Аз съм Диана Юсколова.
Родена съм в София през недалечната 1972 г. От тогава до сега се лутам между правилни и погрешни решения, добро и откровено лошо, истини и лъжи, стихове и ежедневие. Автор съм на три стихосбирки – „Случайна“ (изд. „Мейкърс Арт“, 2010г.), „Лабиринт за слепи птици“ (изд. „Хулите“, 2013 г.) и „Аплодисменти“ (изд. „Лъчезар Минчев“, 2019 г.), както и на един сборник с кратки разкази със заглавие „Страничен шум“ (изд. „Лексикон“, 2018 г.). Не харесвам конкурси, затова няма да се хваля с награди и отличия. В останалото време работя като журналист, наблюдавам и отразявам какво се случва в града, в страната, в света и в отделния човек. Обичам да пътувам, да срещам предизвикателства, да откривам и научавам нови неща. И нищо не знам за хората.
~~~
Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено.
Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне.
Прочетете тази книга. Прочетете всичките ѝ книги.
Ана Цанкова
Кои моменти наричаш трудни и дали светлината у теб прогонва мрака отвън?
Най-трудни ми се виждат моментите, в които с околния свят не говорим на един език. Сякаш много често това, което за мен е важно и определящо, не е такова за останалите хора, а аз не успявам да обясня значението, защото по принцип не обичам да се обяснявам (освен на децата – те винаги заслужават всички възможни обяснения). Мисля си, че ако се налага да търся светлината в себе си, за да постигна нещо, то най-вероятно не е правилното нещо. Поне така се е случвало в живота ми досега – всичко, постигнато с много труд, упоритост, болка, борба и т.н. не е довело до никъде.
Пречат ли противоположностите у нас да направим правилните избори?
Не мога да кажа, че знам кои са правилните избори. Всеки има право на свое „правилно“ и „грешно“, които понякога не съвпадат с моите или с приоритетите на обществото. При всички положения, противоположностите у нас не помагат, а по-скоро ни карат да се колебаем доколко взетите решения са правилни в конкретна ситуация. Което също не е много продуктивно, защото само времето знае коя пътека ще се окаже във вярната посока, доколкото вярна може да е тя.
Как болката ни води към щастието?
Не правя такива неща. Болката си е болка – тя е моментно състояние. Щастливи и благодарни сме после, когато си отиде. Щастието също е моментно състояние, така че обикновено се редуват, затова понякога се заблуждаваме, че едното е следствие от другото. А всъщност, те са самостоятелни функции на обстоятелствата – на това, което се случва извън нас, но води до промени вътре в нас.
Кога пътищата към любовта са проходими?
Когато има добра основа и верни знаци – доверие, взаимно уважение, разбиране, равноправие, еднакви цели и ценности, споделяне, готовност за компромиси… Любовта е капризно цвете – много неща са му нужни, за да разцъфне. Но пък успеем ли да стигнем до нея, дава истински смисъл на всичките ни действия и бездействия, незаменима е.
Разкажи ни за книгата, за която се сещаш най-често.
Една от книгите, за които се сещам много често, е „Лавина“ на Блага Димитрова. Книгата е много метафорична, написана е на прекрасен, поетичен и красив език. Въздейства както с необичайния сюжет и структура, така и на подсъзнателно ниво с метафорите и символите си. Намирам всичко, което ми е нужно в нея – най-вече обяснение защо и как сами предизвикваме върху себе си бедствия. На мен често ми се случва да съборя емоционално бедствие върху себе си и тази книга няколко пъти ми е помагала да намеря за себе си изход. Стои подвързана със специална кожена подвързия в библиотеката ми.
Кои истини маркират белезите от младостта?
Че младостта често се доверява повече, отколкото е полезно. Че свободата и идеалите не са това, което са. Че нищо не е задължително и на всяка цена. Че младостта си отива, колкото и да не ни се иска да го признаем.
В кое от изкуствата откриваш онези щрихи, които най-добре разказват за теб?
Всяко изкуство докосва по различен начин и носи различна наслада, така че във всичко, което правя има частица от мен – и в музиката, и във визуалните изкуства, и в литературата. Един музикант ще открие в музиката много повече, отколкото в който и да е стих или разказ, затова ми се струва, че как ще чуе разказът за мен, до голяма степен зависи от читателя, слушателя, зрителя.
Коя е твоята единствена реалност?
Най-лесният отговор е Домът. Там се чувствам сигурна и обичана, и лесно намирам всичките си опорни спомени, кактуси, камъни, китара и книги. По-честният отговор е, че винаги съм готова да преместя или променя света си. Учим се на това с годините – да не се вкопчваме в единствената си реалност, защото животът е много изобретателен в опитите си да ни предизвика. Специално в нашето семейство сме готови буквално за пет минути да съберем живота си шепа и да тръгнем натам, накъдето ни е повикала съдбата.
Кога няма връщане назад?
Обикновено няма. Нещата са крайни, поне в моя живот. В планината се връщаме назад по стъпките си, когато сме се изгубили без шанс да продължим, да останем където сме или да стигнем там, закъдето сме тръгнали. Да се върнем назад означава, че сме в ужасна ситуация. Някак неестествено ми е връщането назад, не го харесвам. Не харесвам идеята за „втори шанс“, сигурно защото подозирам, че с удоволствие ще направя същите грешни завои.
Илюзия ли е потребността да мечтаем?
Мечтата е нещо много важно, без нея животът губи една от най-съществените си функции – да бъде забавен. Мечтите дават онази възможна реалност, в която всичко е както трябва, както го искаме, подредено и смислено, красиво и симетрично… Освен това, тя ни прави изобретателни – все пак, трябва и да измислим начин да постигнем мечатата си. Изобщо не знам как бих функционирала, ако нямах потребност да мечтая, много тъжно би било.
Сърцето или очите виждат по-надалеч?
Ооо, аз съм късогледа от дете, така че да недовиждам е неизменна част от мен. Струва ми се, че сърцето вижда повече, за по-далеч не съм сигурна. Ако вярвахме повече на това, което вижда сърцето, мисля, че щяхме да живеем по-лесно.
Накъде гледаш сега?
Повече в себе си, все по-малко в света наоколо. Има три неща, които всеки човек може да гледа безкрайно – течаща вода, горящ огън и как работи някой друг. И аз така.
Кои са най-важните цветове в света ти?
Черното винаги ми е било слабост. До преди 2-3 години го съчетавах с бордо и керемиденочервено, косата ми също беше тъмночервена. Имах усещане за сигурност и топлина с този цвят. Напоследък ми е много важно зеленото, носи ми спокойствие и равновесие. Зелено във всичките му разновидности – от нежно резедаво, през мътния, блатен цвят на нефрита, през синьо-зелените вариации, до тъмно, наситено зелено като стара гора. Черното, разбира се, остава, без него няма равновесие.
Разкажи ни за музикалния албум, който си слушала най-много.
Не харесвам такова втренчване в една група, един албум, една песен. Харесвам тежък рок, ритъм енд блус и смислени съчетания на текст и музика, красива мелодия. Мога да слушам милион пъти Снежния човек на Rainbow, „Enjoy the Silence“ на Depeche Mode, почти всичко на ACDC. Мога да стигна от Джони Кеш през The Pogues до Ейми Уайнхаус, зависи от момента. С удоволствие слушам и класика, и белканто. Песните на Висоцки и Виктор Цой също са сред слушаните по много, много пъти. Имаме и много български автори и изпълнители, които правят добро съчетание на текст и музика.
За какво печелиш време в надпреварата с него?
Много ми се иска да спечеля малко време да не правя нищо. Рядко ми се случва напоследък, а наистина ми се иска.
Как искаш да изненадаш себе си?
Бих се изненадала, ако изведнъж съм станала един позитивен, прощаващ, лек и весел човек. Но се опасявам, че вече е късно за такава радикална промяна.
Кой човек е приятелят?
Този, който е до мен, на когото мога да разчитам като на себе си. Имам няколко такива, те са крайъгълните камъни на моето огнище. Наистина не знам как бих съществувала без тях, те ме връщат към самата мен, когато съм напът да се изгубя. А аз имам такава склонност, лесно се демотивирам и отказвам, лесно се сърдя и отричам. Приятелят е нещо задължително, като малка черна рокля и перли – никога не знаеш кога ще ти потрябват, но ако го нямаш, нещата не са добре.
Къде те посрещат с отворени обятия?
Вкъщи. Понякога обичам да се отделям, да постоя малко сама и далеч от всичко, за да се върна у дома и да ме посрещне точно човекът, който ми е липсвал. Да усетя осезаемо, че съм желана, нужна и обичана. Чист егоизъм и грижа за егото, но го правя, признавам си.
Заведи ни на място, което много харесваш.
Много харесвам пещери – това са едни специални места, на които човек ще види неща, които другаде няма да може. Има кристални кори, покрити с вековен прах подове, уникални сталактити и сталагмити, калцитни образувания, които никога не могат да се повторят като форма или структура, синтрови езера, подземни водопади и лабиринти… Всичко това е потопено в плътна, топла и тиха тъмнина, която ти дава възможност да погледнеш в себе си, в страховете и стремежите си, в първичния си хаос. И, разбира се, можеш да изпиташ себе си – докъде можеш да стигнеш, колко е силно и има ли го изобщо желанието ти да оцелееш, да бъдеш и да съществуваш. Да събудиш инстинктите си.
Въпроси: Симеон Аспарухов
Фотографии: Светослава Мадарова