ЗАРИНА ВАСИЛЕВА е доктор по онлайн журналистика и хоноруван преподавател в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на ФЖМК към СУ „Св. Климент Охридски“. Дългогодишен журналист и комуникационен експерт, член на АЕЖ-България. Удостоена е с „Награда за журналистика за развитие 2020“ и Награда за етична журналистика „Time Heroes 2022“, както и с редица литературни награди. Интересите ѝ са насочени към медии, комуникации, култура, изкуство и литература.
Разказите на Зарина Василева от дебютния ѝ сборник „Там, където свършва морето” изследват гранични житейски ситуации и в тях естествено присъстват големите теми на преходното и непреходното, на видимото и невидимото, видени чрез светлосенките на житейската логика, която не позволява героите ѝ да се подчиняват на лесни присъди. Разкази, в които парадоксално тъмнината ражда светлина.
Деян Енев
Кои моменти наричаш трудни и дали светлината у теб прогонва мрака отвън?
Трудни са моментите, в които мракът отвън е достигнал светлината. Трудното е именно тогава – да разпределиш правилно клечките кибрит и да запазиш светло до изгрева. После или мракът се покланя неохотно и се отдръпва, или пък ставаш герой от приказка. И в двата случая обаче си се борил храбро.
Къде се срещат противоположностите в живота?
Най-безпощадни са противоположностите вътре в самите нас. Непрекъснато се лутаме между правилния и неправилния избор, между високото и ниското, между красивото и грозното. Противоположни сме на самите себе си и от това идват най-големите ни страдания.
Кои са трите най-важни неща в живота ти и носят ли ти щастие?
Вярата, любовта и болката. Колкото и да е парадоксално – щастлива съм, че все още не съм имунизирана срещу болката. Тя е неизменна част от щастието. Не е страшно да ни боли, важно и необходимо е.
Любовта ли е онази смелост, с която си проправяш пътя в живота?
Един мъдър човек ми каза веднъж, че любовта е умението да влезеш в обувките на другия. Какво по-хубаво можеш да направиш за някого от това да го усетиш, да го разбереш, да влезеш в света му, да дадеш едно рамо за бремето му?! Любовта е точно онази храброст, чрез която казваш: „Аз съм“ и „Тук съм“. И след това всички пътища са много проходими.
Децата ми винаги се шегуват с мен и разстоянията – че колкото и да е далечна някаква дестинация, аз винаги казвам: „Съвсем наблизо е, какво толкова?“ И после – ето ти едни 10 километра… 🙂 Но какво са разстоянията, когато обичаш и си обичан?
Разкажи ни за книгата, за която се сещаш най-често.
Много книги са ме съпътствали и спасявали в различни моменти. Но може би най-често се сещам за „На изток от рая“ от Стайнбек. Тя се чете всеки път по съвършено нов начин, следва периодите в живота ти с най-дълбоките психологически разрези, които отрезвяват и лекуват. Например думите на Ли:
„Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято.“
Какви белези е оставила младостта?
Младостта ми остави един особено инатлив идеализъм, комична наивност и вяра в хората. Осъзнавам колко нелепо стърчат върху мантията на остаряването, но всеки път упорито ги пришивам, защото все още са ми нужни.
Ако животът бе сцена, то за коя театрална постановка би ни разказвала най-дълго?
Искам да разкажа за всичко, което се случва зад сцената и след постановката – с актьорите, с режисьора, дори и със зрителите. Колко променени са, колко смирени, колко са се приближили към себе си или напротив. Всъщност това се опитвам да правя и в текстовете си.
Какво представлява единствената реалност?
Единствената реалност е любовта и грижата към другия. Тогава и блянът за съвършен живот стават реалност. Няма по-идеален свят от този, в който някой се е навел, за да помогне.
Кога няма връщане назад?
Когато си загубил душата си.
Илюзия ли е потребността да мечтаем?
Да не мечтаем означава да заличим детството.
Ценност ли е душата в съвременния свят?
Обичам съвременния свят с всичките му технологични достижения и необятни възможности. Особено силно оценихме потенциала им по време на пандемията. По това време един спектакъл се игра без зрители в залата, но беше достъпен онлайн. Хиляди хора бяха виртуална публика, а огромна част от тях споделиха, че за първи път гледат театрална постановка. Точно в такива моменти, насред ужаса, неизвестността и страха, осъзнаваме колко е важна душата, и че оцеляването е възможно единствено през нея.
Кой човек е приятелят?
Приятелят е онзи храбър човек, който те познава повече, отколкото ти самият се познаваш, но въпреки това те обича. Какво вълшебство е, когато любимият човек е и най-добрият ти приятел, нали!
Накъде гледаш сега?
Винаги гледам към морето – то е лакмусът за всичко на сушата.
Къде те посрещат с отворени обятия?
Вкъщи. Това е най-важната равносметка за един живот, поне според мен. Има ли обятия от ръце или лапи :), в които да се приютиш. Всичко друго е илюзорно.
Кои са най-важните цветове в света ти?
Синьо, заради морето и онова гъделичкащо усещане, че си напълно свободен, че можеш да летиш и плуваш в един и същи момент. Червено, заради смелостта да го направиш, заради смелостта да обичаш и да живееш. Черно, заради болката – да напомня, че винаги е на една ръка разстояние.
Разкажи ни за музикалния албум, който си слушала най-много.
The Ultimate Collection на Уитни Хюстън – в един от периодите в живота ми, който изискваше огромно себепреодоляване и едновременно в много посоки. Една част от всичко това беше ужасът ми от шофиране. Надувах този албум в колата, някъде на One moment in time, ръцете ми спираха да треперят, потеглях и даже стигах до отправната си точка, без нито един бордюр да пострада. 🙂
Какво пришпорваш и какво отлагаш?
Себе си. Винаги се пришпорвам, искам да правя повече неща и по-бързо, защото има още толкова много книги, музика и красиви места на този свят, а аз нямам време. 🙂
И пак себе си отлагам, защото винаги има нещо по-спешно, по-важно, по-…
Как искаш да изненадаш себе си?
Да си подаря това време, което винаги си отнемам.
Заведи ни на място, което много харесваш.
То е там, където е топло и сигурно като в обятията на любим човек, където можеш да бъдеш себе си, да не се отлагаш, а да си си важен. Където чуваш мислите си, а музиката идва вътре от теб самия, където танцуваш и плачеш едновременно. Където успяваш да станеш толкова прозрачен, че да видиш трапчинките на душата си. То е там, където винаги има песъчинка щастие, въпреки грамадата от болка. То е морето. 🙂
Въпросите зададе Симеон Аспарухов
Фотографии: личен архив