След като прочетох разказите от сборника „Дойдох да ви прегърна“, в съзнанието ми се оформи аналогия с една героиня на съвременната канадска писателка, автор на криминални бестселъри, Луис Пени. Героинята ѝ живее в малкото селце Трите бора заедно с интересни, вглъбени в себе си планинци, сред които разбира се има художници – традиционно любими персонажи и за Весела Люцканова. При първата си изложба, неумелата в ежедневието героиня на Луис Пени постига забележителен триумф, озаглавен от медиите „Красотата отново е на мода“. Тази фраза ме преследваше, докато четях разказ след разказ от „Дойдох да ви прегърна“ и постепенно се оформи впечатлението ми, че с тази своя книга Весела Люцканова ни заявява: „Любовта отново е на мода“. Темата за любовта тук е като река, в която се влива друга, първоначално по-слаба вадичка и тя, с напредването на действието, макар и структурирано в отделни самостойни истории, набира сила и залива бреговете на самотата и тъгата с втория водещ мотив в „Дойдох да ви прегърна“ – а именно извечния мотив за завръщането.
За разлика от невъзможното завръщане на печалния странник, ефективно експлоатирано в българската поезия, завръщането в разказите на Весела Люцканова е и средство, и пътуване, и цел. Нейните персонажи намират в завръщането и спасение, и утеха, а посоката неизменно е устремена към постигането и сливането с онази тяхна версия, в която са били най-щастливи. Завръщането е и към нашата закърняла способност да чуваме гласа на сърцето – пример за това са разказите „Не се влюбвай в мен“, „Не мога без теб, но вече не мога и с теб“, „Усещане за летене“.
Темата за художниците и артистите е позната на многобройните почитатели на белетристиката на Весела Люцканова, и съвсем естествено е доразвита и в настоящия сборник. Бих посочила „Да заспиш пред картината си“ като един удивителен пример за симбиоза между различни литературни похвати. Тук искам да споделя с тези от вас, които не го знаят, както и да припомня на онези, които са чували за това, че в годината на своя литературен дебют Весела Люцканова има две готови книги – една стихосбирка и една белетристична книга. И тогавашната конюнктура налага тя да избере само една от двете, която да бъде издадена. Мисля, че е ясно на всички какъв е бил нейният избор. Но аз изпитвам едно литературно любопитство какво ли се съдържа в онази стихосбирка. Защото в разказите и романите ѝ, и със сигурност – в този сборник, има като нахвърляни скъпоценни камъни изящни поетични фрагменти, и читателят се увлича в това да ги събере, върви през историите и събира тези скъпоценни откъси поезия и накрая намира по тези камъчета шифъра за прочита на много от посланията.
„Да заспиш пред картината си“ поставя читателя в центъра на една импресия. Все едно поет и драматург са се събрали, за да изградят специално за читателя една приказна сценография, в която сребърни звънчета редуват нежните си гласчета със стъпки на лъскави пантофки и в тази интонационна феерия танцува белият цвят – толкова ослепителен, че всички останали цветове изпъкват в него, без да отнемат от вледеняващия му студ.
Защо този студ? – се питаме ние, които сме приучени към сърдечността, съпричастността, обичта в творбите на Весела Люцканова. И отговорът ми е – за да се бъде сломен студът от огъня и от страстта на художника, който изпълнява едно обещание или по-скоро обет. Художникът извървява пътя от началото всеки път с всяка картина – от абстрактното видение – към готовото платно, от заскрежения лунатичен сън – към любовта, която е „повече от любов“.
Симпатичен е контрастът между „Да заспиш пред картината си“ и привидно шеговития разказ „Рисувам и псувам, псувам и рисувам“. Там, както казва героят, „и все не се получава“. Свидетели сме на едно мъчително за артиста преживяване: недостижимостта по отношение на собствените му изисквания и разминаването между фантазните нюанси и видимите форми на платното – разминаване, допълнително обременено от очакването на нечие одобрение. Той споделя – „Не рисувам ли – мъртъв съм“. Но артистът знае, че суетата е преходна, а светските изкушения не струват нищо пред това зрителят да бъде съблазнен от картините.
В голяма част от разказите сме свидетели на тезата на Весела Люцканова, че верният път в изкуството е този към сърцето на публиката – а нея, публиката, не можеш да излъжеш.
След като е покорил света, живописецът, музикантът, поетът се е завърнал към простичката истина, че радостта, породена в сърцето на реципиента, струва повече от субективните награди и престижа на големите сцени. И тъй като по преживяванията на литературните герои нерядко можем да се ориентираме за тайните копнежи на техния създател – автора, не е изненада за нас молитвата на една щедра и благородна жена на име Валя, която можете да прочетете в разказа „А това се случи на утрешния ден“.
Ако обърнем внимание на подзаглавието „Балканска мешавица“, в разказите – а те не са случайно подбрани, нито подредбата им е случайна – за Весела Люцканова земята, на която живеем, е смесица както от история митология и настояще, така на нея липсват граници между хората, липсват поставените от държавите граници и тя е напоена с балканска кръв, не само българска, и на нея разцъфтяват любов и приятелства, по-силни от географското предопределение. От разказите „Витрината“ и „Дойдохме си у дома“ научаваме, че у дома – това е мястото, където сме били най-щастливи и на което си определяме среща, без да е нужно да го назоваваме, независимо в коя държава е. И така читателят заедно с героите се завръща в младостта. Това е завръщане към безгрижието и към усещането, че животът едва започва и всичко най-добро ни очаква занапред. Това послание откриваме и в „Преди всичко любов“, „Капки кръв“, „Искам прошка“ и „Родена в облаците“.
Знаков за мен е разказът „Комшулука“ , в който завръщането е пътуване през историята и времето върви и назад, и напред – прекрачвайки през комшулука от една градина – в съседната, главната героиня се озовава столетия назад насред съдбовни изпитания, сполетели жителите на панагюрския край в навечерието на Априлското въстание, с което се завръща назад, но след това успява с помощта на приятелката си Бистра да се завърне отново в настоящето и по този начин историческите превратности вече не са сухи учебникарски факти, а нещо, което да усилва усещането за принадлежност към земята, въздуха, красотата на родната си страна.
„Комшулука“ е според мен една синекдоха на България такава, каквато я вижда Весела Люцканова – една красива, богата България, с драматична история и съдби, свързани както дворовете на българските къщи с тайни комшулуци, невидими, за да не бъдат изложени на риск, но неизменно налични. Така са свързани и хората – с енергийни канали, по които да си преливат обич, взаимопомощ, добронамереност, доброжелателство. Така както комшулуците, тези скрити вратички между нашите градини и домове, ни свързват и ни правят общност, така и скритите, невидими връзки между нас ни правят цялостни когато сме заедно в добронамереност и обич един към друг. Заглавието е „Дойдох да ви прегърна“, нали? Защото тези хора, свързани по невидим, но силен начин, сме ние – читателите, и от нас зависи дали светът ще е наш гостоприемен дом или ще провалим тази възможност.
