Запомнете името Радослав Христов, защото плодовете на поезията му са сладки и горчиви едновременно. Коренът и семето на човешкото са във всеки негов стих, покълват и се вкореняват в миналото и бъдещето и разцъфтяват тук и сега с безкомпромисни метафори и живи думи. А неговият „(Извън)градски човек“ ще става все по-актуален, ще бъде все повече тук, в дните ни, в нас, в бъдещето.
Възможна ли е тази история или не? Случила ли се е наистина или е плод на авторовото въображение? Ще разберете, но чак когато затворите и последната страница на тази книга.
След дебютната си новела, „(Не)възможна история“, Васил Велков обръща хода на художественото време и ни води назад през вековете, за да ни разкаже своята „(Пред)история. В миналото“, продължение на съдбите на познатите ни вече герои. Интересен авторски похват, който е рядко срещан, но за сметка на това интересен за читателя. Героите му оцеляват, обичат, побеждават в мрачните времена на робството с помощта на вярата и така дават светъл пример за нас, техните наследици. Да помним подвизите си, да знаем историята си, да се гордеем, че сме българи.
Малка книга с огромни думи в нея. Подстрекаващ подсмисъл, изключително точна и стройна линия в поредицата от избраните сонети. Фини образи, открояващи се в действителност, която на пръв поглед връща назад във времето, но при по-задълбочен прочит установява твърде много прилика със съвремието и изпълващите го събития.
„Barista“ е джобчето, в което герасим симеонов е сложил света, целия, с всичкия му необят и неизброимите му миниатюрни сюжети. И с шантавото си чувство за хумор, непрекъснато наднича в джобчето си, за да се надсмее над онова, което му се падне да види. Толкова примамливо, че и ти надничаш след него, за да извадиш своето парче от пъзела. Няма ред, времето тече както си поиска, животът също, а светът непрекъснато сменя лицата си. И в целия този хаос понякога смехът е през сълзи, друг път е горчив, но винаги го има. Изисканият черен хумор, привидно елементарните философски заключения, дълбочината на прозренията, изумлението, че само няколко думи, събрани в провокативен текст могат да извикат безкрайни размисли – това е наградата на читателя, който е достатъчно смел да погледне в джобчето.
Realisaster представя две постапокалиптични реалности, чиито герои трябва да преконфигурират целия си емоционален и битов багаж от Преди и някак да продължат напред Сега.
Това са историите на обикновени хора, изправени (или все още не) сред руините на зоната си на комфорт. Всеки сам с отговорностите си. Накъдето и да погледне – дебел слой прах и тухли, а в очите на другите – собственото му объркване.
~ НИЕ сме поколението, което живее в най-доброто време по най-лошия начин. Времето на пълни хладилници и празни животи, в които отчаяно искаме някой да ни спаси, но се плашим да повярваме, че ще посмее. Толкова са ни натяквали да мълчим и да бъдем прилични, че накрая се превръщаме в затворници в собствените си светове. Живеем в кутия, в кутия, в кутията. Капаците са хлабави и отвън въздухът е чист, но само гледаме през дупките, големи колкото да не се задушим напълно и се страхуваме, че опасността може да влезе и през тях. Че ще видим окото на хищник да наднича навътре, готово да ни смаже с клепачите си. А отвън има (само) любов и божествена красота. ТИХИ ГИГАНТИ, чакащи търпеливо да се престрашим да бъдем третата велика сила – човек, който да излезе и да ги прегърне. ~
Истинско изживяване, преобръщане, загубване и завръщане. Сякаш със стотици придошли най-точни лични думи, с които някой някъде е посрещнал смъртта си. Или нечия. Или е довел смъртта.
Стиховете на Бистра Окереке обещават не едно, а много начала, много пътувания, и не само към себе си. Понякога те са кадър и няма нужда от повече. Друг път са онова, по-голямото, по-необяснимото – чувстващата мисъл, която създава поезия. Но винаги са живи и ако човек разгръща страниците внимателно, ще ги чуе как дишат между бялото и черното.
„Не знае колко е всъщност човешко / да си изплачеш така сърцето“ – ключов е този цитат от стихотворение на Надежда Радкова. Ключов е за цялата книга и… за цялата читателска съвест. Защото, скъпи читателю, тази поезия потегля към теб и към твоето сърце. Кардиолозите ще апострофират, че е само мускул, но дори те – в спасителните минути на метафорите, ще се развълнуват от поетичните откровения на Надежда. Защото е наистина въпрос на съвест да осъмнеш със сърце. Е, тези стихове със сигурност ще учестят пулса, но „развързаната свобода“ е задъхана – категорична, но и… беззащитна. Каквато е самата поезия.
Как да създадеш рок група в първите години на посткомунистическа България?
С новата си книга Христо Петров („Белият терор от 1923-1925 г.“, 2016; „Град на птици“, 2020; „Прасето и художникът“, 2023) разказва как в провинциален град като Плевен това може да се случи. Група ученици без пукнат лев ще опитат и за едни ще бъде само хрумване, за други – нещо повече. Ще търсят инструменти и места за репетиции, ще излизат неподготвени на концерти, ще се карат и сдобряват, докато казармата и студентските години не ги разпръснат.
Страстта към музиката ще ги събере след години, за да разберат, че ако си се научил да работиш, ще можеш да постигнеш резултати и в хобито си.
А какво да направим, когато загубим по пътя някого от нас – да го забравим или да опитаме да запазим най-доброто от него?
Накрая осъзнаваме, че през целия ни живот – и като деца, и като възрастни, ни е нужна подкрепата на най-близките – всички, за които ти си част от сърцето им.
Дебютната стихосбирка на Александрина Валенти „Амаркорд“ е книга за миналото, което ни живее. Поезия населена със сенките и „кинокадрите“ на Фелини, Превер, Джим Морисън и Лорка, но крайно своеобразна и създаваща свой собствен метаезик и свят. Времето е необратимо, а декември е безсмъртен като паметта, която се отлепва от думите, за да се превърне в нас. Можем да достигнем края на пътя, само ако се върнем там, където сме били винаги.
След няколко години мълчание, поетът Александър Иванов ни изненада с най-новата си стихосбирка, която носи любопитното заглавие „Анархия на сърцето“. Сякаш сърцето е способно на друго, освен да бъде анархично.
Авторът е верен на своя стил, лаконичен но и остър като бръснач, осъзнавайки тежестта на словото. В тази творба Иванов е оставил метафората да го дебне преди да посегне към перото, подържайки играта с противоположни понятия като „смърт” и „живот“, „грях“ и „морал“, „цветя“ и „гробища“ и много други оригинални метафори. Освен всичко това, има достатъчно смелост да борави с думи, смятани от лекторите по творческо писане като изтъркани и недопустими, например „луната“:
Среднощен експрес
Любовта е видяла
всичко под слънцето,
затова ти показах
луната.
Мълчанието на поета за близо 7 години е показателно. Процесът на израстване е забележителен. Надявам се тази стихосбирка да намери достойно място в нашите библиотеки като принос на автора към високото изкуство, каквото е „поезията“. На добър час, поете!
Поезията на Ивона Иванова е писък. Сваля маската от красивото лице на света и крещи в него. Разрушава стереотипите на заобикалящото ни ежедневие и го оголва до абсолютна празнота. В книгата оставаме сами със сетивата си, готови да попиват образите на собственото ни съществуване, от което изходът е само мираж. Светът е с нарушен ритъм и пулс и ние не сме готови да го спасим. Или пък сме?
Има такива любови! И… слава Богу! Предпоследната ми я причини Красимира Макавеева. От първото прочетено стихотворение, което ме блъсна челно. А това, което взаимно си причинихме като редактор и автор покрай тази книга, не ми се е случвало от години. Тези редове може да са отредени за сериозна литературна критика, но аз няма да пожелавам на авторката бъдещи творчески успехи. Ще ù поднеса моите съболезнования. Защото Поезията е болезнено мероприятие. А за нея е твърде късно да се върне на изходното здравословно положение. Дано да ù стигнат сърцата, за да износи тази поезия. И… дано твоите сърца да са достатъчни, Читателю, защото независимо дали ще си „безумен“ или „бездумен“ – няколко сърца ще ти трябват.
Стиховете на Петя Цонева в „Белият час” са въздействащи и вълнуващи, от тях се излъчва дълбока и мека тъга за разрухата във всички сфери на битието ни, но и покълва надеждата, че това, което ни спасява в трудни времена, е коренът.
Историята ми с Красимира Макавеева е любов от пръв прочит. А за историята с „Бивши смърти и рождения“ сама си завиждам, защото работата с талантлив човек е… богоизбрана работа. Да живееш в поетичния свят на Краси е привилегия. Висока, честна, горда, а не горделива, поезия! Щастлива съм, че бях съучастник. Сега съучастник си ти, читателю! Вече завиждам и на теб! ~
Александрина Валенти прелиства времето напред и назад, встрани и вдясно. И без да иска, си играе с посоките на времето без да се притеснява от часовата разлика. Изобщо. С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките ѝ форми. Без изключение.
Невъзможно е да останеш безразличен към поезия, от която струи светлина. Трудно е да сглобиш парчетата сияние, за да видиш цялостната картина на феникс, изправящ се от пепелта на съществуването, за да засвети отново и да чуеш мелодията на гласа му, надмогнал тишината. Точно това е тази книга – една колкото очаквана, толкова и изненадваща симбиоза между две сестри, като думи и образи, изречения и мелодии, като сърца, биещи в общ ритъм, докато не засветят в най-сияйното бяло.
Книга, носеща своеобразна метафоричност, олицетворения като взривове от смисъл, акт на преразказването на света, погледнат през изкривената призма на завоите без изход. Театрална пиеса, свидетелски показания на жертва на живота, в които наблюдението отстрани, не само на личния свят, но и този на другите, е налице. Любов, изписана като страдание, като бездна и грях. Поезия на плаващите пясъци, в които потъваш сам, в отчаян опит да обясниш причината за думите.
