Ирина Радионова фото 2

 

БЕЗСЪРДЕЧИЕ

Вече не чини – не струва ни ресто от прошка.
Няма сърце – не остана, а суха горчилка.
Тъй се е свило – почти е изчезнало, Божке!
Сякаш в гърдите ми трака безплодна костилка.

Сякаш стрелката на стар, неподдържан часовник,
дето отмерва секундите, блъска на място.
Всяка поредна минута се ражда виновно.
С всяка минута ми става по-болно и тясно.

Колко сгреших, че поисках любов да се върне
там, откъдето безропотно слънцето ляга?
Ето ти залез – и в залеза нека посърне
всичко, което от мен, може би, те пристяга…

Днес съм стопена в по-ниския пясък на храма.
Петък е – иде Неделя – безкрайно Висока.
Днес е сърцето химера – и в него ме няма.
Боже, вдигни ме със себе си! Дай ми посока!

 

КОМПАС

Няма сребърни нишки сред моите руси коси –
те за вас ще са винаги с цвят на пшеничено злато.
В тях преплело е слънцето своите топли лъчи
и за вас ще съм вечно усмихнато, шарено лято.

Вижте в кроткото дъно на двете ми сини очи –
не търсете там облаци, нито следи от умора.
Мили мои деца, в тях небето над вас ще виси,
хвърчила ще ви дават надежда, любов и опора.

Някой ден ще се свия до снопче от северен мъх
по кората на старо дърво, отлетяло високо.
Ще усещате нежния полъх на ангелски дъх
как ви води напред, щом не виждате път и посока.

 

МОНОЛОГ НА ЛЯТНАТА РОКЛЯ

Омръзна ми все тъй да е безличен,
безцветно скучен, всеки следващ ден.
Как искам да е малко по-различен,
по-пъстър и не толкова студен.

В кафето ми наместо захар ръси
снежинки анемичното небе,
отново ще са възгорчиво къси
облечените в светло часове.

О, как не ми се слуша никак вече
как вятър астматичен вън свисти.
Да хвърля искам зимното елече,
да скокна право в лятото – уви!

Красиви ще са, прелестни тогава
и дълги до полуда всички дни.
И слънцето до късно ще остава
целувки и усмивки да брои.

Ще бъдат нощи – кадифенонежни,
дъхът им – теменуженолилав,
отгоре, поразголил се небрежно,
ще смига небосклонът луничав…

Днес дума-две денят ми само рече,
пак празно гледа в мене и мълчи.
Ах, лятото е толкова далече
с бъбривите си, шарени очи…

 

В ОЧИТЕ НА ЖЕНА

Тя пролетно време е нежнонаивна и с млечнозелена душа.
И смело рисува надежда в небето с размаха на птичи крила.
Тогава светът се пропуква на нишки и тръгват да дирят реки
най-живите ручеи радост, избликнали в топлите женски очи.

Щом лятото дойде, тя палва над склона пожар от любов да гори,
в сърцето ѝ блъскат се луди огньове и сутрин покълват звезди,
по пладне житата я молят за прошка, прелели от жарки лъчи,
а вечер безсънни светулки припламват в красивите женски очи.

Наесен след заника – тих, кехлибарен – тя свива се в снопче от смях,
дочува все още щурчета как никнат и дръзко шегува се с тях,
а вятърът сресва въздишки, заплели се в кротките вече коси –
тогава денят се съблича изцяло в узрелите женски очи.

Когато случайно на срички се смръзне и спре да говори дъждът,
в душата ѝ гърбави, слепи въпроси започват безкрай да тежат.
Тогава тя иска едничко „Обичам те!“. Ето това ѝ речи,
че дяволска, зимата, адски студена е в лютите женски очи.

 

НОВО НЕБЕ

Седем по трийсет са двеста и десет огромни
дни, през които небето над мен бе строшено,
търсих, събирах, лепих му крила от бездомни
птичи пера. Беше много, ужасно студено.

Слънцето – жълто парченце от гланцово блокче,
кацаше тъй непохватно на моя прозорец,
падаше толкова често зад склона дълбок, че
сивото нямаше друг цвят, с когото да спори.

Бях като щъркел, нагазил в циментово блато,
с крак като гвоздей, забит в черно-бялата зима,
другият – скършен от болка, мечтаеше лято,
шарени облаци, глътчица въздух да има.

Днес пак си пускам хвърчило да стъпи в небето.
то е почти като ново – лепено, но цяло.
Днес ще съм крехките стъпки, с които детето
тръгва да търси в света пъстрокрило начало.

 

МОЛЯ ТЕ!

Събудѝ се, дете, не заспивай!
Колелото те чака на двора,
открадни го пак – давай, отивай
и деня си прекарай на воля!
Слънце пак да ти лизне чело̀то
и да срещаш из селото хора
със узрели от лято усмивки
и очи, непознали умора.
Да покълне в душата ти зрънце
от глухарче, засято в небето,
да отпиеш пак жадно на глътки
песента на щурците в полето.
Да заравя луд вятърът пръсти,
да разчорля безспирно косите,
по лицето от ручеи гъсти
да изпръхват във полет сълзите.
Приберѝ се по тъмно чак вкъщи
със светулки сто в шепа събрани.
Нека дядо отново се мръщи –
ти до баба гушни се в юргана.
И с вълшебната приказка нощем
унеси се в свят пълен с мечти.
Но недей да заспиваш – не още!
Още мъничко в мен остани!

 

РОЗОВА МОЛИТВА

Нека розов да бъде денят, млечнорозово хубав
и за миг да е свят на фламингови тихи пера,
и омразата само за малко поне се изгуби
в топлинката на кротко подадена чужда ръка.

Колко жлъч, Боже мили, побира се в тесните хора,
из душите им дребни с размер на карфична глава…
Изпратѝ им очи за отвъд слепотата във взора,
осветѝ тези болни кюмюреночерни сърца.

Да им стане просторно и светло, за мъничко, Боже,
да погледнат човека отсреща и Ти да си там.
И да няма в ръката им сила да стиснат пак ножа –
нека масленорозова, блага е всякоя длан.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Ирина Радионова е родена в Разград. Завършва английска филология в ШУ „Епископ Константин Преславски”. Живее в родния си град, където и до днес е преподавател по английски език. Нейни стихове са публикувани многократно в регионалния печат. „Монолог на лятната рокля” е дебютната ѝ стихосбирка, в която са събрани част от творбите ѝ от изминалите няколко години, както и много от стихотворенията, написани през последните няколко месеца – един дълъг и тежък период на възстановяване след претърпяна злополука. 

Ирина Радионова, „Монолог на лятната рокля“, 2022

Фотография: личен архив 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички