Най-честната птица, Йордан Йорданов

НАЙ-ЧЕСТНАТА ПТИЦА

Не е занаят да извършиш престъпление, страст е!
Семо избърса потта от челото си и се подпря на брадвата. Беше нацепил едва половината купчина дърва, някъде надвечер щеше да свърши с всичките. Лятото си заминаваше, въздухът се усещаше все още топъл, но не както по-рано. Земята беше горена, а зеленината по нея – покрита със светла пепел. В Балкана винаги е по-хладно, отколкото долу, в равнините, а есента идваше още през лятото. Не, не е занаят да крадеш, убиваш или грабиш, беше сигурен Семо, защото често те оставя и без прехрана. Друго е. Нужен е само един единствен момент, в който нарочно да се оставяш да изгубиш контрол над себе си. През повечето време обаче човек трябва да е себе си и да си изкарва хляба по почтен начин – с труд. Временно се задържа в селото, имаше доста вили на богаташи, а по тях работа за общ работник – колкото искаш.
Тия дни стягаше къщата на един немски инженер, господин нещо си там, със сложно за запомняне и невъзможно за произнасяне име. Семо го наричаше господин Фриц, оня пък не се сърдеше, само се усмихваше. Германска му работа. Беше дошъл в България по време на войната, па останал, взел си жена българка – госпожа Стояна, по фамилия – пак Фриц. Живееха в София, а лятото идваха тук, на вилата. Имаха дъщеря, около единайсет-дванайсет годишна, много хубаво момиче и със завъртяно име – Брюне, галено ѝ викаха Брюни. Какво е това име Брюне, бе? Звучи като някаква немска халва! Но пък е истински ангел с черна дълга коса, тънка и висока, със светла кожа и малки червени устни. Очите му пък, ах тия очи, големи и черни като дълбок кладенец, в който играе водата – надвесваш се да видиш по-добре, надвесваш се и падаш, па се удавяш. Не може да не ти трепне сърцето като зърнеш тая малка Брюне. Ако си хлапак – ще се влюбиш, ако си жена – ще я прегърнеш, а ако си мъж –ще поискаш да ти е дъщеря. Не може, просто не може, да не ти трепне там вътре, в гърдите, да те присвие, чак гърлото да ти изсъхне. Хубаво семейство са Фрицовете, плащат доволно, държат се приятелски, не като Берови, дето и вода не искат да ти дадат – сакън да не им изцапаш чашите. В кратунка ми пълнеха вода, ебах ги в скръндзите! За изпроводяк щях да им запаля къщата, ей така, за кеф, ебах ги в надутите пуяци. Фриц обаче са друга работа – добри хора! То, че в това село няма да се издържи още много – няма, но за довиждане най-богатите къщи ще бъдат посетени. Къщата на Фриц не е от най-богатите, не е и от най-бедните – средна работа, но чак да си заслужава тарашене, айде, нема нужда. Пък и да беше богата, пак нямаше да я изтараша, приятели са ми, ама знаеш ли? То не пита, бе – страст, нали ти казвам. Кой може да устои на страстите си, мислеше си Семо. Па иначе е на хубаво място – в края на селото, обградена от висока борова гора, отдалечена, тиха. Идеална да я ошета някой, ама няма да съм аз, халал да е на друг, продължи да си мисли. Ама пък не е обирана до сега, за разлика от другите, казват, че Фрица бил силен в Софията, познавал се с всички генерали и полицейски шефове от войната още. Местните я знаели тая работа, нали и аз от тях го научих, та не смеели да пипат много. Много взех да филасофствам, тия дърва няма се нацепят сами… Изпуфтя умореният Семо и вдигна брадвата, започна отново да цепи дървата. Ехото на пръснатите дънери се носеше из Балкана.
– Семо! Семо! – госпожа Стояна викаше от входната врата.
– А? Какво? Кажете, госпожа!
– Ние с господина ще слезем до града, Брюни ще остане с теб, като свършиш с дървата, тя ще ти плати. Нямаш против, нали?
– Нее! – Семо махна с ръка, за да покаже, че това е дреболия и да заминават. Мислеше да дойде утре да оправи оградата откъм гората, така се бяха разбрали с господин Фриц, тогава щяха да му платят за дървата. Пък и как сега да занимават Брюни с неговите работи. Без такива.
– Добре. Хайде, спорна ти, ако имаш късмет може и да опиташ от щрудела, който мисли да прави Брюни – госпожа Стояна се хвана под ръка с господин Фриц и излязоха от двора.
Семо отново запретна ръкави и заблъска с брадвата по сухите дънери. Пръскаха се като клечки.

Боровете скриха слънцето, имаше още поне два часа до залез, ама студът дойде, галейки нежно потния гръб на Семо. Така беше горе в Балкана. Тая нежна милувка утре щеше да го схване целия. Оставаше половин час работа, ама пък и силите му бяха свършили вече. От къщата се носеше аромат на въглен и канела, малката пак готвеше. Време беше за почивка.
– Брюни, Брюниии? Ще донесеш ли малко вода, чичо? – ставаше му драго да изговаря името ѝ, придаваше му някаква неразбираема изтънченост. На други езици можеше само да псува – на румънски, турски и сръбски. Ама това беше друга история – немски, културна работа. Представяше си, че е някъде в Германия, а себе си – благородник, някой си фон-мон там. Чудна работа!
Момичето изтърча с лека стъпка навън и се ококори.
– Какво каза, Семо, не те чух?
– Ще ми донесеш ли малко вода, че ожаднях?
– Ааа, веднага – чевръсто изчезна обратно в къщата, сиво-синята ѝ рокля на цветя се развя след нея, като че ли беше привидение. Точно влязла и се върна, показа си само главата навън, усмихна се дяволито и каза – Даже изненада съм ти подготвила!
След минута момичето излезе с поднос, на който беше сложила кана с вода, висока чаша с нарисувани жълти цветя, чиния със златен кант, от която се издигаше тънка, като връв пара. В чинията се виждаше купчина кафяво-черна каша. Ароматът на канела и препечено стана по-силен. Брюни седна на стъпалата пред къщата, сложи подноса до себе си и извика:
– Айде, Семо, време е за почивка! – потупа студеното и прашно стъпало с бялата си ръка.
– Идвам, идвам, Брюни! – смееше се той, отърсваше се от клечки, дървесна кора и пепел, все едно щеше да сяда на официална софра.
Двамата седяха на стълбите, помежду им стоеше подноса. Гледаха към гората – в нищото. Бяха доволни. Семо трудно преглъщаше прегорелия щрудел, ама го прокарваше с вода. Замисли се дали някога беше ял нещо по-гадно – отвън изгорял, с дебела черна, кисело-солена кора, а вътрешността му – клисава от недопечените настъргани ябълки. Вкусът бе все едно дете е объркало пръст с изгнила ябълка, а за финал поръсило всичката тая смес с канела. Беше отвратително, но той го ядеше с желание, виждайки Брюни щастлива.
– Ммм, много е вкусен тоя шродел – преструваше се.
– Хи-хи – скриваше устните си с длан – казва се щрудел, не шродел.
– Да де, штродел – изкашля се авторитетно.
– Усеща ли се тайната ми съставка – канелата? – попита го наивно тя.
Каква тайна съставка бе, братче? То всичко е покрито с канела, чак ти залепва за гърлото. Добре, че е водата, иначе щях да кашлям като магаре от тайната ѝ съставка.
– Абе, усеща се леко някаква екзотична миризма – нямаше да ѝ чупи сега хатъра, я. Обичаше да готви момичето, макар и да не можеше. Беше сигурен, че госпожа Стояна ѝ е казала да сготви когато излязат, за да не се наложи да ядат после развалена ябълка с тайна съставка.
– Хи-хи – тя пак се кикотеше суетно, криейки устата си с длан, – нали? Това е канелата!
Семо работеше във Фрицови вече почти цяла неделя, преди това беше идвал по ден-два още в началото на лятото. За това време се сприятели с Брюни, имаха си собствени ритуали. Винаги в края на деня тя сядаше на стъпалата, сервираше някаква помия, покрита с прекалено много подправки. Семо си я хапваше с най-голямо удоволствие, говореха си разни общи неща. Това бяха техните си лични разговори, само заради тях беше готов да работи цяла година. Обичаше тези им моменти, бяха спокойни, по детски наивни и безгрижни. Обичаше и Брюне, сигурно бащински, защото това чувство му бе непознато. Беше готов на всичко за нея, само да е добре, искаше да я защитава. Странна работа, ебеш ли му мамата! Старите Фрицове знаеха, че Семо и Брюни са приятели, нямаха нищо против, дори се забавляваха на разговорите им, отваряха прозореца на къщата отвътре, сядаха и подслушваха. Понякога им се смееха, нищо че те знаеха, че ги слушат – не им пречеше.
– Семо, скучно ми е тука, не издържам! Нямам търпение да почна училище – въздъхна момичето.
– Закъде бързаш, я виж колко е хубаво, спокойно. В София е лудница! Нали съм ти казвал, че съм живял и работил там? – сви вежди въпросително Семо.
– Да, да, казвал си ми, работил си за един министър, по-хубаво от провинцията нямало – отегченото девойче искаше да изпревари събитията, да покаже, че вече знае историята, за да не я чуе отново. – Как тука хората били по-истински, как в София всичко е лъжа! Ама тука е скука! И тия кълвачи направо не ги понасям, по цял ден трак-трак-трак.
– Кълвачите ли? Това е ново, досега не си казвала, че те дразнят.
– О, много ме дразнят! – смееше се.
– Кълвачът, мила ми Брюни – той се изправи, все едно е някой учител или дори още по-важен, някой изтънчен професор, – е най-хубавата птица!
Вече привлече вниманието на момичето. Тя знаеше, че предстои интересна история, която не е чувала. Сложи ръце на коленете си и погледна стария бандит с очакване. Тоя поглед, ах, тоя поглед! Потъваш и се давиш. Семо нямаше готова история, трябваше да измисли нещо на момента. Не можеш да откажеш на тези очи, притежават те. Само миг му трябваше да започне. Въздъхна и продължи:
– Кълвачът е най-честната от всички птици – не беше много сигурен, но трябваше да започне. Историята щеше да се нареди от само себе си.
– Честна птица? – Брюни се смееше.
– Даа! – потвърди и продължи. – Млада госпожице, може да сте забелязала, че птиците като цяло са безделници. Нищо не правят по цял ден, хвъркат си тук-там и това е. Всички птици са безделници, само кълвачът не! Той работи, чисти дърветата от гъсеници и разни там бръмбари. Това е полезно за гората, за хората и за останалите птици – да имат и те къде да кацат. Сещаш се. Отделно, като търси да яде буболечки и прави хралупи в стъблата, после в тези дупки живеят други птици или катерички. А? Не е ли полезен?
– Полезен е, да! Ама защо е честен? – тя беше запленена от историята.
Семо се оплете. Дали честен, дали работлив, за него нямаше особено значение, ама иди обяснявай сега на детето разликата. Трябваше да продължи.
– Освен това половината птици отлитат в топлите страни като дойде зимата. Как му казваш на това? На топло тука, после на топло там, все дирят лекото.
– Мързеливци? – чудеше се малкото момиче.
– Не само – ставаше все по-уверен в историята си, – лъжци! Лъжат другите птици, които остават през зимата. Стават приятели и после ги изоставят, това на какво прилича? Мислиш ли, че кълвачът не може да отлети на по-топло място, ама ако замине, кой ще чисти дърветата? Той е честен и отговорен, въпреки трудния си живот, прави това, което трябва да се направи и не се оплаква, не се измъква. Защо? Защото е честен!
– Вярно, кълвачът е много добра птица! – Брюни беше възхитена, по детски наивна. – Вече няма да му се дразня. Ама лястовичките са красиви, те не са лоши, нали?
– Нее, лястовичките са хубави и добри малки птиченца, точно като теб – Семо я помилва по главата.
– Аз не съм лястовичка! – отсече момичето и се изправи. – Аз съм кълвач! Добра съм и не лъжа!
– Брюни Кълвача! – усмихна се сърцато старият бандит.
– Точно така, Брюни Кълвача! – вдигна подноса с празните чиния и кана. – Трябва да изчистя, Семо, защото някой трябва да свърши тази работа.
Когато стигна старата дървена врата, почука няколко пъти с подноса, обърна се и се усмихна:
– Трак-трак! Аз съм Брюни Кълвача!
– Ха-ха, да, давай, разтреби! – той запретна ръкави отново, взе брадвата и се отправи към дървата.
Глупава усмивка стоеше върху лицето му, колкото повече мислеше за това как изглежда – дърт и мръсен бандит, цепещ дърва, ухилен до ушите – толкова му ставаше още по-смешно. Не можеше да си спомни, кога се бе смял така за последно.
– Брюни Кълвача… Брюни Кълвача – смееше се и говореше на себе си, донякъде възхитен и от историята, която сам съчини. – Браво бе, Семо!

Дървата бяха нацепени, почти се беше свечерило. Времето бе приятно хладно и на Семо не му се прибираше в изоставената кошара в края на селото, където спеше. Щеше да огледа къде е паднала оградата на другия ден и да си върви. Никакъв шум не се чуваше, дори и постоянното шептене на гората замлъкна. Под всяка негова крачка земята пукаше и хрупаше. Нарочно се движеше бавно, искаше да послуша тишината.
Нещо изшумоля в храстите. Инстинктивно Семо хвърли брадвата към гъсталака с все сили. Чу се писък. Сложи ръка върху ножа, който стоеше на кръста му и извика:
– Излизай!
От сумрака излезе Милко – четиринайсет-петнайсет годишен хлапак от селото. Хаймана и хулиганин. От устата му течеше кръв, сапът на брадвата беше пукнал долната му устна. Държеше се за нея и хлипаше уплашено. Семо го изтегли за яката на открито и му зашлеви шамар.
– Какво правиш тука бе, келеш?
Милко само гледаше ужасено и мълчеше. Този път го зашлеви с опакото на ръката и повтори въпроса. Пак мълчание. Тръшна го на земята, изкара ножа и седна отгоре му. Опря острието в гърлото на момчето.
– Ще те попитам за последно какво правиш тука и ако не получа отговор, ще те заколя като яре! После да те дирят колкото искат!
Мълчание. Чуваше се само хлипане. Острието бавно се забиваше в гърлото на Милко, когато започна да обяснява с рев:
– Дойдох да гледам германката… – сълзите правеха вади по мръсните му бузи.
– Знаеш ли каква германка ще ти дам аз? – Семо го разтресе. – Ще ти тегля ножа още сега!
– Моля те, бат’ Семо, моля те, не ме убивай! – тресеше се от страх.
Дошъл тоя малък боклук да гледа Брюни, направо да го убия тука, че да ми е мирно на главата, мислеше си старият бандит.
– Моля те, моля те, бат’ Семо, бъди добър като кълвачите, моля те! – детето продължаваше да реве.
– Какво каза? – стреснаха го думите му и го удари с дръжката на ножа по гърба. – Какво каза бе, келеш?
– Като кълвачите… Моля те, моля те, не ме убивай, бат’ Семо! – не спираше да реве Милко. – Като кълвачите, дето разправяше на германката. Бъди добър като тях и не ме убивай!
Семо се отдръпна назад и пусна момчето. То продължаваше да лежи и да плаче. Беше като ударен от гръм. Значи е слушал всичко, което сме си говорили с Брюни, кой знае от колко време е стоял в храстите? Трябваше да го убия още с брадвата, сега вече е късно. Няма я страстта, само отвращение.
Изрита го в корема, момчето се превъртя, почна да кашля и повърна. Семо го гледаше строго, чакаше го да се изправи. Милко се тресеше целият и не смееше да се мръдне, беше сигурен, че ще го убие.
– Ставай! Ставай, ти казах! – изръмжа Семо, очите му бяха кръвясали.
Момчето се изправи. Сълзите се стичаха по калните му бузи.
– Ако те видя още веднъж, ама не тук около къщата, а изобщо да те видя, разбираш ли… ако те видя утре, вдругиден или след една седмица някъде из селото, ще ти тегля ножа! Разбра ли ме? Не искам да те виждам никога повече! – ръмжеше бандитът.
Милко поклати глава в знак на съгласие и изчезна в тъмната гора.
Семо продължи обхода си по оградата на Фрицови, но в главата му бе само малкият келеш. Гледай го ти! След като прегледа къде са извадени коловете в оградата, мина през къщата, за да се обади на Брюни, че си заминава. Тя предложи да му плати, но той отказа – щял да дойде на сутринта и да се оправят с баща ѝ.
Прибра се в старата изоставена кошара, в която все още се усещаше миризмата на овце. В единия ъгъл бе натрупал стара изгнила слама и трева, върху тях беше постлал черга, на която спеше, а с друга се завиваше. Малък куп с дрехи и стара войнишка мешка, пълна с лични принадлежности, бяха единственото обзавеждане. През по-голямата част от живота си той не бе притежавал и повече. Просна се по гръб, сложи длани зад главата си, гледаше дълго към изгнилия таван. Очите му бавно се затваряха от умора. Емоциите го блъскаха и заливаха като бурни морски вълни. Той бе стар каменист бряг, винаги стоял на мястото си – студен, остър и непреодолим, но такава буря не се бе разразявала. Всяка вълна го сломяваше все повече и повече, изпиваше силите му, чупеше парчета от него – трошеше го. Доволството от малкия им и едновременно голям разговор с Брюни се прояждаше от черната точка на срещата с Милко, като капка катран в паница мляко. Черното се разпростираше от центъра към периферията и обратно, отравяйки душата му. Чувство на безпокойство го обзе. Умората го прегърна топло и меко.
Въздухът бе тежък и студен. Небесната воденица се завъртя, камъкът забуча в далечината. Тътените идваха меки и несигурни. Отиваха си силни, треперещи и проглушителни. Проблясъците бяха ту нежни и едва доловими, ту изгарящи. Силен трясък разсече небето на две, от прореза се изляха всичките небесни сълзи. Трак-трак-трак, като слаби удари на кълвач, капките дъжд ромоляха по стария покрив. Ах, Брюни…
Заспа.

Дочу непознати гласове в далечината. Остра болка го прониза в корема. Семо потъна в черна бездна, задушавайки се. Въздух, въздух му трябваше! Изведнъж пое така жадуваната глътка въздух с все сила, напълни дробовете си до пръсване, оставайки без глас.
Събуди се.

Беше затиснат от непознати хора. Не можеше да ги види – очите му още свикваха с тъмнината. Гласовете се засилваха, превръщайки се във викове:
– Дръжте го! Казах да го хванете тоя мръсен изрод! – викаше един от всичките.
Семо се бореше, но мъжете отгоре му го затискаха, удряха и блъскаха. Вързаха стегнато ръцете му зад гърба и го изправиха. Двама го държаха под мишниците, един стоеше зад него – не го виждаше, но знаеше, че е там, усещаше го. Пред него бе застанал мъж в полицейска униформа, висок, добре сложен, с тънък черен мустак, а под фуражката се виждаше черна лъскава коса, зализана назад. Семо си помисли дори, че е красив.
– Значи ти си изродът? – каза с ярост представителят на закона.
– А? Какво е станало, господин полицай? – опитваше да се окопити.
– Лично аз ще ти тегля куршума, боклук! Заведете го в колата! – полицаят даде заповедта и излезе.
– Какво става? Кажете какво става? – Семо викаше в опит да разбере какво се случва. Това не даде резултат, никой не смееше да го погледне, камо ли да разговаря с него. Хвърлиха го в каросерията на един камион, трима мъже се качиха при него, а полицаят влезе в кабината, където го чакаше шофьор.
Беше спряло да вали, но всичко бе мокро и кално. Усещане за свежест изпълваше боровата гора. Въздухът бе толкова студен, че Семо виждаше дъха си. Двама от непознатите бяха седнали отгоре му, не знаеше накъде го карат. Очите му попиваха единствено от тъмното небе и върховете на дърветата, сякаш течащи като река покрай каросерията на камиона.
Машината спря. Разпозна гората. Изведнъж гласове я оживиха, увеличаваха се все повече. Разбра, че наоколо се е събрала цяла тълпа хора. Измежду хаотичния шум се открои плач. Позна го. Беше госпожа Стояна. За миг пазачите му отпуснаха хватката и Семо скочи с все сили от камиона. Цопна в калта до пътя, преби се. Изведнъж една камара други мъже се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го бият.
Беше сигурен къде се намира – пред къщата на Фрицови. Но какво става? Защо има толкова много хора? Полицаят извика с цяло гърло.
– Стой!
Мъжете изправиха Семо.
– Ще бягаш, а? – изплю се в лицето му, след което го удари в лицето с юмрук. – Завържете го за оградата на къщата! Майка му и…
Сърцето на стария бандит щеше да изскочи, не от страх за неговия живот, а за живота на Брюни. Нещо се беше случило, предполагаше какво е, но вътрешно се надяваше да не е това, което инстинктът му подсказваше. Бог ли? Никога не беше се молил на Бог, но сега започна да търси път към него. Не искаше нищо за себе си, само Брюни да е добре.
Видя госпожа Стояна да ридае пред къщата в прегръдките на господин Фриц. Погледите им се срещнаха. Тя избухна в още по-силен плач и я превзе ярост, започна да налага мъжа си с юмруци в гърдите, докато той се опитваше да я успокои, прегръщайки я силно.
Мъжете бяха вързали Семо за дървен кол на оградата. Той бе паднал на колене, с очи пълни със сълзи. Искаше нещо да каже, искаше да го чуят всички!
– Пазете родителите надалеч! Да не стане така, че после да арестувам германеца за убийството на тоя изрод. За тяхно добро е, дръжте ги далеч от него – заповяда полицаят и влезе в къщата.
Двама мъже с носилка го последваха, след тях влезе и господин Фриц. За госпожа Стояна се погрижиха комшийските жени, които и даваха да диша отвари от разни шишенца.
След малко отвътре първи излезе полицаят, застана на входа на вратата и погледна към Семо. Погледът му бе студен, като гроб, стисна зъби така, че му се издуха скулите и продължи. След него излязоха двамата мъже. Този път не бе празна. Върху износената, пожълтяла от времето и покрита с кал носилка лежеше крехкото тяло на Брюни. Беше покрита с бял чаршаф, на който имаше малко червено петно като избуял мак насред снежно поле. Крайчецът на роклята с цветята, провиснал от едната страна, подсказваше, че това бе Брюни.
– Каква е тая мръсна носилка, беееее? Не можете да я носите с нея! – изкрещя Семо, без да се усети. Всеки удар на сърцето му бе експлозия, беше се пръснал на хиляди малки парченца. Един от пазачите го удари с приклада на пушката си и той загуби съзнание.

Слънцето беше напекло, по небето бяха останали само трохи от вечерната работа на небесната воденица. Някъде в далечината се чуваше кълвач – трак-трак-трак. Семо се посъвзе – видя, че все още тук-там сновяха хора около къщата, ала Фрицови ги нямаше, тълпата също бе изчезнала. Бяха останали само полицаят и още няколко човека, включително семовите пазачи. Изправи се, огледа се. Никой не го забелязваше. Напъна се и със зор извади кола от оградата, който днес трябваше да оправя…
Шмугна се в боровата гора.

– Бързо! Избягал е! Намерете го! Къде изчезна, неговата мама, бе? – проехтя гласът на полицая и се разпиля някъде над дърветата…