Снимка: https://pixabay.com/
Изглежда снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата,
и паркът винаги един и същ
със хиляди листа и капки свети.
На пейката седи пазачът глух,
ще бъде смешно, ако го запитам
дали е чул, когато ти със друг
си минала под здрача и звездите.
Не се страхувай, няма да съм лош,
и ще разкажа тихо, но на себе си,
защо се разделихме и защо
днес пак съм уморен и малко бледен.
Сънувахме ли? Свиреше щурец,
и всяка дума беше тъй ненужна,
студени бяха твоите ръце,
а устните – затворени и чужди.
И някак изведнъж, за миг, разбрах
смехът горчив и погледа далечен.
В дълбоката внезапна тишина
аз знаех, че не ме обичаш вече.
Сега съм сам, но тъй е по-добре,
разбирам всичко и не те осъждам.
Вървя замислен в пролетния ден,
и може би съм тъжен…