Спомените имат право на свое време, в което да достигнат до нас и да намерят полагащото им се място в историческата ни памет.
В тази книга Петър Величков дава думата на Дора Конова, за да може най-сетне и тя да даде своя отговор на въпросите на миналото. И го прави, съзнавайки добре важността на тази възможност за диалог от първо лице с една отминала епоха, в търсене на истината.
Разказите на Зарина Василева от дебютния ѝ сборник „Там, където свършва морето” изследват гранични житейски ситуации и в тях естествено присъстват големите теми на преходното и непреходното, на видимото и невидимото, видени чрез светлосенките на житейската логика, която не позволява героите ѝ да се подчиняват на лесни присъди. Разкази, в които парадоксално тъмнината ражда светлина.
Когато си порасъл достатъчно, за да знаеш, че за да продължиш напред, понякога е нужно да спреш, да обгърнеш с поглед преброденото време и да благодариш, тогава се раждат книги като „Равносметки“. Като учебник как да бъдеш просто човек, като съкровена изповед пред себе си и изящни думи, пеещи във възхвала на ежедневния живот какъвто е, безумно красив и никога неповтаряем.
Мъдростта в поезията на Ваня Бояджиева е земна, човешка и разбираема в своето съвършенство от чисти образи и метафори. Тя смалява света до шепа, в която се побира само най-важното – онова, което е любов в същността си. Аз, ти, ние. А равносметката е само миг по пътя, в който задържаш дъха си от учудване, срещайки себе си.
Realisaster представя две постапокалиптични реалности, чиито герои трябва да преконфигурират целия си емоционален и битов багаж от Преди и някак да продължат напред Сега.
Това са историите на обикновени хора, изправени (или все още не) сред руините на зоната си на комфорт. Всеки сам с отговорностите си. Накъдето и да погледне – дебел слой прах и тухли, а в очите на другите – собственото му объркване.
Трудно ми е да отделя писането на София от това каква е тя в моите представи. А вероятно не е и необходимо, защото разказите ѝ са отражения на самата нея. Фино изплетените думи, душата във всяка история, емпатията, силните образи, неочакваните финали говорят за човек, който освен таланта да пише притежава очите и душата да вижда истински стойностното в света около нас. И това ще усети всеки читател на тази книга. Когато я затвори след последния разказ, в него ще остане усещането за залязващо слънце, безкрайно море и онова неуовимото, което ни кара да се усмихваме и изпитваме благодарност, че сме живи.
За безспорните качества на тази новела достатъчно ясно говори фактът, че един от епизодите в книгата – „Жълта пръст“, бе отличен с първо място в Национален литературен конкурс „Вие пишете, ние четем“, „Рисунки в жълто“, 2020 г. с председател на журито акад. Владимир Зарев, Весела Люцканова и Ива Спиридонова – членове. Авторът на „Най-честната птица“, Йордан Йорданов, изненадва с изключителен писателски почерк, какъвто притежават класици като Йордан Йовков и Елин Пелин и въвежда читателя в света на циганина Семо и нерадостната му престъпна участ, полепваща като жълта пръст по съвестта на обществото и невъзможна за заличаване. В своята дебютна книга той проследява лесното подхлъзване по нанадолнището и избора на лекия път, повдига въпроси като тези чия всъщност е вината за престъплението, кой е престъпникът и кой – жертвата, съществува ли справедливостта изобщо и може ли чистата птица, която живее във всяко човешко сърце, да остане честна докрая.
Не, „Най-честната птица“ не е обикновена книга, тя натежава върху сърцето и мисълта на читателя, не го оставя безразличен и тъкмо заради това ще заеме своето достойно място в света на съвременната българска белетристика, продължавайки класическата линия в нашата литература.
Възможна ли е тази история или не? Случила ли се е наистина или е плод на авторовото въображение? Ще разберете, но чак когато затворите и последната страница на тази книга.
Лириката на Любомир Терзиев прокарва нова посока в българската поезия – едновременно страстна и скептична, зашифровано ерудитска и оживена от безцеремонните набези на жаргона. Счуват ми се в нея акцентите на английската метафизическа школа и нейното елиътовско прераждане от ранния двайсети век, но те са претопени в тукашна, наша чувствителност с категорично днешна дата. Една душевна и умствена нагласа, която вече нито тематично, нито естетически не е затворена в местни граници.
Истинско изживяване, преобръщане, загубване и завръщане. Сякаш със стотици придошли най-точни лични думи, с които някой някъде е посрещнал смъртта си. Или нечия. Или е довел смъртта.
Стилът на Добрина Ангелиева разкрива обещаващ потенциал, образите в разказите ѝ са пълнокръвни, тя умее да покаже скритото, да оголи душата на героите си, да предизвика емоция и размисъл у читателя, без да се налага да натрупва излишни думи, без да е необходимо да се изгубим в страниците, а това са все белези на добрия белетрист. Нещо повече – пейзажът у нея не е просто сцена, той също е герой в историите, одухотворен и присъстващ е, такъв, какъвто го помним у големите ни разказвачи от близкото минало. А, оказва се, такива има и днес.
Весела Люцканова, рецензент
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“, 2023
През 80-те години на ХХ век, някъде в полите на Стара планина, десетгодишната Кремена среща своите бъдещи най-добри приятели. Детски игри, приятелство и любов се превръщат във връзка, която бележи живота и на четиримата, независимо от хода на времето и разстоянието между тях. А камъкът, който случайно откриват в една планинска пещера, ги пренася в годините на турското робство и ги среща с техните двойници от миналото, за да изпитат емоции и да получат вечни уроци отвъд времето и пространството. И за да се спасяват едни други. Миналото се оказва бягство от проблемите, но и пристан, където те ще се сблъскат със загубата и ще намерят помирение. Защото човек е създаден да расте, да преодолява и да побеждава в името на любовта – към нас самите и към останалите. Така „Камъкът на времето“ се превръща в роман-поема за онова приятелство, което ни спохожда веднъж в живота и което остава с нас завинаги.
~ Поезията на Мартин Спасов влиза в сърцата като троянски кон и остава там завинаги. Няма крепости, които да ѝ устоят, няма сигурна защита срещу нея, тя завладява всеки до когото се докосне и в този смисъл е безмилостна. Подковата на неговия троянски кон не е точно онази, обещаваща щастие, но белезите от нея са дълбоки и болезнени по онзи хубав начин, по който само изключителната поезия умее да боли. ~ Ива Спиридонова
~ Всеки досег с поезията, която идва от Мартин Спасов е като стъписване, едва след него прекрачваме прага на неговото убежище. Там той ни кани, но не допуска да внесем кал отвън; там той не хапе, но е язвителен; не обижда, но ни нагарча; разтърсва ни, но през сълзите си виждаме все по-ясно; там той е искрен, заставя ни да сме искрени, когато става дума за нас. В неговото убежище научаваме повече, отколкото сме знаели за себе си. Учи ни на живот. Учи ни на поезия. И са храм. И той, и тя. ~ Симеон Аспарухов
Сборникът с разкази „Колелото на времето” представя четиресет и двата отличени разказа в Националния конкурс „Вие пишете, ние четем”, 2023 на Издателство „Библиотека България“.
Александрина Валенти прелиства времето напред и назад, встрани и вдясно. И без да иска, си играе с посоките на времето без да се притеснява от часовата разлика. Изобщо. С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките ѝ форми. Без изключение.
Движението през времето и пътуването из света и човешките вселени е възможно с думи – за това разказва Лъчезар Ангелов в дебютната си книга с разкази. А пристигането зависи единствено от теб, Човеко.
Димитър Бурназов със сонетна благодарност в „Оставайки с духовното богат“
Димитър Бурназов (псевд. на Димитър Станков Димитров) е роден на 27 ноември 1986г. в София. През 2012г. завършва „Предучилищна педагогика с чужд език“ (немски). Пише стихове, превежда български, немскоезични и английски поети. В периода 2006 – 2019г. се радва на моралната подкрепа на Венцеслав Константинов. В дебютната си книга, стихосбирката „Оставайки с духовното богат“, Бурназов публикува 57 творби, в които се разкрива напълно. Преди няколко години побеждава параноите, а днес е на финалната права в борбата си с обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР). Особено внимание заслужават сонетът за Васил Левски, шестте(!) сонетни венеца – „Трънски импресии, „Април в Боховà“, „Княжевски импресии“, „Ноември в „Княжево““, „Битва“, „Княжевско прибежище“, сонетът за ОКР, сонетите за хора на перото – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Александър Вутимски, Георги Бонев, Пеньо Пенев, Радко Радков, В. Константинов, Юлия Мутафова-Заберска, Кирил Кадийски, Георги Чобанов, Алексей Видински.
Поезията на Бурназов ще предизвика интерес и с това, че е много мелодична – дори там, където не е в „пеещи размери“ (Р. Радков, „Призвание“), темата застъпват „Дерзание“ и „Надежди“. „Изповед“ пък, чрез силата на диалектните думи, прави съпоставка между по-близкото минало и настоящето.
В творческия сайт „Откровения“ (търсете „Димитър11“ (слято) в гугъл) може да бъде намерено част от делото на автора, като единствено там са публикувани в завършен вид преводите му на знаменитите „Среща и разлъка“ (Йохан Волфганг Гьоте), „Песни на тръстиката“ (Николаус Ленау), „Invictus“ (Уилям Ърнест Хенли), „Ако“ (Ръдиард Киплинг), както и на 10 български поети на немски. Немскоезичната публика ще се запознае основно с шедьоври на Н. Лилиев, но и с други такива като „Помниш ли, помниш ли…“ и строфата „Настане вечер…“ – със запазеното многократно повторение на звука „е“. Именно издаването на преводните стихове е един от следващите проекти на автора.
Имейл за контакт: dimo27dimitrov@abv.bg
~~~
~ Разбира се, че поезия се пише със сърце, стига това сърце да е… грамотно. Сонетите на Димитър Бурназов са празнично доказателство за такава комбинация. Изключително владеене на формата( тя и не позволява безпомощност), но и теми, които те очовечават. Пренасят те в детството, „оживяват“ селца и реки, после – в прегръдката на самотата няма грам озлобление, а онази красива поетична жажда за единствено възможната жена, предпазват от мегаломания – с посвещения на любими поети – с преклонението и респекта, които заслужават. Тази книга е един лиричен остров, а авторът вече не е Робинзон, защото се е осмелил да сподели красотата с читателите.
Слава Богу, че го е сторил! ~
Запомнете името Радослав Христов, защото плодовете на поезията му са сладки и горчиви едновременно. Коренът и семето на човешкото са във всеки негов стих, покълват и се вкореняват в миналото и бъдещето и разцъфтяват тук и сега с безкомпромисни метафори и живи думи. А неговият „(Извън)градски човек“ ще става все по-актуален, ще бъде все повече тук, в дните ни, в нас, в бъдещето.
Първата дума от тази стихосбирка е „стаята”. Последната е „обичам”. Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката. То е шарено като в болезнен сън с треска и висока температура. То е кротко и буйно, като най-накрая изкрещяни дълго стаявани истини.
Четвъртото издание от Колекция „Наследство“ на Издателство „Библиотека България“ е естествено продължение на безценния труд на д-р Петър Величков в областта на литературната ни история, следваща ценна стъпка в опознаването на големите имена в българската литература. В „Непознатият поет Трифон Кунев“ той осветлява изключително интересната личност на този голям български поет и общественик от гледната точка на сърцето, разчитайки писмата му до неговата любима, украинката Маша Крилова. Интимен зов на една ранена мъжка душа, думи на влюбен поет, които разкриват красотата на мъжа, отдаден на мечтата си за щастие с любимата жена. С тази книга образът на Трифон Кунев бива завършен в своята цялост и заема достойното си място сред онези имена, които градят основите на българската литература.
Ива Спиридонова, редактор
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“, 2023
„Морето си отива“ е история за преосмислянето на ценностите и усещането за живота по средата на пътя, както и за ролята на любовта и на креативното начало в този процес. Героите са стъпили здраво на земята, преуспели мъже и жени в своите четиресет години, осмина приятели и четири двойки, които след обща почивка, изпълнена с хармония и приключения, изведнъж са изправени пред екзистенциални проблеми и борба за живот. Всеки от тях преминава през развитие и катарзис, за да оцени познатото или намери ново щастие и успех. След поетичното и ретроспективно начало в историята нахлува драматично действие, пресичано само от тихия, криволичещ творчески път на двете главни героини. Ритъмът на събитията, кратките глави и смяната на перспективи и разказвачи създават колаж от човешки съдби и емоции, като пътища, пресичащи се през пространството и времето – някои стръмни, други привидно леки и спокойни, но не непременно по-добри. Между 1922-ра година и днешния ден, щастието прелита от едно рамо на друго и всеки от героите намира свой собствен начин да го улови.
Нашият сайт използва кукита. Ползвайки го вие се съгласявате с нашите правила за ползване и политика за защита на личните данни :)окПолитика за сигурност на личнните данни
