В рубриката „Авторите“ ви срещаме отблизо с гласовете зад книгите на „Библиотека България“. Публикуваме откъси без редакторска намеса – такива, каквито са в своето книжно тяло – за да усетите стила, атмосферата и вътрешния ритъм на всяка книга. Днешният текст е покана за съпреживяване.
Гнездото, разказ от втория сборник на София Стойнева – Качи се по-нагоре
– Мамо, защо са ти червени очите? Пак ли от работа пред компютъра? Ти просто забравяш да мигаш! – Ясмина изстреля тези три бързи изречения вместо поздрав, докато си събличаше дънковото яке и едновременно с това си изхлузваше маратонките от краката, хвърляйки ключовете върху шкафа в антрето. Всички тези действия и атрибути сякаш трябваше да кажат: „Ясмина вече си е вкъщи“. На една страна захвърлила яке, несиметрично поставено на закачалката, на друга – лявата, а на трета – събутата дясна маратонка.
Майка ѝ я посрещаше от училище всеки път, защото работеше от вкъщи и винаги мрънкаше, че дъщеря ѝ, която вече бе на деветнайсет, не се е научила на ред. „Мрън, мрън…“, но пак ѝ поставяше вещите по своя начин – симетрично, естетично и подредено. Този път обаче на Юлия не ѝ бе до подреждане, нито до възпитание. В ръцете си държеше писмо, което бързаше да връчи на Ясмина.
– Мамо, защо са ти червени очите? – отново попита дъщерята, като този път не бе небрежно, а съвсем съсредоточено и загрижено. – Ти си плакала?
– Дойде – отговори Юлия, показвайки белия плик. – Потвърдили са и с имейл, и по пощата. Приета си. Ще учиш в Германия, Ясмина! Приета си стоматология.
Момичето не каза нищо. Прегърна майка си толкова силно, че тя също не можа да изрече нищо повече. Мечтата на детето се сбъдваше – да учи в чужбина, да стане зъболекар, да има частен кабинет, да прави хората усмихнати!
…
Всяка пролет жителите на тяхната улица очакваха нетърпеливо завръщането на щъркелите. Гнездото им бе огромно и се намираше на електрическия стълб пред къщата на Ясмина. Тя ги обичаше като домашни любимци, с които, за жалост, трябваше ежегодно да се разделя за няколко месеца. Когато боледуваше като малка, майка ѝ все ѝ казваше, че ако не си изпие антибиотика или чая, ще каже на червенокраките съседи да не идват повече в това гнездо догодина или че ще я вземат и нея на юг и няма да я върнат. Това понякога не звучеше като заплаха, а като възможност за бягство в ония топли африкански държави, които изпълваха съдържанието на уж заплашителното „на юг“. И това на думи се случваше, когато Ясмина бе ядосана на майка си. „Ще си отлетя с щъркелите и няма да живея повече при теб!“ – нацупено и със скръстени ръце заплашваше детето. „Да бе, да, те пък ще вземат такова разхвърляно момиче като теб, на което цялата стая му е в играчки. Я виж колко им е подредено гнездото! Хиляди сламки и всяка една си знае мястото. А при теб десет кукли на десет различни места в стаята“ – отвръщаше Юлия. После Ясмина порасна и не заплашваше с полет от щъркелово гнездо, но разговорите за техните птичи съседи многократно се осъвременяваха и адаптираха спрямо проблемите и възрастта на Ясмина.
…
– Пожелавам ти един ден и ти да изградиш такъв дом като на твоите стари приятели. Стабилен, уютен и в него да цари вярност и разбирателство.
– Да. Дано! – отвръщаше дъщерята, загледана в щъркеловия дом – Но… при хората е много по-трудно. Знаеш ли кое ме удивлява при щъркелите, откакто съм свидетел на техния живот през моя прозорец? Че и двете птици се грижат за мътенето на яйцата. Не е отговорност само на женската.
– Та кажи сега… защо се скарахте с Георги? Пак за някоя глупост предполагам? – майката отново прелиташе до същинската тема на разговора на четири очи.
…
Следващ път намираха друга особеност, която да ги удиви при дългоклюните съседи. Веднъж мъжкият беше отишъл за храна, а слънцето агресивно насочваше златните си струни към гнездото, но женската беше застанала гърбом към жаркия диск и с разперени криле пазеше сянка на малките щъркелчета. Когато слънцето приключеше с дневната си разходка и се готвеше да клюмне на запад, тя отново заставаше с гръб към него и с крилете си ги предпазваше от топлината на залеза. Тези наблюдения съвпадаха с такива моменти от тийнейджърските години на Ясмина, в които нейните родители ѝ определяха вечерен час или ѝ се обаждаха да питат къде е, особено когато излизаше с колата си или когато Юлия проверяваше джобовете ѝ за цигари. Осезателно чувствителна към личната си свобода, Ясмина често роптаеше срещу прекалената грижовност и излишните безпокойства. Но обикновено точно тогава, неволно или нарочно, съдбата ѝ насочваше погледа към широкото два метра гнездо и тя виждаше сцената с разперените криле и сянката. Това топеше всяка ярост и най-малките зародиши на бунт срещу родителските тревоги. Нещо я стягаше за гърлото толкова силно, че не можеше да преглътне, а погледът ѝ се взираше в сянката, в чието защитено пространство лежаха малките и чакаха бащата да ги нахрани. „Нямам право да им се сърдя. Нямам никакво право. Тревогите им са моята сянка“.
…
– Избрах къде ще уча – с това изречение Ясмина постави началото на разговора на поредната семейна вечеря, майка ѝ, баща ѝ и Ясен, малкият ѝ брат. Тя трудно и мъчително стигаше до категоричен избор и решения и за да подхване темата за бъдещата си професионална реализация, значи бе отсявала, премисляла, приемала и отхвърляла разни хрумвания, дълго време бе пикирала, преди да кацне върху окончателния избор. Затова родителите ѝ само я погледнаха в очакване на продължението. И едновременно, сякаш ритуално, преглътнаха и не понечиха да посегнат към следваща хапка, докато дъщеря им не се произнесе. – Ще уча стоматология във Франкфурт. Ако ме приемат, де… – „Моля храненето да продължи отново“, сякаш им каза тя. – Какво? Нали казахте каквото искам, това? – продължи, като се облегна на стола и отпи от водата, като че искаше да отмие притеснението от направения избор и ефекта, който щеше да произведе със споделянето му.
– Най-после! Браво! Много се радвам, много се радваме с майка ти! Поздравления за решението! Ще те приемат, убеден съм. Нали, Юлка? – баща ѝ прехвърли щафетната палка на жена си.
– Ще те приемат, разбира се! Само че… – колебливо продължи Юлия.
– Какво „само че“, мамо? Защо ти почервеняха очите?
– Знаеш, майка ти е емоционална, вълнува се. Майка! – каза баща ѝ, за да даде време на Юлия да оправдае сълзите, които вече извираха и мокреха долните ѝ мигли.
Майката седна на стола до Ясмина и сложи ръката си в нейната. На шестокласника му стана прекалено емоционално и скучно, затова напусна „кръглата маса“ и се затвори в стаята си.
– Много се радвам, знаеш, и те подкрепям безусловно. Ще ти помагаме финансово, но много съм свикнала с теб. Във всичко. Мъчително ще преживявам раздялата, ако те приемат.
– Знам, мамо. И вие ще ми липсвате, но трябва да свиквате – неволно или нарочно, Ясмина и майка ѝ погледнаха през прозореца и станаха едновременно. Сякаш невидим диригент режисираше и действията, и емоциите им. Мъжкият и женската учеха малките да летят. Първо на по-къси разстояния, щъркелчетата кръжаха неуверено и бързаха да се върнат и възстановят в широкото гнездо, което сякаш бе площадка за излитане на хеликоптери. След кратка почивка отлитаха по-далеч и с уморени криле едва застопоряваха тънките си крачета отново в тренировъчната база върху електрическия стълб.
– Виждаш ли, мамо – тъжно се усмихна Ясмина, – трябва да ме научите да летя. – Юлия се засмя, но нямаше сила, която да върне обратно непокорните сълзи. Разплака се, че да ѝ олекне.
…
На Ясмина ѝ оставаше последна година в Езиковата гимназия, системно и дисциплинирано учене, успешни матури, необходимата немска езикова диплома и очакване… на желаното съобщение, което щеше да звучи горе-долу така: „С радост искаме да Ви информираме, че сте приета в специалност стоматология във факултета по медицина в университета в град Франкфурт, Германия“. За това обаче трябваше още една година да преживее отлитането към и завръщането от Африка на своите домашни любимци от детинство.
…
На летището четиримата мълчаха. Баща ѝ говори достатъчно в колата, затова сега нямаше какво повече да каже. Юлия не искаше да говори, защото думите ѝ щяха да са отворените клапи за сълзите, а Ясен знаеше, сестра му ще ги „отвее всичките“ и нямаше нужда да я окуражава. Съжаляваше само, че вече няма да има кой да му помага със задачите по математика. „Моля, пътниците за Франкфурт да се изтеглят към изход 1“ – чуха заповедта, която имаше за цел да ги разомагьоса и да ги накара да проговорят.
– Ами, това е – каза с тревожно облекчение баща ѝ. Прегърна я и не пожела да каже нищо повече.
– Хайде, како, вярвам в теб! – това избра за довиждане седмокласникът.
– Хайде, щъркелче мое, обичам те! – е, това не биваше да го казва. Точно сега ли реши да върне Ясмина към гнездото, когато и на нея сълзите ѝ бяха на ръба?
– Хайде, мамо, знам, че и от разстояние ще ми пазиш сянка – намери сили да се засмее Ясмина. Целунаха се и затегли куфара към своята „Африка“.
– Да пишеш като кацнеш… – провикна се вече отдалече Юлия. Не че десет пъти не го бе изрекла досега.
Самолетът яростно се засили, отлепи се от земята и победоносно започна да си пробива път през небесносинята коприна. Ясмина отиде да се учи да лети.
…
Когато Юлия се прибра вкъщи, нямаше какво друго да прави освен да се наплаче – мощно, обилно, невъздържано, както валеше навън. Мъжът ѝ се скара, нали било за нейно добро, всеки ден щели да се чуват и виждат, не била на война и такива разни мъжки логики, родени от бушуващата буря в неговите собствени гърди. Говореше на жена си, но като че ли и към себе си насочваше изреченото.
Навън стана сиво-черно. Цялата природа се умълча до такава степен, че наподобяваше затишие преди симфоничен концерт. Изведнъж задуха, сякаш някой дърпаше завесите, за да започне концертът. Дърветата се огъваха в различни посоки, като че злобно се караха едно на друго и искаха да се изкоренят взаимно. Добре, че щъркеловото гнездо беше на електрическия стълб, а не на дърво, иначе отдавна да бе съборено. Едрите капки дъжд пращяха върху асфалта като олио в нагорещен тиган, после станаха толкова бързи и тежки, че неусетно превърнаха улицата в река. Юлия гледаше страхливо и тревожно през прозореца и не спираше да се моли Ясмина да се приземи успешно. Разумът успокоително ѝ шепнеше, че тази буря тук не означава и буря в небето над Германия, освен това би трябвало вече да е кацнала и е въпрос на време да ѝ пише или да се обади. Гледаше гнездото като че бе икона и се молеше детето ѝ да звънне. Видя обаче как капките се преобразуваха в ледени топчета, големи колкото грах, а после – колкото орех. Те се сипеха върху гнездото, където женската, разперила криле, пазеше малките от топчетата-убийци. Мъжкият вероятно беше отишъл за храна, когато бе усетил влажния въздух. Майката беше като ледена статуя. И по нейната глава падаха топчета, пробиваха перата ѝ, но тя не помръдваше. Сега не им беше сянка, беше им покрив. Покрив от лед. Четиресет минути не спря да гърми и да трещи градушката. Докато не затрупа трите малки щъркелчета и не ги умъртви от студ и ледени куршуми.
„О, Боже, о, Боже, милите ми, горката майчица…“ – не спираше да плаче в своята безпомощност Юлия. Същевременно се молеше да чуе гласа на детето си. „Господи, какъв знак ми пращаш? Какво е това сега? Защо ме мъчиш? Жертва ли искаш? Затова ли уби щъркелчетата?“…
Телефонът мълчеше.
Погледна към гнездото. Мъжкият и женската се опитваха с клюнове да изровят децата си от ледената завивка и да избутат убитото си поколение от своя зловещ дом.
Телефонът иззвъня.
