С втората си книга, романът „Тунел към изгрева“, Лъчезар Ангелов ни пренася в един виртуозно нарисуван с думи свят, видян през очите на художник, загубил близките си, но срещнал Мойрите, опитващ се да избяга от себе си и да намери отново смисъла на съществуването в безнадеждни автопортрети или в крилете на албатрос. Свят, до който се стига през тунела на живота, който често е непрогледно черен, като дъга, изгубила всичките си цветове, защото вече си ги изживял.
Животът е пътуване, дестинациите са неизброими, а най-важната от тях си ти самият в различните ти роли, възрасти, състояния. Или човекът когото искаш да срещнеш, приятелят, любимият, близкият. Но твърде често улиците са еднопосочни, също както и билетите за бъдещето. И се разминаваме, крачейки в една посока. Или не се срещаме, просто защото вървим рамо до рамо, а не един срещу друг. Не можеш да вървиш срещу същността си, но успешно можеш да се разминеш със себе си, ако не си готов да се познаеш. А може би ние, хората, сме обречени да се разминем точно с онези пристигания, предназначени за нас.