Книга, в която любовта бяга през сезоните, не вярва във възрастта, носи аромат на вода и цветя, приспива тишината, явява се наяве и насън, любовта, която е бунтът на вятъра, която е солта в сълзите. Онази, която стига твоята висша същност, преди последен поглед.
Симеон Аспарухов
Дебютната стихосбирка на Александрина Валенти „Амаркорд“ е книга за миналото, което ни живее. Поезия населена със сенките и „кинокадрите“ на Фелини, Превер, Джим Морисън и Лорка, но крайно своеобразна и създаваща свой собствен метаезик и свят. Времето е необратимо, а декември е безсмъртен като паметта, която се отлепва от думите, за да се превърне в нас. Можем да достигнем края на пътя, само ако се върнем там, където сме били винаги.
Колко би ми се искало да не бях чел тази книга, да не бях се смял с автора, да не бях си спомнял заедно с него и заради него. Но не всичко в живота протича праволинейно, не всяка стъпка води към успех, не всеки въпрос носи отговор. За това разказва Димитър Пенчев между кориците на своята последна книга „От дузпа в тъч“. За разочарованията по теми, на които така и не успяваме да сложим точка и в наши дни, за приетите от нас лъжи във всеки един от дните ни, за диалозите с въображаеми събеседници, които провеждаме по-често, отколкото с близките си.
Книга, носеща своеобразна метафоричност, олицетворения като взривове от смисъл, акт на преразказването на света, погледнат през изкривената призма на завоите без изход. Театрална пиеса, свидетелски показания на жертва на живота, в които наблюдението отстрани, не само на личния свят, но и този на другите, е налице. Любов, изписана като страдание, като бездна и грях. Поезия на плаващите пясъци, в които потъваш сам, в отчаян опит да обясниш причината за думите.
Да нарисуваш „Лус“ се оказа нелека задача, въпреки ентусиазма, с който прегърнах идеята. Все едно рисуваш онези пет минути безвремие, които се случват всеки ден. Миг след като слънцето се е скрило зад ъгъла и секунда преди мрака да прегърне на пръсти света. Тогава зад кориците е „Лус“. Безвремие на наслоени образи и чувства. Топла самота в маковете и споделения полет на черния щъркел. Присъствие в дъждовни завеси и мъркащи котки. „Лус“ живее в друга реалност. Наситена с очакване и любов, която да бъде изживяна.
Днес съм щастлив заради радостта от аромата и вида на новата книга на Мартин Спасов – изключително благороден и талантлив човек, на когото съм благодарен не само, защото пише така, както малко хора на света могат, а защото ми позволи да вляза в света на „Приятелят, когото нямам„, да разгледам, да разбера и да открия отговорите на въпроси, които досега не бях задавал на никого.
Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.
Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт.
Във втората книга на Ива Спиридонова не дяволът, а любовта се крие в детайлите, а сетивата не са пет, а десет, за да я живеят и се разтворят с двойна сила в нея. Авторката демонстрира впечатляващо творческо развитие и е все по-радикално концентрирана в емоционалната лапидарност и дълбина на своето писане – като дъно на угаснал от страст вулкан, който е затворил завинаги слънцето. Поезия, в която очите са сълзи, ръцете – паднали ангели, сърцето – мастило, животът – смърт, смъртта – вечност и мълчанието – лъжа: аз съм, когато съм теб.
Васил Прасков
Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотността. Пластовете на сърцето изоставят пулса в чуждите тела. Мимикрия в толкова много вода – слюнки, сълзи, локви, ромон, реки, вълни, море, дъжд…
Една книга, разказваща за древен град, в който се продават красиви дози любов… като в магазинче за надежда. Град, в който фенерите се борят с мрака, с помощта на същата тази любов, която свети в тъмното и го побеждава. И там не е чудно никому, ако внезапно види въжеиграч високо над градския площад, призрачна къща за снимки или красиво танцуващо момиченце и стар музикант с флейта.
Недовършените сънища на Биляна Гецова обещават надежда и разказват за безкрайност, такава, каквато носи и повтаряемостта на сезоните в дните ни. Кръговратът е необратим и винаги е сигурно, че „ще бъде пролет“, утрото е неотменимо, седмиците винаги имат събота, а после и неделя, дни, в които да поспрем в себе си. „Мъничко време“, в което да обичаме. Мигове за споделяне. На топлина, дом, котешки стъпки, уют…
Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.
Малка книга с огромни думи в нея. Подстрекаващ подсмисъл, изключително точна и стройна линия в поредицата от избраните сонети. Фини образи, открояващи се в действителност, която на пръв поглед връща назад във времето, но при по-задълбочен прочит установява твърде много прилика със съвремието и изпълващите го събития.
Ако имаш очи и въображение да надникнеш в човешкото сърце, ще откриеш, че там се крие вселена, подчинена на законите на страстта и кръвта, която управлява живота ни. Иви Атанасова не само че надниква в сърцата на своите герои, нещо повече, тя се превръща в техен изследовател. Подобно летежа на семенцата на глухарчето, символ на тази книга, тя самата, със своето ненатрапчиво, ефирно присъствие, разказва за страстта у хората, за нейните върхове и спадове, огън и лед.
Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“.
„Празновремие“ е книга, която провокира читателския интерес още със заглавието си. В нея са събрани стихотворения, емблематични за вътрешния светоглед на младата авторка Дарина Шопова-Станчева, поетични откровения, които всеки от нас носи като усещане в себе си, ако спре в забързаното време и се огледа в езерната вода на чувствата си.
В „Репортаж от седмото небе“ има много светлина и лекота от осъзнаването на красотата на живота. Текстовете носят усещане за виталност, свобода и усмивка. Те са радост от преживяното, настоящото и идващото, урок по споделено дишане. Така се пише, когато си успял да излезеш извън себе си, да се издигнеш над житейската суета и да видиш смисъла на съществуването.
За да можеш да погледнеш от високото на небето, трябва да имаш честни и чисти очи. Детски. И едновременно с това да си натрупал толкова мъдрост, че да успееш да я сведеш до простичкото човешко обичане. И безкрайна доброта, с която да поискаш обичта да се случи и на ближния. Рада Асенова има всичко това и още нещо – думите, с които пише своите светли приказки за доброто. И репортажите си за звездните празници там горе, на небето. Седмото.