home~fusYvD~9MF0ij~8kLbTZ_j

Снимка: Светослава Мадарова


Преди света да заразказвам, закърпих своя глас отново.

И го направих достоверен. И благозвучно-различим.

Умът ми силно се боеше, ала сърцето бе готово.

И аз започнах да разказвам по начин неопровержим.

Живота разпилях на части – огледах ги и ги описах.

По сложен начин ги скицирах и простичко ги обясних:

на болката придадох сила, а на безсмислието – смисъл,

а после ги събрах отново и мъдро ги побрах във стих.

Дори и любовта разказах. Каквато Господ ми я прати.

Каквато дълго я изпитвах и много дълго я мълчах.

Напълно честно си я спомних – по точни часове и дати.

И я възпях, и изповядах като последен, смъртен грях.

Накрая рухнах от умора, от безпосочни наративи,

от изповеди като изстрел в окото на озъбен мрак.

Със думи демоните храня. (Те винаги ще бъдат живи).

Но спирам да разказвам вече… (Животът е глагол все пак).


Красимира Макавеева, Rara Avis, „Без(д)умие“, 2020

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


The reCAPTCHA verification period has expired. Please reload the page.

Всички