ПРЕДГОВОР. АЛИСА
Велико Търново, октомври 2018 г.
Дали да не затворя по-рано днес? – си мислеше Алиса, докато настройваше стария паркетен часовник от масивен дъб в преддверието на малкия ѝ антикварен магазин.
Денят беше дълъг. Един от онези, в които вали непрестанно и това те кара да мислиш за много неща, които по принцип избягваш в мислите си. Само оглушителното тиктакане на старите часовници можеше да изтръгне Алиса от унинието, в което често изпадаше напоследък.
– Хайде, стари мои приятели, ще ви оставям… – гласът на Алиса отекна в тясното пространство на магазинчето. Тя често се хващаше да говори на своите антики. Понякога дори си представяше какво биха ѝ отговорили те.
Не си ми заковала пантата още, Алиса, защо бързаш? – би казал старият сандък от XIX-ти век, който стоеше накриво в ъгъла на магазина вече няколко месеца.
Ти не си истинска приятелка, щом ме изоставяш така! – ще каже малката красива китайска ваза на рафта над витрината с колекционерски монети.
Полудявам! – помисли си Алиса, включи алармата и угаси лампите.
Велико Търново – този град, изпълнен с толкова история и поезия, за Алиса Василева винаги щеше да бъде най-романтичното място на света. Чувстваше се щастлива, че живееше тук. Потомка на патриархално семейство, тя все още обитаваше една от многото масивни къщи, построени по времето на Третата българска държава[1]. Солидна постройка на два етажа, с двор, в старата част на града, на една тиха и спокойна улица. Тук бяха живели няколко поколения на семейство Василеви, потомци на стар болярски род. Построена в средата на XIX-ти век, къщата беше съхранила много от автентичния облик на старите сгради на Велико Търново.
Чак в края на ХХ-ти век кварталът беше започнал да се променя и да привлича по-заможни жители на града. Те реставрираха и модернизираха къщите, давайки им нов вид и живот. Тази по-нова част от историята на архитектурата на нейния квартал, разбира се, не беше от особен интерес за Алиса. Любовта към миналото и историята ѝ се предаваше в рода ѝ от много поколения. Затова за нея беше много трудно да приеме факта, че баща ѝ се беше пенсионирал по-рано. Още в активна възраст, Иван и Мариана Василеви бяха решили да се отдадат на заслужена почивка и да заживеят във вилата си в околностите на Горна Оряховица, която те наричаха „нашето любовно местенце”. Бяха я заобичали още по време на медения си месец преди четиресет години. Но за Алиса, Велико Търново, бялата ѝ къща и малкият антикварен магазин бяха всичко, което искаше. Не можеше да си представи да напусне града и да заживее някъде другаде.
Като заобикаляше почти на пръсти многото локви по пътя към дома, в последния момент тя реши, че вече е крайно време да навести своята най-добра приятелка от детинство, Таня – собственик на бар в центъра на града. Двете момичета имаха едно общо нещо – знаеха как да разчитат на себе си и да ръководят свой малък бизнес съвсем самостоятелно.
– Алииии! – силният и звънлив глас на Таня проехтя през изпълненото с шум и смях пространство на бар „Болярска ниша“. – Не мога да повярвам, че те виждам! Настанявай се, идвам след минутка.
Барът беше пълен с туристи от различни националности. За младата жена това беше място, в което се срещаха хора от различни страни. Тя често обичаше да наблюдава посетителите на бара и да си представя техните истории. Много от тях, разбира се, водеха своето начало още от древни времена или поне Алиса си ги рисуваше така. Въображението ѝ беше пълно с истории, неизменно свързани с нейната страст – мистериите и фантастиката.
– Хеѝ, приятелко, къде се губиш? – внушителното туловище на Таня Маркова изникна като от нищото и изтръгна Алиса от въображаемите ѝ светове. – Дай да те прегърна!
Тази прегръдка можеше да спре дъха и на динозавър, но Алиса всъщност много се радваше да види приятелката си.
– Преди седмица бях тук, Танче, не беше толкова отдавна. Имах много нови придобивки в магазина и не усетих как минава времето. Например, госпожа Стефанова, домакинката от съседната къща, ми донесе часовника на…
– Обичам те, приятелко, но трябва да изкарам много дълга смяна днес. Ако послушам малко от историите за твоите овехтели предмети, ще заспя!
– Ох, ама и ти си една… Кажи ми, как си?
Алиса не можеш да се сърди на Таня за откровеността. Дори обичаше тази нейна черта – често успяваше да я свали на земята, когато се унасяше твърде много в своите древни истории.
– Имам много работа. Знаеш, че през октомври и с наближаването на празниците, клиентелата расте. Радо иска да наемем още служители… Кога ли ще намеря време да ги обучавам!
– Може би трябва малко да се успокоиш! – само като се чу, Алиса разбра, че що се отнася до Таня, това не е възможно.
Двете момичета се познаваха толкова добре, че много често съседите им в квартала ги мислеха за сестри. От малки обичаха да се забъркват в бели, да вършат какви ли не щуротии и да вдигат на крак целия квартал. Още от детската градина всички ги наричаха „халите“ и това и до ден днешен беше вярно до известна степен. От Таня извираше невероятна енергия и барът ѝ винаги беше препълнен с хора заради непреодолимия ѝ момчешко-чаровен начин да привлича хората. А Алиса… тя все още се забъркваше в луди приключения със своите антични предмети, въпреки че кракът ѝ не беше стъпвал извън границите на България. Но да отидеш до гората с феи в село Бойница, за да привикаш духовете им и да говориш с тях, за да разбереш къде е скрит медальон, за който се носят легенди – ето това беше приключение, за което си струваше да се разкаже. Всъщност тази история беше любима на Таня и не само не ѝ се доспиваше от нея, но и разпалваше въображението ѝ. Затова винаги караше приятелката си да я разказва на всеослушание на подпийналите хора в кръчмата.
– Хей, Боби! – проехтя мощния глас на собственичката на бара, обръщайки се на чист английски език към един среден на ръст белокос шотландец, който пийваше бирата си на бара, потънал в размисли. – Чувал ли си историята с духове на моята приятелка тук, Алиса? Разкажи му, Али…
Човекът първо не разбра, че говорят на него. Но поне беше изтръгнат успешно от скучните си мисли.
– На мен ли говориш, момиче?
– На теб, Боби. Нали така се казваш? Али, разкажи му, скъпа.
– Остави човека, Танче.
Боби се размърда леко на мястото си и промълви нещо като „Давай“. Няколко човека на бара вече се бяха обърнали и чакаха с интерес историята. Алиса си служеше с английския език перфектно и не ѝ трябваше втора покана.
– Това се случи, когато бях студентка. Аз съм антиквар по семейна линия. Един ден при мен дойде една моя съседка и ми донесе намерен от нея медальон. Открила го на тавана в къщата на сестра си във Видин. На него имаше ключалка, но не и ключ. Тя ме помоли да намеря начин да го отворя. Много неща могат да ми убягнат, но този медальон беше уникална изработка. Разтършувах се и открих, че такива украшения са били описвани само в легендите за горските феи. Има много гори в България и във всяка една може да има следи от горски създания, сред които са и феите. Тъй като медальонът беше намерен във Видин, аз посетих една гора в село Бойница. Мястото крие странни истории, които жителите на селото все още разказват. Там… – Алиса се поколеба, – има духове…
В притихналото пространство на бара се чу лек смях, придружен с „Ах!“ и „Леле!“. Алиса продължи:
– Според разкази на тамошните хора, вечер в селото се чуват странни зловещи звуци, наподобяващи писъци, а по залез слънце на хълмовете могат да бъдат видени сенки. Според местните това са горски феи, които бродят из горите около Бойница. Аз… отидох в гората и прекарах цяла нощ там. Исках… да говоря с феите.
Целият ред подпийнали мъже на бара прихна да се смее. Обикновено така ставаше. Стигнеше ли до мистичната част на историите си, успяваше да предизвика смях в „публиката“. Тогава обикновено някой разказваше виц по темата и разговорът преминаваше към друга, обикновено политическа тема.
– Е, поне ви разсмях… – промърмори Алиса.
След като излезе от бара, тя потъна в нощта. Нощният въздух на Велико Търново я обгърна. Слабата ѝ фигура бавно се движеше в такт с дъжда, а походката ѝ напомняше онази на малките японки, които стъпват леко и тихо. Сякаш се движат на безшумни колела под дългите си кимона. Алиса обаче беше решена и тази вечер да не пропуска традиционната си разходка до нощен Царевец – любимото ѝ място. Баща ѝ често казваше, че там е хвърлен пъпа ѝ, въпреки че двамата с майка ѝ нямаха никакъв спомен къде точно беше изчезнал този пъп. Ясно беше, обаче, че дъщеря им има силно влечение към това място. Според нея то не само беше пропито с история, но и притежаваше силна енергия, дошла от дълбокото минало, още от 4200 г. преди Христа. Оттогава датираха най-ранните следи от живот на хълма. Алиса беше проучила всяка следа, оставяна на хълма Царевец през Втората българска държава[2] чак до наши дни. Неведнъж се беше включвала в разкопки наоколо, в изследвания и проучвания. Беше доказала, че знанията ѝ не идват само от магистърската ѝ степен по антична археология, нито от тази по другата ѝ специалност – история, а много отвъд това.
В нея имаше истинска страст, нюх и желание да открива и още нещо, което у много други археолози липсваше – тя вярваше в необяснимото. Затова основната ѝ работа беше в антикварния магазин – даваше ѝ възможност да се разгърне, а не да следва заложени в учебници стереотипи. Тях просто използваше за основа да гради. Но когато можеше да се включи в експедиции и проучвания, го правеше с радост. Винаги имаше място за допълнителни знания, пречупени през призмата на нейната силна интуиция.
Тя знаеше, че е на прав път да открие нещо, което, противно на всеобщото мислене, ще докаже връзката между фактите и необяснимото, между реалността и магията.
Взирайки се в осветената катедрала „Св. Възнесение Господне“ на върха на хълма, тя внезапно си спомни, че има нещо много важно, което я чака вкъщи. Едно приключение в света на античното, което тя знаеше, че отново ще я понесе към нови, неоткрити чудеса. Скочи рязко от ниския каменен зид, който се виеше пред комплекса Царевец, където тя винаги се качваше, и се упъти към вкъщи.
…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Трета българска държава – термин, с който се отбелязва третият етап на българската държавност, започнал от 3 март 1878 г., с подписването на предварителния Санстефански мирен договор между Руската и Османската империи, който слага край на Руско-турската война, и продължил до 1991 г. Бел. р.
[2] Втора българска държава – създадена през 1185 г. след въстанието на Асен и Петър срещу ромейската власт и просъществувала до 1396, когато Видинското царство пада под Османска власт. Бел. р.
Вели Константинова, „Мистериите на Алис. Вълшебната гора“, 2022
Фотографии: „Библиотека България“