Четейки, изживяваш всичките, преживяваш ги, будиш се сякаш от сън, от летаргия, политаш и си мислиш, че там пише за теб. За теб и нея. За теб и него. За двамата, които бяхте, които не посмяхте да бъдете, а толкова искахте, за двамата, които ще бъдете. За Нея!
Толкова много повдигания и пропадания, а между всички тях лежи една уравновесеност, сигурност, истинност за това, което Любовта носи за човека и същото, с което човекът отвръща на Любовта. С любов за Любовта.
Стиховете на Петя Цонева в „Белият час” са въздействащи и вълнуващи, от тях се излъчва дълбока и мека тъга за разрухата във всички сфери на битието ни, но и покълва надеждата, че това, което ни спасява в трудни времена, е коренът.
Втората книга на Даниела Табакова продължава и надгражда темите застъпени в „Другата Марлене“. Теми, които вълнуват всички, защото са от ежедневни до вечни. Любовта, майчинството, отношенията между хората, приемствеността между поколенията, борбата между доброто и злото, и божественото начало у всеки от нас.
Думите на Евелина трябва да бъдат прочетени насаме, непредубедено, за да бъдат преосмислени и да легнат на точното си място в съзнанието или подсъзнанието на този, който е отворил сетивата си за тях.
Силна и страстна поезия – сладка и горчива като катранен мед; черни пчели, които са събирали прашец от знания и разочарования са дестилирали право в душите си този мед.
Чудесно е, когато сред суетата на шумния свят, в който живеем, успееш да чуеш нов и непознат глас, който да те изненада с мощта на таланта си и разпознаваемия си поетичен тембър. Така говори Иваномир Цанков в първата си поетична книга, наречена „Диатриби“. С думи за забравяне или за разказване, но при всички случаи в непрестанен диалог с читателя. Защото освен всичко друго, поезията е онази форма на комуникация, при която говорим на езика на сърцата си. А те никога не мълчат.
Въображението е оръжие, с което пишещият човек се сражава в битката за читателско внимание и одобрение. Но ако си силен и истинен в думите си, какъвто е Алекс Цонков, то тази битка не е въпрос на его, а на желание да подариш на читателите си още един начин да изживеят безкрайно много животи и да пътуват в невидени още реалности. Играта е такава. Четящият човек живее истински. Пишещият също.
Homo sapiens всъщност е Homo ludens. Играе ли ви се? Играта продължава… Както и животът, с тези страници.
Мира Папо мъдро ни казва, че ние, човеците, дарени с копнеж по красотата и със способността да правим добро, умираме само от несбъднати мечти. И от липса на обич, бих добавила. Ето това е най-големият грях, който хората допускат – да не дадеш обич, да отхвърлиш обич, да убиеш обич. Мисля, че точно това идва да ни каже „Петте спирки на сърцето“ – на всяка житейска спирка, която ни е дадена да достигнем, нека бъдем сигурни, че обичта е с нас, че не сме я изгубили в този живот. А и в другия.
С всяка закупена „Приказка само за теб“ вие дарявате 2,00 лв. на новооткрития Възстановителен център за деца с онкохематологични заболявания в с. Опицвет, общ. Костинброд, Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“.
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Ива Спиридонова има дълбоко уважение към думите, което я застрахова да ги употребява напразно. Разпознаваема е нейната поезия, което я прави автор с физиономия, с послания от сърцето, но от грамотното сърце, което първо се е научило да обича, а после да пише, че обича.
Сборникът „Дойдох да ви прегърна. Балканска мешавица“ намира деликатна емоционална нишка към различни типове умствена нагласа, валидизира любовта като извечно спасение за индивида и за общността. С интересните си истории книгата отдава почит и на събития и образи от българската национална памет и за пореден път свидетелства за проникновеността и чувствителността на Весела Люцканова – писател с исторически познания и неизменен талант да разказва така сърдечно и заразително, че да не можем да оставим сборника, докато не затворим и последната страница. А след това да установим, че сме започнали свой диалог с любим герой или сме се разпознали като персонажи от вълнуващите ѝ истории.
Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси.
Има такива любови! И… слава Богу! Предпоследната ми я причини Красимира Макавеева. От първото прочетено стихотворение, което ме блъсна челно. А това, което взаимно си причинихме като редактор и автор покрай тази книга, не ми се е случвало от години. Тези редове може да са отредени за сериозна литературна критика, но аз няма да пожелавам на авторката бъдещи творчески успехи. Ще ù поднеса моите съболезнования. Защото Поезията е болезнено мероприятие. А за нея е твърде късно да се върне на изходното здравословно положение. Дано да ù стигнат сърцата, за да износи тази поезия. И… дано твоите сърца да са достатъчни, Читателю, защото независимо дали ще си „безумен“ или „бездумен“ – няколко сърца ще ти трябват.
За него никой не знае нищо. Той предпочита да остане такъв – невидим, незабележим, встрани от комплиментите и бурните реакции, на разстояние от суетата, която е сграбчила ежедневието ни. Защото знае кое е по-важно за него – да бъде съпруг, баща, приятел. А поет в света на другите. А как бих искал всъщност да го видим повече хора, за да му се усмихнем, за да му благодарим.
„Живи сенки. Размяна“ е книга със задъхани редове, които с лекота те поставят „на нокти“ и поддържат интереса ти до самия край… а там разбираш, че всъщност това е само началото.
В „Репортаж от седмото небе“ има много светлина и лекота от осъзнаването на красотата на живота. Текстовете носят усещане за виталност, свобода и усмивка. Те са радост от преживяното, настоящото и идващото, урок по споделено дишане. Така се пише, когато си успял да излезеш извън себе си, да се издигнеш над житейската суета и да видиш смисъла на съществуването.
За да можеш да погледнеш от високото на небето, трябва да имаш честни и чисти очи. Детски. И едновременно с това да си натрупал толкова мъдрост, че да успееш да я сведеш до простичкото човешко обичане. И безкрайна доброта, с която да поискаш обичта да се случи и на ближния. Рада Асенова има всичко това и още нещо – думите, с които пише своите светли приказки за доброто. И репортажите си за звездните празници там горе, на небето. Седмото.
Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“.
„Празновремие“ е книга, която провокира читателския интерес още със заглавието си. В нея са събрани стихотворения, емблематични за вътрешния светоглед на младата авторка Дарина Шопова-Станчева, поетични откровения, които всеки от нас носи като усещане в себе си, ако спре в забързаното време и се огледа в езерната вода на чувствата си.
Ако имаш очи и въображение да надникнеш в човешкото сърце, ще откриеш, че там се крие вселена, подчинена на законите на страстта и кръвта, която управлява живота ни. Иви Атанасова не само че надниква в сърцата на своите герои, нещо повече, тя се превръща в техен изследовател. Подобно летежа на семенцата на глухарчето, символ на тази книга, тя самата, със своето ненатрапчиво, ефирно присъствие, разказва за страстта у хората, за нейните върхове и спадове, огън и лед.
