Имаме удоволствието да ви представим първия превод на арабски език на разказа „Дестинации“ из сборника „Разминавания по еднопосочни улици“ от Лъчезар Ангелов. Преводът е дело на Хайри Хамдан, поет, писател, преводач с безспорни заслуги за популяризирането на съвременната българска литература извън границите на България. Разказът е публикуван в палестинското онлайн издание за култура „Интелектуалец“ (https://www.almothaqaf.com) и може да бъде видян тук: وجهات
ДЕСТИНАЦИИ
Мечтата ми да пътувам по света започна да се сбъдва сравнително късно. Всъщност прекарах първите трийсет и няколко години от живота си в страна, чието политическо устройство по никакъв начин не предполагаше свобода на придвижване на гражданите. А когато един ден това се промени, нямах пари, за да пътувам толкова, колкото ми се искаше. Доста години по-късно започнах работа в компания, където пътуванията бяха част от задълженията ми. Трябваше по всяко време да бъда на разположение за работни срещи и конференции в различни градове, пръснати из цяла Европа. Летищата, самолетите и хотелите се превърнаха в част от играта, в която ми плащаха да участвам.
Разбрах, че най-сетне изживявам мечтата си.
Всяка седмица летях до някакво място, срещах се с колеги, клиенти, партньори. Работехме колкото е необходимо – обикновено наемахме зала в хотел или ползвахме офис на фирмата ни, ако в съответния град имаше такъв. Понякога се срещахме в някой от ресторантите на летището и след като свършехме работата, всеки отлиташе обратно. След седмица, най-късно след две, всичко се повтаряше. В друг град. Скоро полетите между градовете на континента се превърнаха в рутина, точките в картите за лоялност на авиокомпаниите се трупаха, бонусите от тях също.
Когато работиш по този начин, пътуванията неизменно се отразяват на манталитета ти. Започваш да виждаш все по-малко от градовете, които посещаваш. Един ден установяваш, че отдавна предпочиташ хотели, които са близо до летищата. Правиш си срещите в тях, храниш се в тях, социалният ти живот постепенно се ограничава до една група хора като теб, които не познаваш лично, но безпогрешно различаваш когато ги срещнеш. Хора, които живеят и работят по същия начин, по който го правиш и ти, и това им харесва. Осъзнаваш, че тълпата в терминалите на летищата, част от която си, всъщност е светът, в който си се родил и живееш, но в много по-концентриран вид. Представени са всички раси и народи. Има здрави и болни, луди и нормални, тъжни и щастливи. Престъпници. Мошеници. Влюбени. Проститутки. Всички са там и пътуват.
Хората по летищата и самолетите рядко разговарят един с друг. Не само защото не се познават. Случва се обаче и да срещнеш човеци, които помниш дълго след това, независимо дали с добро или с лошо чувство.
Понякога летищата са място за доста сюрреалистични преживявания. Веднъж ми се наложи да отида до Виена с първия сутрешен полет. Беше снежна зима с виелици над цяла Европа. За първи път видях толкова сняг във Виена. Срещнах се с когото трябваше в хотела, който е срещу терминала на летището. Свършихме нужното и можехме да отлетим обратно. Поработих още малко в лоби-бара на хотела – имаше достатъчно време до последния вечерен полет, с който планирах да се прибера.
Когато се явих на терминала обаче, се оказа, че летището вече е затворено поради снеговалежа. Предложиха ми полет на следващата сутрин и ваучер за хотел на осемдесет километра от летището.
– Благодарим Ви за разбирането. В момента в града има четири световни конгреса и европейско първенство по… И сега този сняг. Всички полети са отменени… Няма никакви свободни стаи в хотелите около летището. Разбира се, ще получите и ваучери за такси.
– Не, благодаря. Ще остана на терминала. Полетът ми е рано сутринта.
– Както желаете. Следващият, моля.
Минах паспортния контрол и влязох в терминала, от който щях да излетя на следващата сутрин. Трябваше да си намеря място за през нощта. Знаех едно закътано местенце между два магазина, където имаше само 4-5 седалки, на които бе ясно, че не може да се спи, но поне нямаше хора наоколо и бе спокойно.
Вътре намирам някаква странна личност – облечен е в шорти, тениска, дълги до над коляното калци в цветовете на италианското знаме, скиорска шапка с надпис ATOMIC – все пак сме в Австрия – и доста лятно за снежната зима яке. Никакъв ръчен багаж. Общо взето, волен като птичка. Забелязвам, че проявява интерес към кирилските букви върху паспорта, който държа в ръката си. Заговаря ме на руски.
– Настанявайте се докато не са заели всички седалки. Ще бъде дълга нощ. Пък и можем да си говорим.
– Благодаря. Аз обаче не говоря добре руски.
– Сериозно? Не ви вярвам. Всички българи говорят руски, но ако ви е по-лесно, може и на английски. Ще се разберем. Аз съм от Украйна. Идвам от Хавана. Бях на почивка там. Изместиха ми полета за утре. Багажът с дрехите ми е чекиран директно за Киев. Бях си сложил в една чанта анцуг и яке за Виена, но я забравих в самолета от Хавана. Щели да ми я изпратят до 48 часа. За какво ще ми е тогава? Миналата вечер дълго се изпращахме с кубинските ми приятели и се качих на самолета така както бях облечен в Хавана. Аз пари имам достатъчно. Нося четири кредитни карти. Едната е златна, но в този терминал няма магазин за мъжки дрехи. Не ме пускат в другия, където са големите магазини, защото нямам виза. Не ме пускат и да отида на хотел. Поне успях да си купя яке, калци и шапка. Надявам се да оцелея.
– Коняк има достатъчно. Няма страшно. Ще оцелеем – опитвам се да бъда шеговит.
– Ще ми пазите ли мястото? Дадоха ми ваучери за храна. Ще отида да видя какво мога да получа срещу тях. Терминалът продължава да се пълни с пътници. Да не останем без места.
Оглеждам нощното ни убежище и с радост установявам, че наистина е закътано. Проходът между двата магазина отпред е пълен с колички за багаж. Ако не знаеш, че тук има къде да се седне, лесно ще го пропуснеш.
Новият ми познат, чието име дори не знам, се връща след половин час и води със себе си мъж и жена, облечени не по-малко странно от него. Мъжът е в шотландска носия – килт и всичко останало. Липсва само ножът. Дамата е в изключително елегантна и явно много скъпа, но нелепо изглеждаща на фона на терминала, рокля – бавно осъзнавам, че това всъщност е булчинска рокля, върху която е надянала анорак. Обута е в скъпи маратонки. В косата си е закичила цвете.
– Оженихме се преди няколко часа от другата страна на границата. В Словакия. Жена ми е оттам. Ще прекараме медения месец в Канкун, но както изглежда, преди това ни предстои да прекараме първата си брачна нощ заедно с вас. Уж имахме по чифт джинси в ръчния багаж, но не можем да ги намерим. Както и да е.
Мъжът говори с много приятен британски акцент. Мисля си, че за да звучиш по този начин, задължително трябва да имаш зад гърба си доста години в скъпо частно училище и в добър университет след това. Акцентът от стадионите звучи различно.
– Изглеждате прекрасно, но къде ви е ножът? Доколкото знам, е задължителен аксесоар към килта. Какво ще правите сега, ако случайно срещнете англичанин?
– Не се безпокойте. Само като изрева “Freedom!” , всеки англичанин би умрял от страх – усмихва ми се младоженецът.
– Имаме десетина часа докато пуснат полетите ни, ако изобщо излетят. Искате ли да си направим парти за здравето на младоженците? – намесва се украинецът.
Разбира се, че искаме.
Шотландецът споделя, че имат бутилка уиски в ръчния багаж. Тази информация буквално изстрелва украинския ни приятел към магазините. Връща се със стек бира.
Отстрани изглеждаме наистина сюрреалистично – аз в тъмен костюм, светлосиня риза, вратовръзка. Украинецът – облечен като за фитнес. Другите двама – по описания по-горе начин.
Младоженката изважда компютър. Включва го и зазвучава Боб Дилън .
– Ние със съпруга ми много го харесваме. Имаме всичките му песни на компютъра.
Появава се и полицията. Оглеждат ни, усмихват се под мустак и ни оставят на мира.
Гледам тримата си нови познати. Никога не сме се срещали, но сега сме заедно. Слушаме Дилън. Пийваме си. Разговаряме. Да, разговаряме. Не сме от едно поколение, идваме от различни страни, но имаме какво да си кажем.
Младоженката и украинецът започват да спорят за класическата литература от времето на Руската империя. Оказва се, че тя пише докторантура върху „Кобзар“ на Тарас Шевченко . Допуска грешката да го определи като много важен за руската култура през XIX-ти век поет, което изкарва украинския ни приятел извън нерви. Следва дълга тирада за това как във всяка украинска къща има екземпляр от „Кобзар“, а руснаците, те нищо не разбират… Скоро се успокоява. Вдигаме тихи наздравици. От време на време поредният полицейски патрул се появява между количките за багаж. Оглеждат ни с интерес, усмихват се и изчезват.
Дилън е стигнал до творчеството си от началото на седемдесетте години. Уискито свършва. Минаваме на бира. Полунощ е. Младоженката кротко заспива. Украинецът изчезва към тоалетните и се връща с нов стек бира. Откъде ли ги купува по това време?
Следващият спор е между мен и шотландеца. Темата – дали Боб Дилън е повече поет, отколкото музикант. И двамата знаем, че спорът е безсмислен и не може да бъде решен еднозначно. Дилън още не е получил Нобелова награда.
– Знаеш ли – казва ми тихичко шотландският младоженец, – аз искам да имам много деца и да напиша книга. Един ден ще я напиша. Ще напиша книга за скудоумието на политиците. За това, че хората са еднакви в различията си. Някои просто не са толкова интелигентни, за да го разберат. За невежеството… остави, май започвам да се напивам. Ергенско парти с приятелите ми, сватба с родителите – нейните и моите, сега парти на някакво летище… уморен съм вече. Допиваме бирите и правим мазохистичен опит да поспим час – два. Съгласни ли сте?
Съгласни сме. Украинецът изважда от джоба на якето си малка бутилка водка.
– Ну, хлопцы. На посошок!
Изпиваме и водката.
Усмихваме се замислено. И тримата изглеждаме тъжни.
Младоженката спи на неудобната метална седалка на стария терминал на летището във Виена. Сигурен съм, че до края на живота си ще помни първата си брачна нощ. Първата брачна нощ винаги се помни. С едно или с друго.
Ясно е, че всеки от нас мисли за нещо лично. Ясно е, че никой не мисли за останалите. Дори не знаем имената си. Може би ще се помним дълго. Ще забравим кой как изглежда, но ще помним, че сме прекарали една приятна нощ заедно без да се познаваме. Никой от нас няма да има значение в живота на останалите. Е, да, младоженците ще са важни един за друг. До деня на развода. Може би. Може пък никога да не се разведат. Кой знае? Няма значение.
Събуждам се скован от сутрешния хлад в терминала. Младоженците са изчезнали. Украинецът спи с отметната назад глава и широко отворена уста. Не го будя. Нямам какво да му кажа.
Поемам към изхода, от който трябва да излети самолетът ми. И аз, по своята дестинация.
Лъчезар Ангелов,
из сборника с разкази „Разминавания по еднопосочни улици“.
~~~
–
~~~
Хайри Хамдан е палестински поет, писател и преводач. Живее в България от средата на 80-те години на XX век и твори на български и на арабски език. Преводач на българска литература на арабски език, съставител на няколко антологии на български поети и писатели, издадени в арабския свят и носител на множество награди за поезия, белетристика и превод у нас и в чужбина. Превел е над 100 български автори на арабски език, съставител на антологията на българската поезия „Вятърът разпръсна моите слова“ и антологията с български разкази „В началото бе епилогът“.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Лъчезар Ангелов е роден в Елхово през 1956 година. Завършил е немска филология във ВТУ „Кирил и Методий“ – В. Търново. През 1979 год. в съавторство с Величка Стоянова реализира превод от немски на български език на ранната драматургия на Петер Хандке – Peter Handke, Stücke I, Suhrkamp Verlag, включваща произведенията „Каспар“, „Обругаване на публиката“ , „Пророчество“, „Самообвинение“, „Викове за помощ“. Част от текстовете излизат в „Ах Мария“: „Обругаване на публиката“ – „Ах, Мария“ бр. 3-4 / 1992 и „Пророчество“ – „Ах, Мария“ бр. 5/1993. През юли 2022 излиза дебютният му сборникс разкази „Разминавания по еднопосочни улици“, издателство „Библиотека България“. Книгата можете да откриете тук:
Разминавания по еднопосочни улици – Библиотека България (biblioteka-bulgaria.bg)
Фотография корица: Светослава Мадарова