретите атакуваха. Хвърлих няколко гранати във фоайето; бомбите имаха само запалка и не можеха да убиват, но щурмоваците не знаеха тази подробност и побягнаха обратно; големи майстори, няма що…
Гюнтер изкрещя на заложниците да не мърдат, ако искат да живеят; те и без това лежаха по очи и се тресяха от шубе. Спуснахме се долу в подземните комуникации. Албанецът остави след нас две мини – също без заряд, само за да забавим ония тъпанари с маските. След четири минути излязохме на една затворена станция на метрото и се измъкнахме като работници от ремонта.
Тук другият албанец ни чакаше с микробус; веднага потеглихме, а брат му, аз и немецът брояхме парите в движение. От сейфовете имахме два милиона нерегистрирани долара. С оборотните пари от банката на всеки се падаше доста дебела сума. Въртяхме се из Берлин в пиковото задръстване, деляхме парите, гледахме се подозрително и се потяхме. Албанецът попита:
– Ами онова хартии?
Извадихме документите.
– Това е руски или български – каза Гюнтер. – Не ги разбирам тия езици.
Зяпнаха ме мене; нали съм половин българин…
– Нищо интересно – отговорих. – Списък на личния състав на някакво предприятие.
– Унищожи ги! Това е веществено доказателство! – изкомандва ме Гюнтер.
– И умната! – добави албанецът. – Вече сме богати. Внимавай!
Не беше заплаха, но аз потреперах. Скочих от колата на „Шлос щрасе“ и тръгнах към квартирата.
Цяла вечер телевизиите показваха как ченгетата атакуват, а после се разбягват… След малко излизат заложниците… Показваха и дупката в пода. Не можах дълго да гледам; на вратата се звънна по установения начин.
Беше Вуйчо; така е кодът на връзката ми от ЦРУ.
Ънкъл огледа документите.
– Немците сега ще ме преследват до дупка – казах тъжно.
– Няма. Спазарихме се с немските тайни служби. Полицията получава от нас албанците. А Гюнтер немците го издирват от осемнайсет години, без нас нямаше да го хванат. Даваме им златна възможност: Гюнтер ще бъде ликвидиран – ще го припишем на албанците.
– Гюнтер ще бъде убит?!
Ънкъл си погледна часовника:
– Вече е елиминиран. Такава е сделката. Има практика да не се залавят живи терористи от „Фракцията“. Албанците отиват в затвора за дълго. Ти изчезваш безследно. Ние получаваме документите, откраднати от КГБ. А банката си възстановява парите; нали тука са всички пари? – попита американецът; и той като мене беше двуезичен, немският му беше перфектен. Аз кимнах и той прибра чувала с „моя дял“.
– Ами безотчетните руски долари от сейфовете? – попитах тъжно. Той се ухили:
– Фалшиви…
Не знам лъжеше ли, или не. Добави:
– Плащаме ти достатъчно – по твоята сметка в Швейцария днес влизат сто хиляди долара.
– Но сега руската мафия ще ме преследва!
– Заминаваш за България – там няма да те търсят. Нужен ни е човек в престъпния свят.
– Нали българите са приятелски настроени?
– Само на думи. Полицията им е пълна с хора, които работят за всевъзможни групировки. Сред политиците им има хора от агентурата на КГБ; сега пък руската мафия ги използва. Вече ще знаем повече за тях! – каза Ънкъл и тупна с ръка по документите; изглеждаше доволен. Изведнъж се сетих:
– Ънкъл, ами ако албанците бяха застреляли някой немец? Какво щеше да стане с мене?
– Тогава щеше да работиш за нас в немския затвор – отговори той и се ухили. – Не се мисли за Джеймс Бонд! Нямаш право да убиваш, особено в Евросъюза.
_________________
Марине, ти си утвърден писател и киносценарист с Награда на фестивала „Златна роза“ за най-добър сценарий за „Събирач на трупове“, имаш награда Българската филмова академия като 1-ви съсценарист на игралния филм „Съдилището“, имаш и награда на фестивала за документално кино „Златния ритон“ за сценария на филма „Ботев – в сянката на паметника“. За периода от 1990 година досега си получил 13 литературни награди за разказ и романи, носител си включително на наградата на националния конкурс за нов български роман „Развитие“ за „Казусът Рози“. Как се чувстваш след толкова отличия, когато застанеш отново пред първа страница на новия сценарий, роман или разказ?
Винаги – като пълен новобранец. Даже ме е страх повече, отколкото преди. Представям си, че ако напиша някаква тъпня, и студентите ми, и колегите ща кажат: „Професор Дамянов пише глупости.“ Най-добре един борец или боксьор да слезе от сцената след голяма победа, а не – когато и начинаещите са почнали да го бият. За творците е същото. Ето – професор Людмил Стайков – единственият академик в киногилдията, се оттегли като режисьор, когато беше на върха. И никога не направи слаб филм. Дай Боже такава мъдрост всекиму! За съжаление, има и примери в обратна посока – вече няма какво да кажеш, но не го осъзнаваш, и пишеш или снимаш просто защото ти дават.
Криминалната тема присъства в почти всички твои литературни и кинотворби. Откъде идва интересът ти към нея?
Да, май нямам книга или филм, в които да няма смърт, насилие, престъпление. Но… и Достоевски разказва за убийци и разследване. Той може би е най-големият майстор на сложните характери. Комбинацията между светла и тъмна страна на човешката природа, между съзнавани и неосъзнати мотиви и цели дава възможност да стигнем малко по-дълбоко. Един пример, за да ме разберете – не знам да има велик филм за Исус Христос, който да е каноничен. Според библията Исус има само светла страна. Ако го покажеш като сложен образ със своите съмнения, тъмни страсти, гняв, грехове и разкаяние, то вече си ядосал църквата… Криминалният жанр дава възможност за сложни характери и ако разказваме интересна история, можем да задържим вниманието на зрителя.
Има ли заглавие или заглавия на книги или филми, които са те впечатлили в последно време? Би ли ги споделил с читателите на „Измерение Х“?
Наскоро пак изгледах „Игра на тронове“. Много майсторски филм! В него има сложни образи, които търпят невероятни, но убедителни трансформации. Връзките с история, митология и култура са невероятни. Епизодите са изградени по най-добрите правила на драматургията. Екшънсцените са изпипани до последния детайл. Учебник по кино! Същото бих казал и за „Брейкинг бед“. В момента сериалите са много напреднали като жанр и зрителят често ги предпочита. Игралният филм е по-лаконичен по принуда. Можем да кажем – игралният филм е разказ, сериалът е роман.
Като се замисля, май любимият ми български филм е „Бялата стая“ – екзистенциална драма от 1968 година на режисьора Методи Андонов, сценарий на Богомил Райнов, оператор Димо Коларов. В главната роля е Апостол Карамитев. И четиримата са отлични професионалисти, дължим им благодарност и уважение. За разлика от политиката, културата е приемственост.
Последното нещо, над което си работил, е сценарият на „Сбогом, Джони“. Филмът, който е по твой роман, вече се радва на добър прием от страна на зрителите. Какво пишеш в момента?
Още не знам дали „Сбогом, Джони“ ще се хареса на масовия зрител. Филмът е драма-трилър, а българското кино няма традиции в трилъра. Едва от няколко години по инициатива на проф. Семерджиев в НАТФИЗ се учи как се прави трилър, съспенс, сцени с насилие. Засега единственото, което мога да кажа за „Сбогом, Джони“, са думите на една моя студентка: „Този филм разширява жанровите граници на българското кино“. И – да, става за гледане…
В момента се готвим да започнем снимките на филма „След сезона“. Режисьор ще е Иван Панев, съсценаристи сме с проф. Дочо Боджаков. Този филм е преди всичко любовна драма, но разбира се, добавих малко стрелби, трупове, разкриване на престъпление…
Тази година вече имах 2 премиери – игралният „Сбогом, Джони“ и документалният „Парцалев“. На „Парцалев“ съм съсценарист.
Малко ми е неудобно да си призная, но в момента съм в още 4 игрални проекта, единият от които е българо-украинска копродукция. Снимат се и 2 документални, които са в различен момент на реализация. Във всички изредени филми съм с колеги – съсценаристи. За разлика от живописта, киното по самата си същност е колективно изкуство. Работя и по един роман, който получи субсидия от Министерството на културата. Чак се плаша, като видя с колко неща съм се захванал. Май е време да намаля темпото…
Броят е подготвен от Боряна Дукова
