Сборникът с разкази Клинична смърт в петък вечер от Ивайло Арсов събира истории за хора, които живеят на ръба между примирението и вътрешния срив, между делника и онзи миг, в който човек остава сам срещу себе си.
Днес избрахме да споделим с вас една от тези истории – разказ за умората, моралния предел и тихото осъзнаване, че понякога най-трудното решение е просто да спреш да лъжеш себе си.
НАЧИСТО
Когато мъжът премина през капандурата на отсрещната сграда и седна на ръба на покрива, Н. се намираше в кабинета си и разговаряше по интеркома с Панов, управляващ съдружник в кантората. Разговорът траеше отдавна по една твърде основателна причина – Панов беше завършен простак. Искаме или не, но най-продължително общуваме с най-неприятните ни хора.
– И така, трябва да го направиш, човече – редеше той. – Със съдията сте състуденти. Знаем, че сте близки, а и вече се е случвало. Не ме интересува какво ще правиш с парите – това са петдесет хиляди, и толкоз! Заседанието е идната сряда, така че най-късно в понеделник искам резултат. Капиш?
Мъжът отсреща седеше, взрял поглед в онова, което се намираше под него. Ако не беше необичайността на мястото, човек би помислил, че се любува на гледката. Постоя така, после бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади мобилен телефон. Набра номер и дълго го държа, прилепен до ухото си, но не проведе разговор. Отново набра, същия резултат. Изрече нещо, поклати глава и захвърли апарата зад гърба си – силно и надалеч, отвъд многобройните скатове на покрива.
– Виж, това, че веднъж е приела, не означава, че и сега ще го направи. Попова е солиден съдия, а и знаеш каква е ситуацията в момента – всеки се пази. Ефектът може да е обратен. Освен това…
– Слушай, момче – прекъсна го Панов – щом веднъж е взела, значи и сега ще вземе. Схемата е проверена. Няма да ти обяснявам кой е клиентът и за какъв интерес става дума. Парите ще получиш до края на деня. Ако започне да увърта или вдигне мизата, можем да дадем максимум още десет хиляди, но не позволявай да се случи, това е краен вариант. Делото е от първостепенна важност, така че зарязвай всичко останало и действай. Докладваш лично на мен. Капиш? – и затвори преди Н. да е отговорил каквото и да било. Така се работеше тук.
Междувременно мъжът бе свалил сакото си, което сега нави на руло зад тила си, и запали цигара, притворил очи на следобедното слънце.
Н. се запита как още не са го забелязали лентяите от съседните офиси, но после се сети, че всички излязоха в отпуск и беше сам на етажа. Осъзнавайки го, изпита странно облекчение. Почудата, която първоначално го обзе при появата на мъжа, сега отстъпи място на усещането за уединение и съкровеност на ставащото, сякаш по някакъв начин го касаеше и него самият.
Докато размишляваше, нещо отсреща проблясна и отново привлече вниманието му. Мъжът бе извадил плоска джобна бутилка, от която отпиваше бавно и с наслаждение. Някак механично и без да става от мястото си, Н. се пресегна до съседния шкаф и си сипа щедро от бутилката уиски, което в последно време винаги имаше под ръка. Изчака мъжа отсреща да отпие поредната си глътка и го последва. Пи до дъно, после си сипа още.
Изминаха няколко минути, през които Н. се опита да разучи чертите на мъжа, но с изненада установи, че макар да ги деляха не повече от двайсетина метра, те му се изплъзваха, сякаш бяха лишени от конкретност. Бавно приплъзна стола си до прозореца, за да съкрати разстоянието – същия резултат: мъж на средна възраст в делови костюм и толкоз. Би могъл да е който и да е от безчетните служители или клиенти, с които всеки ден се разминаваше по коридорите и в асансьора – еднотипните изопнати лица на всекидневния ужас да се живее.
После мъжът направи нещо, за което Н. не бе помислял, но и което не го изненада, сякаш бе напълно в реда на нещата – първо извади искрящата игла на вратовръзката си, след това свали часовника си и ги подреди до себе си. Пресегна се към сакото си и добави до тях и друга дребна вещ, която от мястото си Н. нямаше как да различи. Извади сгънат лист хартия, разтвори го и дълго чете написаното. После също така старателно го сгъна и бавно накъса на дребни парчета, които с небрежен жест захвърли под себе си.
В този миг телефонът иззвъня. Беше Христина, секретарката на Панов.
– До края на деня трябва да минеш през мен за парите, за които сте говорили с Панов. После…
– Хриси – прекъсна я Н. – от колко време работиш в кантората?
– Моля?
– Откога работиш тук?
– Защо?
– Просто ми кажи.
– Седем години. Защо?
– И нито веднъж не ти е идвало през ум да се махнеш?
– Никога.
– Никога не си се чувствала омърсена от себе си и околните? Никога не си се изненадвала от неподозираните неща, на които си способна?
– Никога.
– И как го обясняваш?
– Добре ли си? Случило ли се е нещо?
– Отговори ми, моля те.
Тя направи кратка пауза и въздъхна. Чу как запалва цигара.
– Много просто – двама сина, алкохолизиран съпруг и петнайсетгодишна ипотека. Това достатъчно основание ли е? Слушай, може би не е редно да го казвам, но Йорданов от „Корпоративни клиенти“ доставя изумителна трева. Холандска. Свий някой и друг джойнт и му отпусни края; всеки преживява такива моменти. А иначе за парите се разбрахме. Имай предвид, че Панов страшно държи на това дело.
– Отказвам се.
– За какво, по дяволите, говориш?
– Кажи му, че се отказвам.
– За Панов ли става дума?
– Да. Предай му, че няма да нося никакви пари на никакви съдии. Дреме ми какво ще стане. Бях дотук. Да си намерят друго момче за тая работа.
– Чуваш ли се какво говориш? Нали се сещаш какво означава това? От утре си аут.
– Казах ти: все ми е тая. Отдавна трябваше да го направя. Просто моментът дойде. И не ме разубеждавай, моля те.
Изричайки последните думи, Н. погледна пред себе си и тогава погледите им се срещнаха. Докато траеше разговорът, мъжът отново беше седнал на ръба на покрива и сега допушваше цигарата си, вперил очи в него. Взираха се дълго и настойчиво. Н. понечи да стане и да направи нещо – и той не знаеше точно какво – но овладяността, която излъчваше онзи отсреща го накара да се откаже. Н. и сега не успя да опознае чертите му, но почти физически усети състоянието му – ведрост и съвършена яснота и спокойствие. Въпреки всичко започна бавно да вдига телефонната слушалка, на което мъжът отвърна, поклащайки скептично глава. Н. затвори телефона и се отпусна назад.
Мъжът отпи още веднъж и с наслада преглътна, извърнал лице към прегарящото слънце. Допуши докрай цигарата си, безгрижно изстреля фаса с върха на пръстите си и пак погледна към Н. Усмихна му се с най-чистата усмивка, която Н. бе виждал някога. С леко, почти ефирно движение се отблъсна с ръце, а земното притегляне свърши своето.
Незнайно след колко време, телефонът иззвъня и след още незнайно колко време Н. вдигна. Беше Панов, разбира се.
– Що за небивалици ми говори Христина? Отказал си случая. Кажи ми, че тъпата гъска не те е разбрала. Или че си пробвал чувството си хумор. Или че горещината не ти понася. Или че след точно минута ще изстреляш задника си при мен и ще обясниш какво, по дяволите, става!
– Напускам.
Онзи побесня.
– Чуй ме добре, момче, и хубаво го запомни. Без мен ти си никой, разбираш ли – никой! Аз съм този, благодарение на който си това, което си, и не си онова, което доскоро беше. Горделив и принципен трябваше да бъдеш преди година, когато те измъкнах от мизерната държавна служба и ти осигурих петорна заплатата, самостоятелен кабинет и служебен автомобил. На мен…
– Няма да го направя – прекъсна го Н. – Напускам.
– Не си го и помисляй, моралистично копеле такова! Не и преди да си свършил работата! Не стига, че някакъв откачен си размаза мозъка пред офиса, ами сега трябва да слушам и твоите…
– Не споменавай за него! Делят ви светове.
– За кого ми говориш?
– За онзи, когото нарече откачен. Нямаш право да говориш за него. Не и ти с деловите си обяди с цената на човешки животи и с държавно отличие, заслужено с предателства. Не и ти, чиято гордост се измерва с броя на опропастените от теб съдби. Той поне има достойнството да е начисто със себе си.
– Достатъчно търпях! С теб е свършено, момче! Незабавно…
– И още нещо. Онова, което демонстрират хората към теб, не е нито вярност, нито респект. Не е и страх, а предпазливост, самосъхранение. Ти си като дупките по шосето – хората се опитват да преминат през тях с колкото се може по-малко щети. Неизбежното зло, което всеки среща и трябва да търпи. Не, Панов, грешиш – с теб е свършено, и то отдавна. Другите поне могат да се разкаят. Капиш? – и Н. прекъсна разговора.
Отпи и постоя така, заслушан в последвалото настойчиво звънене. Пресегна се и изключи интеркома. После извади мобилния си телефон и набра нечий номер. Обади се женски глас, сънен, но благоразположен.
– Спомняш ли си онзи следобед във Венеция – попита той – когато седяхме на площад „Сан Марко“ и пиехме местното бяло вино? Тълпата, както винаги, дефилираше неистово, а ние с часове я наблюдавахме. Взирахме се в лицата на минувачите и се опитвахме да разгадаем що за хора са, за какво мечтаят, какво ги чака. Така стигнахме и до нас самите.
Гласът отсреща се оживи:
– Да. Постоянно те карах да рецитираш онези стихове на Рембо, а след всяко изпълнение поръчваше нова бутилка. Сервираха най-вкусните скариди, които съм опитвала. Бяхме толкова възторжени, че някакви германци от съседната маса настояха да се присъединят към нас. Помниш ли? После се качихме в хотела и се любихме. На разсъмване в стаята влетя заблуден гълъб и вместо да излети, кацна на корниза и остана, а ти му даде някакво име. Тогава разбрах, че те обичам. Бяхме пияни и навярно щастливи. Защо питаш?
– Минаха три години.
– Сякаш беше вчера.
– Нямах това предвид.
– Не разбирам.
– Няма го. Излетя.
– За какво говориш?
– За гълъба. Отдавна го няма.
– Нещо за нас ли намекваш?
– Вече не е същото. Няма как да не си го усетила. И това, че го премълчаваме, не го прави по-малко очевидно. Време е да си го признаем: останал ни е само навикът.
– Обиди ли те някой? Винаги, когато те обидят, говориш така.
– Срещнах един човек.
– Той ли те обиди? Какво ти каза?
– Нищо. Всъщност – много. Мълчахме, но чух много.
– Плашиш ме. Къде си?
– Слушай, ще говоря направо. Каквото и да е било – наричай го както искаш – вече го няма. И двамата го знаем. Знаем също, че няма да се върне. Не заслужаваме да живеем по този начин, най-малко ти. Все още предстоят хубави дни, нали това очаквахме.
– Това краят ли е?
– Наречи го начало.
– Държа на теб, глупчо! Кажи ми къде си и ще дойда!
– Точно в това е проблемът – държим един на друг, без да има какво да ни задържа. Ще се трупат единствено годините. И печал.
– Не ми се слуша повече! Къде си? Няма да го допусна!
– Аз също. Късмет! Добрите хора имат нужда – и затвори.
Допи чашата. Огледа се. Не видя и не почувства нищо, което да го задържа, и се усети някак свободен. Време беше да се маха.