В „Репортаж от седмото небе“ има много светлина и лекота от осъзнаването на красотата на живота. Текстовете носят усещане за виталност, свобода и усмивка. Те са радост от преживяното, настоящото и идващото, урок по споделено дишане. Така се пише, когато си успял да излезеш извън себе си, да се издигнеш над житейската суета и да видиш смисъла на съществуването.
За да можеш да погледнеш от високото на небето, трябва да имаш честни и чисти очи. Детски. И едновременно с това да си натрупал толкова мъдрост, че да успееш да я сведеш до простичкото човешко обичане. И безкрайна доброта, с която да поискаш обичта да се случи и на ближния. Рада Асенова има всичко това и още нещо – думите, с които пише своите светли приказки за доброто. И репортажите си за звездните празници там горе, на небето. Седмото.
Тази книга има пулс. Жива е, пътува през географиите на телата, по посоките на душите, след стрелките по гарите, в сезоните на сърцата ни.
Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“.
„Празновремие“ е книга, която провокира читателския интерес още със заглавието си. В нея са събрани стихотворения, емблематични за вътрешния светоглед на младата авторка Дарина Шопова-Станчева, поетични откровения, които всеки от нас носи като усещане в себе си, ако спре в забързаното време и се огледа в езерната вода на чувствата си.
Ако имаш очи и въображение да надникнеш в човешкото сърце, ще откриеш, че там се крие вселена, подчинена на законите на страстта и кръвта, която управлява живота ни. Иви Атанасова не само че надниква в сърцата на своите герои, нещо повече, тя се превръща в техен изследовател. Подобно летежа на семенцата на глухарчето, символ на тази книга, тя самата, със своето ненатрапчиво, ефирно присъствие, разказва за страстта у хората, за нейните върхове и спадове, огън и лед.
Малка книга с огромни думи в нея. Подстрекаващ подсмисъл, изключително точна и стройна линия в поредицата от избраните сонети. Фини образи, открояващи се в действителност, която на пръв поглед връща назад във времето, но при по-задълбочен прочит установява твърде много прилика със съвремието и изпълващите го събития.
Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.
Недовършените сънища на Биляна Гецова обещават надежда и разказват за безкрайност, такава, каквато носи и повтаряемостта на сезоните в дните ни. Кръговратът е необратим и винаги е сигурно, че „ще бъде пролет“, утрото е неотменимо, седмиците винаги имат събота, а после и неделя, дни, в които да поспрем в себе си. „Мъничко време“, в което да обичаме. Мигове за споделяне. На топлина, дом, котешки стъпки, уют…
Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотността. Пластовете на сърцето изоставят пулса в чуждите тела. Мимикрия в толкова много вода – слюнки, сълзи, локви, ромон, реки, вълни, море, дъжд…
„Издигане” е дебют, чийто автор изчака думите му да достигнат онази безплътна форма на съвършена поезия, която е близка до тишината. Текстовете в тази книга са код. Дрескод за изход от себе си. Ако такъв е възможен.
Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт.
Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.
Да нарисуваш „Лус“ се оказа нелека задача, въпреки ентусиазма, с който прегърнах идеята. Все едно рисуваш онези пет минути безвремие, които се случват всеки ден. Миг след като слънцето се е скрило зад ъгъла и секунда преди мрака да прегърне на пръсти света. Тогава зад кориците е „Лус“. Безвремие на наслоени образи и чувства. Топла самота в маковете и споделения полет на черния щъркел. Присъствие в дъждовни завеси и мъркащи котки. „Лус“ живее в друга реалност. Наситена с очакване и любов, която да бъде изживяна.
Книга, носеща своеобразна метафоричност, олицетворения като взривове от смисъл, акт на преразказването на света, погледнат през изкривената призма на завоите без изход. Театрална пиеса, свидетелски показания на жертва на живота, в които наблюдението отстрани, не само на личния свят, но и този на другите, е налице. Любов, изписана като страдание, като бездна и грях. Поезия на плаващите пясъци, в които потъваш сам, в отчаян опит да обясниш причината за думите.
Книга, в която любовта бяга през сезоните, не вярва във възрастта, носи аромат на вода и цветя, приспива тишината, явява се наяве и насън, любовта, която е бунтът на вятъра, която е солта в сълзите. Онази, която стига твоята висша същност, преди последен поглед.
Симеон Аспарухов
Христина Гутева приема всяка непоканена дума в живота си, за да опише изживяването на свободата. Личната, същата онази, която заедно с него пишат, за да стигнат до най-добрия стих – смъртта. Разстоянието между разум и сърце е толкова голямо, колкото от първата до последната буква в азбуката, която Христина създава. Единственото, което липсва в нея са неизречените думи, затворените желания, пропуснатите целувки и отсъствията.
Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
Лъжата е причина за разстояния между двама, а от тишината след нея боли. Рамките, в които се наместваме, често раждат страхове от тях и за тях. Свободата е посока и избор пред изправен срещу нас кръстопът. Място, от което може да продължи търсенето на поне една прегръдка. Поне една! Също и причина да напуснем самотата и да пренаредим спомена за нея. Прегръдката не е отчаяние, а е обещание. Тя може да притъпи огорченията, да ни покаже, че лъжата съществува само тогава, когато не сме могли да я видим в зародиш. Само тогава, когато и ние сме забравили как да прегърнем. Пътят към доверието е труден, не всяка целувка е истинска, не всяка истина се обича. Но любовта е винаги истина и ако вярваме в нея, то тя не би могла да си отиде, защото живее в зениците на голи очи.
Симеон Аспарухов, редактор