Стюард на мъртвите – Лъчезар Ангелов

К. напусна града веднага след гимназията. Появи се след като се уволни от армията, само за да обяви пред приятелите си, че при никакви обстоятелства няма да остане и замина отново. Месец по-късно баща му се похвали в кръчмата, че си намерил работа на океанските траулери и дори вече тръгнал на първия си рейс.

През следващите години го виждахме само когато се върне в отпуск след плаване. Беше си същият, шумен, усмихнат, винаги готов да почерпи, особено след като вече явно разполагаше с доста повече пари от нас. Разказваше ни за места, които никога не бяхме посещавали и на които никога нямаше да отидем. Разказваше ни за знойни мулатки със зелени очи, които са готови на всичко, стига да имаш пари, пък ако си особено привлекателен, понякога можело и без пари. Разказваше за крайбрежни барове, където всяка пиянска нощ приключвала със сбиване, от което винаги се измъквал невредим. Внасяше смут в душите на местните красавици и заминаваше отново.

След няколко години чухме от баща му, че К. се  разболял сериозно. Свалили го от кораба в Ангола и в местната болница му извадили единия бъбрек. Два месеца по-късно в градчето се появи и самият К. – видимо отслабнал, но иначе непроменен. Разказа ни за престоя си в болницата. Разбира се, че всички медицински сестри били зеленооки мулатки, готови на всичко, но нямало как, все пак бил прясно опериран и трябвало да се пази. Изписали го от болницата. Нацелувал зеленооките мулатки на тръгване, местният агент на риболовната компания му връчил самолетен билет и го закарал до летището. Трябвало да смени самолета в Москва и там се запознал с друг българин, който работел като дървосекач далече на север, в Сибир. От него научил, че в тайгата е пълно с руси синеоки красавици, готови на всичко, стига да имаш пари за шампанско, а парите не били проблем – дървосекачите получавали достатъчно.    

– Така че с корабите приключихме. Сега ще се опитам да замина за Сибир – завърши разказа за патилата си К. и ни изгледа един по един, широко усмихнат.

Не можа да замине на север. Бъбрекът, който беше загубил в Африка, му отне шанса  да го назначат за дървосекач в тайгата. Тогава изчезна за пореден път. Дълго време нито го срещнах, нито чух нещо за него.

Години по-късно минавах през градчето и посетих гробището, в което почиват близките ми. Там повече от двайсет години не се извършваха  погребения, нямаше кой да поддържа парка и мястото изглеждаше апокалиптично – бурени, избуяли треви, змии, паднали надгробни плочи.

Изведнъж го видях да изниква от нищото във високата до пояс трева и да се насочва към мен, като внимаваше да не стъпи върху някой от запуснатите гробове. К., остарял, но явно в добра форма и с типичната си широка усмивка.

– Трудно щях да те позная, но като видях край кои гробове се спря, разбрах, че си ти.

– Как си? Какво правиш на гробището? – опитах се да поведа някакъв разговор аз.

– Прибрах се миналата година. Всъщност върнахме се тук, за да може жена ми да умре в града, в който се е родила. Беше много болна. Преди няколко месеца почина – наведе глава към земята, пазеща любимите ни близки. – Иначе какво? Работих двайсет и пет години в една поща. Бях дребен началник. Цял ден на бюрото. Абе, писарска работа, какво да ти обяснявам…

– Поне имаше ли зеленооки мулатки? – заложих на широкоизвестното му чувство за хумор.

– Не бяха мулатки, но да, имаше, колкото искаш. Как да ти кажа, както обикновено, случайно попаднах на точното място – нямаше нужда нито от пари, нито от шампанско, ама много остарях вече… След като погребахме жена ми, на новото гробище, знаеш – това тук е отдавна затворено, ми стана страшно празно. Децата заминаха на другия ден, аз ходих на гроба ѝ и на връщане реших да мина и оттук да запаля по една свещ и на родителите ми. Виждаш каква разруха е, а близките ни са тук. Една част от приятелите също. Пълно е със змии. Само дето не ме подгониха. Целият ми живот мина пред очите ми. Накъдето погледна, все познати – роднини, учители, прители. И така се започна. В началото всяка сутрин минавах първо през новото гробище да поздравя жена си, след това идвах тук и разговарях с родителите си и със старите познати. Един ден дойде просветлението. Роден съм тук. Обиколих света, но се върнах отново тук, въпреки че, знаеш, не съм от тези, дето се привързват емоционално към някое място. Реших, че след като толкова много близки на мен хора са погребани тук, аз им дължа поне това – последното им убежище да има добър вид и се заех да облагородявам гробището – той се огледа наоколо, като да беше насред собствения си имот и продължи – Започнах с главната алея. Двайсет и пет години по-късно не са много живите, които помнят мъртвите тук, но за мен това беше важно. Изчистих бурените, насипах чакъл където беше необходимо. Междувременно внимателно оглеждах гробовете един по един. Оказа се, че познавам доста от хората, чиито имена четях върху плочите. Първо възстанових един от гробовете в най-лошо състояние. Знаех, че всички от това семейство вече са мъртви и наистина няма кой да се погрижи за ремонта. От време на време тук се отбиват хора, които отдавна са напуснали града. Аз съм тук всеки ден – работа има достатъчно и много от тези, които посещават гробището, ме познават. Започнаха да ми възлагат ремонти. Плащат ми, разбира се – първо се дърпах, но започнах да приемам пари, колкото за материалите. Гробището започна да се променя. Аз самият започнах да се чувствам все по- добре тук, близо до мъртвите.

Говореше и лицето му полека просветляваше. Вдъхновение сякаш го бе накарало да прави това, на което се бе посветил.

– Докато работя на някой от гробовете, си припомням всичко, което зная за мъртвия в него. Градът е малък, всички се познаваме, винаги има нещо, което ни е свързвало приживе. Било то приятелство с децата на починалия, било то приятелство с починалия или вражда с него… винаги има нещо, което ни е свързвало. Ако е вражда, опитвам се да си обясня защо сме враждували. В повечето случаи се оказва, че сме се карали за глупости, но за жалост вече е късно. Единият е мъртъв. Ако ни е свързвало приятелство, става ми мъчно, че него вече го няма, а аз съм още жив, самотен и нямам нищо. Само гробището. Това място ме кара да вярвам, че може би съм необходим и служа някому… Знаеш ли, отстрани изглежда, че го правя за живите, но аз всъщност го правя за мъртвите, защото техният свят е моето бъдеще и аз го разбирам и приемам. Повечето от хората не могат или не искат да приемат смъртта като бъдеще. Знаят, че е неизбежна, но винаги я гонят от мислите си. При мен не е така. Опитвам се да разбирам смъртта. Според мен погребението е изливане на умората и самотата в гроба заедно с тялото. Не знам дали изпитваш нещо подобно, но при мен е така – вече съм толкова уморен и самотен, че този товар ме смазва. Пък и жена ми я няма, децата са далече и рядко се сещат за мен.

Колко прав беше. Единственото сигурно бъдеще за всички – и този човек се бе посветил на него.

– Само гробището и това да служа на мъртвите тук, ме облекчават по някакъв начин, защото като се замисля, сълзите, които проливат живите над мъртвия всъщност са за тях, не за него. Те плачат за себе си. Плачат за променения си живот занапред и за  празнината, която така или иначе мъртвият оставя в душите им, особено ако наистина са го обичали, така че сълзите са за тях самите, не за този, който си е отишъл. А всичко, което аз правя тук, е единствено за мъртвите. Не съм вярващ, познаваш ме, имам прекалено много грехове, но не ме е страх, все ми е едно. Това което искам, е мъртвите да почиват достойно. Не искам да има незнайни гробове, разрушени гробове, мръсни и неподдържани гробищни паркове. Дължим го на мъртвите. Не е достатъчно да плачем пред ковчега и след това да ги забравим, като постоянно се убеждаваме, че никога няма да забравим нашите мъртви. Надявам се, разбираш пълната липса на логика в отношението ни към тях – разбирах… и правех същото, като всички, освен него. – Харесва ми да им служа. Съжалявам само, че е невъзможно да разговарям с тях. Аз съм нормален средноинтелигентен човек и знам, че е невъзможно. Но пък си мисля, – колко много мъдрост са отнесли със себе си, без да са имали възможност или желание да я споделят с нас.

Замълча, сякаш се вслушваше в тази погребана мъдрост. Не знаех какво още ще чуя, но когато отново заговори, аз останах безмълвен.

– Ще ти се стори странно, но тук е пълно с мечти. Несбъднатите мечти на мъртвите. Често оставам на гробището до късна вечер. Седя си и пуша. Сам, разбира се, трудно някой би се навил да седи в тъмнината сред старо изоставено гробище с мен. Тогава несбъднатите мечти на мъртвите ми се явяват една по една. Много е интересно – виждаш човека такъв или там, където би бил, ако мечтата му се бе сбъднала. Какво ли не съм виждал в такива вечери… Помниш ли Петър Лудото? Живееше на вашата улица. Преби се пиян с трактора, който караше. Знаеш ли каква негова мечта дойде при мен една вечер? Няма да повярваш – видях го в „Ла Скала“ в ролята на Алфредо Жермон от операта „Травиата“. Можеш ли да си представиш? Никога не бях виждал по-щастлив човек от Петър Лудото, когато излезе да се поклони пред публиката след края на представлението. Опитвам се да си обясня абсурда цял живот да караш трактор полупиян – ореш, сееш, жънеш и през цялото време в главата ти  звучи „Травиата“. А може би докато се е трудил, е пеел с пълно гърло арията на Алфредо Жермон от второ действие? Представяш ли си? Той е мечтал за това. Мечтал е да бъде артист. Мечтал е да пее Алфредо в  „Ла Скала“… Виждам го как вечер се прибира с трактора, пуска си „Травиата“, налива си една ракия и притваря очи. Абсурдно и сюрреалистично, но е истина. Мечтите са тук. Когато решат, излизат навън през нощта. Аз ги виждам. Несбъднатите мечти никога не лъжат.

Настръхнах. Запитах се за какво са мечтаели близките ми, които бях дошъл да посетя. Може би можех да си спомня…

– Тук има и една жена, за която не мога да се сетя, коя точно беше приживе. Името на надгробната ѝ плоча не ми говори нищо, сигурно е фамилията на мъжа ѝ. Видях и нейната голяма несбъдната мечта и след това дни наред не можах да дойда на себе си. Беше доста студена вечер, на мечтите явно също им беше студено, не искаха да излизат. И тогава се яви тя. Единствената несбъдната мечта за тази нощ. Девойка в сватбена рокля, стиснала ръката на жениха си по пътя към олтара. Знаеш ли кой беше младоженецът? Аз!!! Изпаднах в ужас. Сковах се от страх. Никога не ми се беше случвало да изпитвам страх, докато очаквам срещите с мечтите в ясна звездна нощ тук, на това място. Жена, която дори не помня да съм познавал, е мечтала да я отведа пред олтара… Тя е била влюбена в мен, а аз не съм я познавал. Може би още по-лошо – познавал съм я, а не я помня – звучеше повече съкрушено, отколкото изплашено. – Виждал съм и мечти, при вида на които не знаеш да се смееш ли или да плачеш, като ги гледаш. Като мечтата на Изи. Бяхме съученици. Тя почина при раждане преди много години. Видях я в ефирна бяла лятна рокля да танцува, припявайки рок енд рол мотиви, подскачайки като малко момиченце след катафалката с ковчега на мъжа ѝ. Само колко красива беше сред останалите опечалени, облечени в черно. Несбъдната мечта. Той още е жив… Обичам тези сюрреалистични нощи на гробището сред несбъднатите мечти на мъртвите, погребани тук. Прибирам се вкъщи и до сутринта мисля за това колко малко знаем един за друг и колко дълбоко са скрити мечтите ни. Вярно е, че понякога споделяме някои от тях с хората, които обичаме и на които вярваме, но най-големите ни мечти остават дълбоко заровени в душите ни. Остават само за нас. Разбираш ме добре, нали? Няма начин да си представим Петър Лудото как влиза в кръчмата и споделя пред обичайното присъствие на това култово място, че мечтае един ден да бъде световноизвестен тенор. Няма начин, просто няма начин… – така беше, аз също не бих споделил своите най-съкровени мечти, особено в кръчмата. – За времето, откакто съм тук и служа на мъртвите, успях да запомня кой къде точно е погребан. Знам имената на всички в това гробище и точното разположение на всеки гроб. Винаги учудвам хората, които идват да оставят цветя на близките си след дълго отсъствие и вече са забравили къде точно е гробът на майка им например. И понеже познавам голяма част от тях, въпреки, че не съм ги срещал от години, винаги ги учудвам като им кажа: „Елате, ще ви заведа“, още преди да са ме попитали. Като информационен справочник съм – и за мъртвите, и за живите. Свързвам живи приятели, които са се загубили във времето и нямат никаква връзка един с друг. Помня телефонни номера и понеже знам кой с кого е бил приятел когато бяхме деца, щом го видя тук, винаги питам дали има връзка с приятелите си от едно време. Каже ли, че са се загубили, давам му телефонен номер да се свържат, или му казвам къде точно на новото гробище да намери приятеля си. И това се случва, и то все по-често напоследък. Така живея вече. Служа на мъртвите. Яд ме е само, че когато дойде денят да се присъединя към тях, ще ме погребат в новото гробище – замълча и продължи – Кой знае, все си мисля, че гробищата са като градовете – щом си в някое от тях, може пък да е възможно да пътуваш по някакъв начин до другото – ей така, да видиш как вървят нещата… Но пък от друга страна когато вече е дошъл този ден, няма да има никакво значение. Несбъднатите ми мечти така или иначе ще се явяват през нощта на някой такъв като мен, който служи на мъртвите… Хайде, че тези хора там, ги познавам и съм сигурен, че сами не могат да намерят гроба на дядо си – никога не са идвали откакто служа на мъртвите. Ще им го покажа.            

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––