Много любов. Много красива любов. Много потайна любов. Много загадъчна любов. Много предизвикателна любов. Много любов. Така е сред стихотворенията на Раиса. Като в градина с нарове. Но вместо нарове – има напукани и пращящи от любов сърца.
Първата дума от тази стихосбирка е „стаята”. Последната е „обичам”. Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката. То е шарено като в болезнен сън с треска и висока температура. То е кротко и буйно, като най-накрая изкрещяни дълго стаявани истини.
Мария Касимова-Моасе
Георги Христов е име в съвременната белетристика, което ще бъде запомнено не само от днешния читател, а и от тези, които тепърва се учат да четат. Представените разкази в сборника „Мътната река на надеждата“ носят усещане за кинематографичност, каквато малко автори могат да изведат на преден план. Всяка история отваря врата от миналото, която повечето от нас все още не сме затворили. Всеки персонаж е толкова действителен, че сякаш четем за роднини или близки, дори за самите нас. Думите в книгата са леки, лесно смилаеми, стоят на мястото си, но образуват плътно действие, така че във финалното изречение да ни се прииска и ние да напишем своята версия. Вероятно това би било трудна задача, тъй като авторът не само разказва, но и дорисува картините си с непредвиден, най-често опустошителен последен щрих.
Симеон Аспарухов, отговорен редактор
Проблемът за липсата на любов и последиците от необичането и отхвърлянето, оковите на обстоятелствата, сложността на човешките взаимоотношения, крехкостта на тънката червена нишка – кръвната връзка, която ни свързва завинаги с някого… и онова страшно острие, което я прекъсва, държано от човешка ръка. Докога сме хора, откога сме хора и как сме хора? Тези въпроси задава тази книга. И напомня най-важното – човеци сме само когато обичаме.
Ива Спиридонова
От стихотворенията струи една, понякога спонтанна, понякога спокойно осмислена любов, силата на чувствата и разстоянието във времето водят до различни нюанси на едно и също възраждащо усещане на взаимност и взаимно проникване, на сливане, което прави местоимението ТИ многозначимо. И равнозначно на НИЕ! Равнозначно на съзвучие, хармония и мъдрост на чувствата!
Романът е предизвикателно пътешествие през епизоди от житейски загуби, вътрешни трансформации и музика. Давид, малко момче от село, се изправя срещу „Голиат“, непредсказуемия и жесток живот, и трябва да се справи с ударите, които му нанася съдбата. Срещаме го в повратна точка от неговия житейски път: изградил кариера на успешен музикант в началото на 30-те си години и открил голямата любов, но затворил „вратата“ към детството и белязаното от катаклизми юношество. Нещо повече, от българина Давид той се е превърнал в англичанина Дейвид, прекъсвайки корените си. Може ли да продължи към извоюваното щастие без частите от себе си, които е разпилял?
Стиховете на Бистра Окереке обещават не едно, а много начала, много пътувания, и не само към себе си. Понякога те са кадър и няма нужда от повече. Друг път са онова, по-голямото, по-необяснимото – чувстващата мисъл, която създава поезия. Но винаги са живи и ако човек разгръща страниците внимателно, ще ги чуе как дишат между бялото и черното.
Елена Алексиева
Четейки, изживяваш всичките, преживяваш ги, будиш се сякаш от сън, от летаргия, политаш и си мислиш, че там пише за теб. За теб и нея. За теб и него. За двамата, които бяхте, които не посмяхте да бъдете, а толкова искахте, за двамата, които ще бъдете. За Нея!
Толкова много повдигания и пропадания, а между всички тях лежи една уравновесеност, сигурност, истинност за това, което Любовта носи за човека и същото, с което човекът отвръща на Любовта. С любов за Любовта.
Стиховете на Петя Цонева в „Белият час” са въздействащи и вълнуващи, от тях се излъчва дълбока и мека тъга за разрухата във всички сфери на битието ни, но и покълва надеждата, че това, което ни спасява в трудни времена, е коренът.
Втората книга на Даниела Табакова продължава и надгражда темите застъпени в „Другата Марлене“. Теми, които вълнуват всички, защото са от ежедневни до вечни. Любовта, майчинството, отношенията между хората, приемствеността между поколенията, борбата между доброто и злото, и божественото начало у всеки от нас.
Думите на Евелина трябва да бъдат прочетени насаме, непредубедено, за да бъдат преосмислени и да легнат на точното си място в съзнанието или подсъзнанието на този, който е отворил сетивата си за тях.
Силна и страстна поезия – сладка и горчива като катранен мед; черни пчели, които са събирали прашец от знания и разочарования са дестилирали право в душите си този мед.
Чудесно е, когато сред суетата на шумния свят, в който живеем, успееш да чуеш нов и непознат глас, който да те изненада с мощта на таланта си и разпознаваемия си поетичен тембър. Така говори Иваномир Цанков в първата си поетична книга, наречена „Диатриби“. С думи за забравяне или за разказване, но при всички случаи в непрестанен диалог с читателя. Защото освен всичко друго, поезията е онази форма на комуникация, при която говорим на езика на сърцата си. А те никога не мълчат.
Ива Спиридонова, редактор
Въображението е оръжие, с което пишещият човек се сражава в битката за читателско внимание и одобрение. Но ако си силен и истинен в думите си, какъвто е Алекс Цонков, то тази битка не е въпрос на его, а на желание да подариш на читателите си още един начин да изживеят безкрайно много животи и да пътуват в невидени още реалности. Играта е такава. Четящият човек живее истински. Пишещият също.
Homo sapiens всъщност е Homo ludens. Играе ли ви се? Играта продължава… Както и животът, с тези страници.
Ива Спиридонова, редактор
Мира Папо мъдро ни казва, че ние, човеците, дарени с копнеж по красотата и със способността да правим добро, умираме само от несбъднати мечти. И от липса на обич, бих добавила. Ето това е най-големият грях, който хората допускат – да не дадеш обич, да отхвърлиш обич, да убиеш обич. Мисля, че точно това идва да ни каже „Петте спирки на сърцето“ – на всяка житейска спирка, която ни е дадена да достигнем, нека бъдем сигурни, че обичта е с нас, че не сме я изгубили в този живот. А и в другия.