Здравей, Любел Дякоf! Разкажи ни за себе си. Коя си ти?
Здрасти, Иве. Аз съм един търсещ и непримирим човек, който върви по улиците, слуша аудиокниги, докато разглежда хората като картини, които не винаги разбира.
А коя всъщност е Любомира Видева?
По-веселата версия на Любел Дякоf, която включва много танци, прегръдки, разговори, смях, колкото за един оркестър и обич, много обич.
Противоречията, болката, тъгата или любовта – кое от тях е най-силната предпоставка за раждането на поезия?
Всички изброени, но най-вече тъгата. Особено онази, която ни кара да се чувстваме неразбрани. Затова е толкова магично, когато читателите се припознават в написаното.
Кои са основните мотиви, сюжети, метафори, образи в твоята поезия? Като тръгнем от „Сюжети“ и стигнем до новата ти стихосбирка.
Основните мотиви са: смъртта, семейството, неизживяната любов и емоционалните терзания на личността, която търси смисъла сред безсмислието.
Какъв е пътят на втората ти поетична книга? Откъде тръгна, как се роди, защо я нарече „Ембрион на тъгата“?
Пътят на “Ембрион на тъгата” започна заедно с раждането ми. Отне ми 3 години, за да я напиша и издам. Заглавието “Ембрион на тъгата” символизира болката, на която съм била обречена още преди да се родя, произхождаща от невъзможността ми да избера в кое семейство да се родя, неволно влизайки в капана на домашното насилие.
Разкажи ни повече за каузата, зад която заставаш с книгата си? Защо избра „Ембрион на тъгата“ да е книга с мисия и каква точно е тя?
Исках да покажа чрез тази книга гледната точка на децата като мен. Защото, ако дори една майка, която е жертва, прочете “Ембрион на тъгата” и види как биха страдали децата ѝ, и си каже “Не, аз няма да бъдат жертва повече”, то тази болка, тази книга, това детство, е имало смисъл.
И тъй като, една от основните причини да не могат да се разведат с насилниците са финансови, реших, чрез каузата, която съм избрала, да обърнем внимание и на този аспект от проблема. 1.67 лв. от всяка закупена книга, дарявам на “Фонд в подкрепа на жените, пострадали от домашно насилие”.
Може ли поезията да спре насилието?
Чрез още агресия няма да спрем насилието, което означава, че ни остават думите. Които могат да бъдат подредени в поезия, проза, сценарий на филм или нов закон за домашното насилие.
Трябва да се борим още повече да го предотвратим.
А може ли любовта да победи тъгата?
Всички проблеми изхождат от недостатъчно получена обич.
Откъде се раждаме всички ние всъщност – от ембриона на тъгата или от ембриона на любовта?
От ембриона на любовта, но понякога се оказва, че е и на тъгата.
След като се родим, кога живеем истински? И дали живеем истински?
Когато приемем необратимото, че един ден ще умрем. Можем да оставим само непотребни вещи след себе си, може и да оставим истински стойностни следи, които са довели до обич, смисъл, вдъхновение, изкуство или нов живот.
Не прилича ли и смъртта ни на раждане? Готови ли сме за нея?
Прилича. И отново няма да знаем къде отиваме. Не сме готови за смъртта, ама ние и за живота не бяхме.
Какво се крие в думата „майка“ за теб?
В думата “майка” се крие всичко свято, истинско, безусловно и чисто. За мен е и убежище, в което се скривам, когато болката стане непоносима.
А детето – носиш ли го в себе си още?
Нося го и всеки ден се опитвам да не го разочаровам. То иска да е свободно, разбрано, обичано и да намери смисъла на болката си. И чрез “Ембрион на тъгата” успя.
Какво е жената? Ти какво си?
Жената е грижовност, емоция, муза и нежност. Аз все още се опитвам да бъда истинска жена.
Колко е важна смелостта? Откъде черпиш своята?
Много е важна, за да не намразим страхливеца в огледалото, който толкова дълго е отлагал щастието. Черпя своята смелост от обичта и подкрепата на близките ми, от вижданията ми, че талантът и опитът трябва да се споделят, ако могат да вдъхновят или помогнат и когато си задам въпроса “Кое е най-лошото нещо, което може да се случи?”, отговорът не звучи ужасяващо.
От кого искаш да бъдеш чута?
От хората, които са презатрупани от чувства, които не сублимират, от пишещите, които ги е страх да споделят творчеството си, от тези, които са готови да чуят.
Вярваш ли, че изкуството е способно да спре насилието? Смъртта? Войната? Изкуството може да трансформира гнева, да ни кара да се чувстваме живи и така да предотврати войната вътре в нас. А който не може да съпреживее изкуството и да разбере болката на другите, в известна степен можем да го броим за мъртъв.
Какво би казала на онези, които страдат днес? На жените, пострадали от насилие? На децата, жертви на жестокост? На света?
На жените бих казала: “Заслужавате много повече. Децата ви също. Насилниците не се променят.”
На децата бих казала: “Можете да направите 2 неща. Едното е да създадете любящо семейство без насилие. Второто е да трансформирате болката си в нещо градивно и смислено.”
На света бих казала: “Обичайте с цялото си сърце – дълбоко, колкото можете. Показвайте и изразявайте обичта, защото това е най-ценното, което притежавате.”
Кажи им го в стихотворение.
…
Не мога да понеса болката на целия свят.
Но е в мен.
Какво да я правя?
Не мога да ти я дам.
Къде ще я побереш?
Душата е пълна с чекмеджета,
където са натъпкани всички спомени,
но пантите не издържат на тежестта на времето.
Сълзите на вдовиците се стичат
по вените ни, които дори не можем да срежем,
защото имаме отговорност да стоим стоически живи
пред паметниците и гробовете на тези,
които са се борили да сме в това празно битие.
Този плач, с който сме дошли на този свят не спира и до днес.
Чуваш ли го в мен как кънти?
Аз чувам твоя.
Боря се да го заглуша с веселото тананикане на надеждата.
Искам да изплача тази болка като лятна буря.
Но тя стои в мен като нахален гостенин.
Като тъжното ми детство.
Като всички срутващи думи, които не съм подредила в стихове,
които привидно щастливите хора ще подминат.
Откакто знам какво е смърт, не съм спирала да умирам.
И да виждам как всеки носи собствената си катафалка,
пълна с всички надежди, копнежи и чуждата болка.
Не мога да понеса болката в целия свят.
Разберѝ, не мога!
Любел Дякоf
Въпросите зададе Ива Спиридонова
Фотографии: личен архив