Снимка: Светослава Мадарова
Преди света да заразказвам, закърпих своя глас отново.
И го направих достоверен. И благозвучно-различим.
Умът ми силно се боеше, ала сърцето бе готово.
И аз започнах да разказвам по начин неопровержим.
Живота разпилях на части – огледах ги и ги описах.
По сложен начин ги скицирах и простичко ги обясних:
на болката придадох сила, а на безсмислието – смисъл,
а после ги събрах отново и мъдро ги побрах във стих.
Дори и любовта разказах. Каквато Господ ми я прати.
Каквато дълго я изпитвах и много дълго я мълчах.
Напълно честно си я спомних – по точни часове и дати.
И я възпях, и изповядах като последен, смъртен грях.
Накрая рухнах от умора, от безпосочни наративи,
от изповеди като изстрел в окото на озъбен мрак.
Със думи демоните храня. (Те винаги ще бъдат живи).
Но спирам да разказвам вече… (Животът е глагол все пак).
Красимира Макавеева, Rara Avis, „Без(д)умие“, 2020