Посвещение
Пиша за себе си,
защото нося света
и всеки в него
в мисълта си.
Коралови Атлантиди
Такива континенти
от дете са ми любими.
Навсякъде по краката ми –
червени острови,
потънали спомени
за детски континенти
и майчини горчилки.
Отдавна потънали
Атлантиди.
…
Избледняха следите
от кораловите ми години.
Есента на крушата
е декември.
Увита в стари вестници
от пожълтели времена,
попиващи в плода.
Мигът изтласква времето,
желанието се суети зад устните.
Последно действие –
разочарова драматично.
Смъртта за крушата
неизядена, забравена…
изоставена на подранилата зима.
Извънградски ритуал
I
Всичко е спомен, който може да се изяде.
От две десетилетия насам
ям най-вкусните минали ябълки.
От две десетилетия няма круши,
няма я и есента.
II
От есента на моето раждане
чака последната круша.
В точния момент
да я изям, да засея семките ѝ,
да събера плода ѝ.
За берекет.
Да подготвя за молитва
един възрастен човек,
символ на циганското лято,
сянка на малък оркестър,
която да изсвири
последната си концертна песен
като първа,
а първата си концертна песен
като последна
и бебе, което четиресет дни
не е спирало да плаче.
III
След молитвата на посяването
е нужна втора,
в пълно уединение с крушата.
Космическа връзка.
Трябва
да облека ризата на циганското лято,
да потъна в сянката, която
пее първата си песен
като последна,
а последната си песен
като първа,
четиресет дни да не спирам да плача
върху пръстта, погребала семената.
За да се роди дървото,
майка на най-вкусната круша,
която някога ще ям,
която децата ми някога ще ядат,
която внуците ми някога ще ядат.
IV
За всичко са ми нужни спомени за изяждане,
разкъсващи ризата на времето,
хора, познаващи вкуса на крушата
от преди двайсет лета,
познаващи собственика на крушата в двора,
която, откакто съм роден, не е давала ни плод,
ни спомен.
Четиресет дни е дълъг период
за течението на река
по тези географски ширини
и се съмнявам в собствените си очи.
И се страхувам –
какъв ли спомен крие
крушата от преди двайсет години?
Крушата от есента на моето раждане.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Атлантидите на детството са потънали в белезите по коленете ни, а вкусът на миналото е запечатан в крушите и ябълките от бъдещето. Проскърцването на люлката на времето разказва за любовта като математическа грешка, за живота като надрана грамофонна плоча, за човека като плаваща метаморфоза, страхуваща се от развитието си. И за местообитанието му – полисът като обратната страна на света и погрешната посока на еволюцията, градът с кисел вкус на неузряло грозде, лишено от топлите лъчи на истинското слънце… Мисли за живеене, скрити в краткия следобед на човешкото дихание.
Запомнете името Радослав Христов, защото плодовете на поезията му са сладки и горчиви едновременно. Коренът и семето на човешкото са във всеки негов стих, покълват и се вкореняват в миналото и бъдещето и разцъфтяват тук и сега с безкомпромисни метафори и живи думи. А неговият „(Извън)градски човек“ ще става все по-актуален, ще бъде все повече тук, в дните ни, в нас, в бъдещето.
Ива Спиридонова, редактор
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Радослав Христов, „(Извън)градски човек „, 2022
Фотография: „Библиотека България“, личен архив