Книга, носеща своеобразна метафоричност, олицетворения като взривове от смисъл, акт на преразказването на света, погледнат през изкривената призма на завоите без изход. Театрална пиеса, свидетелски показания на жертва на живота, в които наблюдението отстрани, не само на личния свят, но и този на другите, е налице. Любов, изписана като страдание, като бездна и грях. Поезия на плаващите пясъци, в които потъваш сам, в отчаян опит да обясниш причината за думите.
Колко би ми се искало да не бях чел тази книга, да не бях се смял с автора, да не бях си спомнял заедно с него и заради него. Но не всичко в живота протича праволинейно, не всяка стъпка води към успех, не всеки въпрос носи отговор. За това разказва Димитър Пенчев между кориците на своята последна книга „От дузпа в тъч“. За разочарованията по теми, на които така и не успяваме да сложим точка и в наши дни, за приетите от нас лъжи във всеки един от дните ни, за диалозите с въображаеми събеседници, които провеждаме по-често, отколкото с близките си.
Дебютната стихосбирка на Александрина Валенти „Амаркорд“ е книга за миналото, което ни живее. Поезия населена със сенките и „кинокадрите“ на Фелини, Превер, Джим Морисън и Лорка, но крайно своеобразна и създаваща свой собствен метаезик и свят. Времето е необратимо, а декември е безсмъртен като паметта, която се отлепва от думите, за да се превърне в нас. Можем да достигнем края на пътя, само ако се върнем там, където сме били винаги.
Книга, в която любовта бяга през сезоните, не вярва във възрастта, носи аромат на вода и цветя, приспива тишината, явява се наяве и насън, любовта, която е бунтът на вятъра, която е солта в сълзите. Онази, която стига твоята висша същност, преди последен поглед.
Христина Гутева приема всяка непоканена дума в живота си, за да опише изживяването на свободата. Личната, същата онази, която заедно с него пишат, за да стигнат до най-добрия стих – смъртта. Разстоянието между разум и сърце е толкова голямо, колкото от първата до последната буква в азбуката, която Христина създава. Единственото, което липсва в нея са неизречените думи, затворените желания, пропуснатите целувки и отсъствията.
Текстът като метафора на разпада на личността. Текстът като организъм, преминаващ от едно в друго състояние, така както човекът мултиплицира себе си в търсенията си. За да достигне кота нула. И да бъде свободен да си прости. Анти-текст, преминаване отвъд езика и границите на комуникативната си функция и в същото време в диалог сам със себе си. Оставящ белег върху паметта на сетивата ти и надживяващ всички твои умиращи сезони.
„Всичките мъртви сезони на една рустифина” е всичко това. Не подлежи на стандартните определения за литература. И вероятно тъкмо заради това е литература.
Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда оттам? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни?
В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.
Присъствието в историческата памет на един народ е най-добрата оценка за онези, които са оставили следите си в нея. Тя е тази, която безпогрешно оценява приноса и значимостта на отделните личности, преминали през епохите, съставляващи мъдростта и съзряването на нацията от раждането ѝ до наши дни. Не са много онези, понесли изпитанието на забравата и останали вечни, защото са наши корени
Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
Във втората книга на Ива Спиридонова не дяволът, а любовта се крие в детайлите, а сетивата не са пет, а десет, за да я живеят и се разтворят с двойна сила в нея. Авторката демонстрира впечатляващо творческо развитие и е все по-радикално концентрирана в емоционалната лапидарност и дълбина на своето писане – като дъно на угаснал от страст вулкан, който е затворил завинаги слънцето. Поезия, в която очите са сълзи, ръцете – паднали ангели, сърцето – мастило, животът – смърт, смъртта – вечност и мълчанието – лъжа: аз съм, когато съм теб.
Лъжата е причина за разстояния между двама, а от тишината след нея боли. Рамките, в които се наместваме, често раждат страхове от тях и за тях. Свободата е посока и избор пред изправен срещу нас кръстопът. Място, от което може да продължи търсенето на поне една прегръдка. Поне една! Също и причина да напуснем самотата и да пренаредим спомена за нея. Прегръдката не е отчаяние, а е обещание. Тя може да притъпи огорченията, да ни покаже, че лъжата съществува само тогава, когато не сме могли да я видим в зародиш. Само тогава, когато и ние сме забравили как да прегърнем. Пътят към доверието е труден, не всяка целувка е истинска, не всяка истина се обича. Но любовта е винаги истина и ако вярваме в нея, то тя не би могла да си отиде, защото живее в зениците на голи очи.
