Най-трудно можеш да излъжеш в поезията, невъзможно дори. Радина не се е и опитвала, слава Богу! Затова и между кориците на първата ѝ поетична книга живеят чисти и честни стихотворения. Метафоричните очи имат способността да намират истината – през болката, но и прошката, през сълзите, но и през усмивката.
А истината – споделена с читателите – „принуждава“ душата да расте!
Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено.
Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне.
Прочетете тази книга.
Прочетете всичките ѝ книги.
Слабостта на могъщите фигури в обществото и превъзходството на онези, които цял живот бранят честта и морала си. Пороците, които неизбежно догонват човек, и човеците, които непрестанно им се опълчват – или им се отдават. Почитта към изкуството в разнообразните му форми: музика, кинематография, литература.
Това са някои ключови лайтмотиви в сборника „Клинична смърт в петък вечер“. С наблюдателност, остър език и здравословна доза черен хумор Ивайло Арсов ни представя изконни истини за човешката природа. Подканва ни да се замислим, да се подсмихнем и да открием неподозирани гледни точки към злободневни сюжети, събития и теми.
Едва ли има друга книга, която по-добре да изразява същността на д-р Веска Дучева и да демонстрира силата на писателския ѝ талант. Логично, предвид че романът като жанр дава най-широки възможности за разгръщане и работа със словото. А тук, в „Сделката“, в това нейно второ, преработено и допълнено издание, разгръщането е наистина мащабно. Авторът ни запознава изключително увлекателно със своите герои – лекари, медицински сестри, престъпници, изгубили човешкото си лице, обикновени хора, бедни, богати, извратени, сираци, различни, галеници на съдбата и… с онези от тях, които търсят сделката на живота си, сделката за щастие, сделката с дявола… и заплащат цената ѝ тъкмо с живота си. Проследваме цели пет сюжетни линни, които по виртуозен начин достигат своите развръзка и кулминация и същевременно имат и категорично криминален оттенък, но и чисто хуманистично звучене. Читателят страда и живее с героите на Веска Дучева, смее се на абсурдните ситуации, в които попадат, страхува се в рисковите моменти и плаче при тъжния край. И въпреки че авторовата история е само фикция, романът е изключително близо до света, в който живеем, до литературните пространства на реализма, защото под плавното течение на интересното повествование се крият подводните камъни на големите житейски въпроси – що е щастие, защо няма справедливост в живота, къде е тънката граница между божествено и човешко, има ли тежест Хипократовата клетва, кое е грях, какво е престъпление, къде изчезнаха ценностите, колко струва човешкият живот… Открийте вашите отговори сред тези страници, това е „Сделката“, която ви предлагам. И тя няма цена.
„Barista“ е джобчето, в което герасим симеонов е сложил света, целия, с всичкия му необят и неизброимите му миниатюрни сюжети. И с шантавото си чувство за хумор, непрекъснато наднича в джобчето си, за да се надсмее над онова, което му се падне да види. Толкова примамливо, че и ти надничаш след него, за да извадиш своето парче от пъзела. Няма ред, времето тече както си поиска, животът също, а светът непрекъснато сменя лицата си. И в целия този хаос понякога смехът е през сълзи, друг път е горчив, но винаги го има. Изисканият черен хумор, привидно елементарните философски заключения, дълбочината на прозренията, изумлението, че само няколко думи, събрани в провокативен текст могат да извикат безкрайни размисли – това е наградата на читателя, който е достатъчно смел да погледне в джобчето.
С новата си книга Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. „Ръцете, с които оцеляваме“. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят. Така се и лети с думите – точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!
С втората си книга, романът „Тунел към изгрева“, Лъчезар Ангелов ни пренася в един виртуозно нарисуван с думи свят, видян през очите на художник, загубил близките си, но срещнал Мойрите, опитващ се да избяга от себе си и да намери отново смисъла на съществуването в безнадеждни автопортрети или в крилете на албатрос. Свят, до който се стига през тунела на живота, който често е непрогледно черен, като дъга, изгубила всичките си цветове, защото вече си ги изживял. Свят, в който идваш и си отиваш с онази необяснима вселенска тъга в очите, защото тъкмо тъгата е най-наситеното чувство и може би най-човешкото. Свят без хора и без мечти, който те изправя пред непоносими загуби, необясними съвпадения и обрати, за да разбереш в края на тунела, че все пак имаш силата на албатроса, който прекарва живота си в полет над безкрайния океан. И да полетиш.
Как да създадеш рок група в първите години на посткомунистическа България?
С новата си книга Христо Петров („Белият терор от 1923-1925 г.“, 2016; „Град на птици“, 2020; „Прасето и художникът“, 2023) разказва как в провинциален град като Плевен това може да се случи. Група ученици без пукнат лев ще опитат и за едни ще бъде само хрумване, за други – нещо повече. Ще търсят инструменти и места за репетиции, ще излизат неподготвени на концерти, ще се карат и сдобряват, докато казармата и студентските години не ги разпръснат.
Страстта към музиката ще ги събере след години, за да разберат, че ако си се научил да работиш, ще можеш да постигнеш резултати и в хобито си.
А какво да направим, когато загубим по пътя някого от нас – да го забравим или да опитаме да запазим най-доброто от него?
Накрая осъзнаваме, че през целия ни живот – и като деца, и като възрастни, ни е нужна подкрепата на най-близките – всички, за които ти си част от сърцето им.
СПОДЕЛЕНИ СЕЗОНИ
Да! Поезията може да бъде и болка, и лек. Припомних си го за пореден път, докато четях поетичните откровения на Зоя Гаргова. Една идея по-късно вече бях и съучастник в излизането на „Сезоните на самотата“ – като редактор.
Защо е завладяваща книга ли? Защото е лична, затова и много честна. Болката и поезията не можеш да излъжеш. Зоя не се е и старала да лъже. Просто е нарисувала с думи различните състояния на самотата, „възпяла“ е отсъствията и се е опитала да се потърси, изгубена след загуби, в метафорите. Намерила се е, твърдя и като читател, и като редактор. А сега ще намери и теб, скъпи читателю! Защото споделената самота стига до друго сърце и става по-поносима. Защото и твоята самота ще се припознае в изповедите на Зоя и от болката ще разцъфне красивото. Зная, че ще го видиш. Ето такива неща прави поезията…
На добър час на тази споделеност!
При Ирен Михайлова думите са телата на сенките, те формират онова пространство, в което можеш да откриеш утеха, да възкресиш спомен или да сбъднеш сън. Думите са стражи, непозволяващи на реалността да разруши крехкия свят на надеждите. Пишещият човек ги дърпа, разполага, разпределя върху мислите си и е защитен от тяхната сила. В този смисъл, веднъж изречени или изписани, думите са живи.
„Дърпане на сенките“ е стихосбирка, по своята същност стояща близо до естетиката на сюрреализма, тя диша в един друг свят – спасение от този, в който пребиваваме. Писането тук е различно от онова, което традиционно познаваме, то рисува със светлината и сенките. Затова и поезията на Ирен Михайлова всъщност е рисуване, което може да бъде разкодирано само от фините вибрации на душата.
„В сянката на ядрото“ е роман, който разкрива същността на случайно попаднали хора в една от най-мащабните трансформации на общественото устройство на света. Ядрото е тайна организация, която активира рестарт на световната икономическа система. Николай Ников пише със здравословна ирония за любовта, страха, амбициите и затвърждава тъжната, но вярна констатация, че… нищо човешко не ни е чуждо.
В тази книжка нашият любим герой Тотко, заедно с най-добрия си приятел, кучето Бърки, се изправя пред второто изпитание, на което ще го подложи злата вещица Фрида, която иска да отнеме къщата му. Разберете какви невероятни неща му се случват и дали и този път той ще се справи!
Спомените имат право на свое време, в което да достигнат до нас и да намерят полагащото им се място в историческата ни памет.
В тази книга Петър Величков дава думата на Дора Конова, за да може най-сетне и тя да даде своя отговор на въпросите на миналото. И го прави, съзнавайки добре важността на тази възможност за диалог от първо лице с една отминала епоха, в търсене на истината.
„Неприказка” е втората стихосбирка на Миглена Миткова, като този път освен поезия, на вниманието на читателя са предложени и авторски илюстрации. Първата ѝ книга, „Сънят на Медуза“, излиза от печат през 2019 г. по проекта „Мечта за книга“ на издателство „Буквите”. Очевиден е напредъкът, постигнат за този период, наблюдава се силно изразен философски привкус и надграждане на умението да се борави с формата. За това допринася и редакторската работа на Петя Павлова, чиято изискваща критика спомага за подчертаване на техническата и литературната стойност на произведенията.
Макар да се залага на класическия стих, контрастът между присъстващите така наречени строги форми и фигурална поезия обогатява съдържанието и подчертава собствения дух на книгата. Наред с това, разнообразните и всеобхватни теми са словесна картина на вечния кръговрат на живота. Представяйки своята гледна точка, авторът откровено нарича нещата с истинските им имена и споделя дълбоката общочовешка болка наравно с личните си преживявания и ценности.
„Неприказка” е симбиоза между качествена поезия и рисувани с акварел илюстрации в монохромни тонове с цветен акцент. А това е едно изцяло завършено представяне на погледа на автора върху света.
Напускайки страната си, за да започне нов живот, младата Марлена постъпва на работа в непознато село и неволно се оказва в центъра на конфликт между два враждуващи народа. Светът ѝ се променя след срещата ѝ с местния жътвар Максим, чието примамливо обаяние се равнява на опасностите, които запознанството им носи със себе си. Героинята е напът да научи, че човешките взаимоотношения не са толкова открити и чисти, колкото си е представяла, че сърцето е изкусен ловец, но и лош съветник, а плановете, които селото крои, далеч не са най-страшното, което може да я сполети…
Но „Черният клас“ не е типична история за война, нито за любов, а за това колко далече може да стигне душата в бягството от собствената си самота.
Там нейде, далеч от града
зеленее се малка гора,
обградена от златни поля,
сгушена в Старата планина.
Сред аромат на билки и цветя,
между клони с хиляди листа
пчеличките домове си градят,
дървесните корони те красят.
От всички жители в тази гора,
сред многобройните същества,
най-работливи тъкмо те били –
пчеличките – смели и добри.
В света им влез и опознай го ти,
жужи със тях, приятели открий,
преди животните да опознаеш
ела в Пчелини бързо да играеш!
Невъзможно е да останеш безразличен към поезия, от която струи светлина. Трудно е да сглобиш парчетата сияние, за да видиш цялостната картина на феникс, изправящ се от пепелта на съществуването, за да засвети отново и да чуеш мелодията на гласа му, надмогнал тишината. Точно това е тази книга – една колкото очаквана, толкова и изненадваща симбиоза между две сестри, като думи и образи, изречения и мелодии, като сърца, биещи в общ ритъм, докато не засветят в най-сияйното бяло.
ЗА Мира Папо и нейните любовни стрели в
„Докато смъртта ни събере“
Мира Папо отново ме възхити с изтънчената си и чувствена проза. Замислих се – може ли един голям писател да не е християнин? И си отговорих, че вероятно може, но е по-добре да е. Когато си стъпил на планината на вярата и бродиш сред бистрия ѝ въздух – ти наистина ясно виждаш живота в полите ѝ. Вярата прави така, че да мериш страстта, да познаеш радостта и да я отделиш от тъгата, да усетиш отчетливо всяко чувство и всяко вълнение. Само въздържанието прави вкусът на виното така ярък и опияняващ. Само светлината на вярата прави така, че да виждаме изключително ярките сенки и тъмнини, но и яснини и просвети на живота. Релефът на живота. Вярата е мяра и ориентир. Мира Папо е вярващ писател. Мисля, също, че е и голям писател. Големият писател знае кое е горе и долу, добро и зло, тъмно и светло. Това идва от вярата. Той не е сектант, не е педант, не е тесногръд догматик – той приема с въздишка възможната относителност на Всичко. И въпреки това вярва във възможната неотносителност на важните неща: любовта, страданието, доброто. Развратникът не знае що е истинска страст. Чистият човек – знае. Мира Папо го доказва. Ще видите в книгата.
Александрина Валенти прелиства времето напред и назад, встрани и вдясно. И без да иска, си играе с посоките на времето без да се притеснява от часовата разлика. Изобщо. С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките ѝ форми. Без изключение.
Собственик на новосъздадена телевизия иска да реализира своя студентска мечта – разследващо риалити предаване. Като най-подходящ за негов водещ е привлечен главният герой – Николай Чернев (брокер във фирма за недвижими имоти).
Обект на първото му разследване е стар джобен часовник, подарен на някой си майор Нарезов през 1904 година от Двореца. При проследяването на различни източници на информация се разбира, че през 1918 година, вече произведен в генерал, Нарезов подарява този часовник на поручик Нотко Колев, спасил знамето на Шести пехотен полк, във връзка със Солунското примирие по време на Първата световна война.
Часовникът е даден на ремонт и на вътрешния капак е открит друг надпис с три имена, година и име на населено място. От военните архиви се установява, че това са имената на войници от 52-ри полк, под командването на полковник Нотко Колев, дислоцирани в това населено място. Може би зад този втори надпис на часовника се крие някаква история, свързана с полковник Нотко Колев и тези войници от времето на Втората световна война…
Главният герой търси наследници на хората от надписа. Откритите наследници обаче биват убивани един след друг. Каква е причината за тези убийства? И защо възможните убийци са толкова много – заподозрян е дори и шефът на новосъздадената телевизия…
Това е задачата, която стои пред Николай Чернев и която той ще разреши на страниците на „Сценарий по часовник“.
Нашият сайт използва кукита. Ползвайки го вие се съгласявате с нашите правила за ползване и политика за защита на личните данни :)окПолитика за сигурност на личнните данни
