(Не)възможна история (откъс) – Васил Велков

…
– Завий тук, по черния път и по-внимателно да не одраскаш колата, не сме на офроуд – Старшината даваше указания на Шумахер, който ги возеше с лъскава лимузина. – Ето, това отпред са пежото и хората. Спри по-далече, не се завирай в тях.
Баровеца направи чудеса, за да открият човека, защото телефонът му беше изключен и трябваше да се прикачат за апаратите на семейството му, за да го проследят. Преди това висяха напразно шест часа да наблюдават безлюдната къща в Пирдоп, докато не получиха указание за новата дестинация в Хисар.
Гледай ги тези идиоти, ще потрошат хубавата кола. С такова „бижу“ ли се ходи за риба? – Петър гледаше тримата мъже, които слязоха от лимузината и приближаваха към тях. Но внезапно му просветна и рязко се обърна към сина си:
– Иване, слушай и прави каквото ти казвам! Няма време да ти обяснявам, но е много важно. Събери си багажа и въдицата, сложи ги в колата и я запали. Ако стане нещо тук, дай газ без да я жалиш и изчезвай веднага към най-близкото село или отиди сред голяма компания покрай язовира. Оттам звънни на полицията – беше познал две от мутрите, които идваха към тях.
– Тате, какво става? – попита неразбиращо момчето.
– Тръгвай веднага и прави каквото ти казах!
Иван взе въдицата и раницата, качи се на пежото, което бе на десетина метра от тях и запали двигателя. Нямаше още книжка, но караше добре.
– Колега, как е? Кълве ли? – Скалата и Шумахер застанаха на брега зад Петър, а Старшината чакаше на растояние.
– Не ще да барне, тъкмо си тръгваме. По радиото съобщиха, че има земетресение някъде и затова сигурно сме капо – Петър сбираше въдицата, като избягваше да ги гледа.
– Приятел, ще ни услужиш ли с телефона, че колата ни се заключи сама и трябва да се обадим на един колега, за да ни донесе резервните ключове – попита Скалата ухилен и намигна на Шумахер.
Пулсът на Петър рязко се покачи. Това са пълни глупости, приказки от „1001 нощ“ – помисли си, само че, не можеше да блъфира – телефонът висеше на врата му, пъхнат в кожен калъф. Винаги когато ходеше за риба, го носеше така, защото бе губил вече един. Трябваше да измисли нещо друго.
– Ето, заповядай – Петър протегна ръка с апарата към Скалата. В момента, когато той посегна да го хване, телефонът цопна във водата, изпуснат умишлено. Не беше дълбоко, около 20-30 сантиметра и апаратът се виждаше идеално на дъното.
– Абе, пич, защо правиш всичко по трудния начин? Шамари ли искаш да ядеш? – ядоса се здраво Скалата.
Оттук нататък всичко се разви като в някакъв сън. Мутрата се наведе да извади телефона от водата и точно преди да го хване, коляното на Петър се заби в носа му. От удара той се просна назад, като чувал с картофи, изпаднал в безсъзнание.
Шумахер гледаше учудено, неразбиращ какво става. Скалата падна в краката му без видима причина. Все едно бе получил инфаркт или инсулт от хапчетата с които се зобеше. Тогава забеляза, че от носа му тече кръв и е счупен. Сигурно не бе видял кога онова копеле го е ритнал. Посегна да извади пистолета от кобура, но той бе празен, след което усети жестока болка в гърлото и слабините и се свлече хриптящ до Скалата.
Самият Петър не беше наясно какво се случва. Виждаше движенията на другите като на забавен каданс, а той имаше напълно нормални реакции, все едно времето около него бе забавило своя ход. На голямата мутра ѝ трябваха пет-шест секунди да се наведе и вземе телефона от водата, а коляното, което му вкара в главата, отне само части от мига. Приятелят му гледаше като катерица, без да мига. И той разполагаше със същото време, за да си извади пистолета, само че Петър вече го беше взел и го просна на земята с удар в гърлото и шут в чатала.
И Старшината не знаеше какво става. Видя как Скалата и Шумахер паднаха като ударени от гръм, а човека, когото следяха, стоеше на два метра от него с пистолет в ръка. Бе твърде късно да реагира по какъвто и да е начин.
– Хей, приятел, какво правиш? Не сме дошли тук с лоши намерения – опита Старшината да спечели малко време с дипломация. – Просто колата ни се заключи…
– Мълчи! – не го остави да завърши Петър. – Съблечи си бавно сакото и без глупости, че пръста ми на спусъка вече трепери. Така, сега го хвърли насам. Добре, кои сте вие и какво искате от мен? И без лъжи, не съм дете или идиот… господин Йорданов – продължи със заплашителен тон, докато разглеждаше личната карта на мъжа, вече извадена от сакото.
– Идвахме за риба и колата ни се заключи сама. Трябва ни само малко помощ. Извинявай, ако колегите са били груби с теб.
– Тези мутри се опитаха да ме блъснат вчера. Идвате за риба с нови дрехи и скъпа лимузина? И на всичкото отгоре ключовете са на колана на този, по-малкия. Лягай на земята веднага и да не си посмял да мръднеш!
Старшината покорно изпълни командите, а Петър нагази във водата и взе мокрия телефон. След това свали ключодържателя от Шумахер, който хриптеше, свит на кълбо и тръгна към пежото. Преди да се качи в колата, хвърли пистолета на десетина метра навътре в язовира, не му беше необходим вече, а на тях ако им трябва – да се гмуркат. Имаше и застраховка, че няма да ги преследват, защото съвременните автомобили палят само с ключ с вграден чип, а той се намираше в джоба му.
– Карай, Иване! Бързо! На асфалта ще се сменим – каза Петър или по-скоро заповяда на сина си.
– Тате, какво направи? Просна ги като изтривалки, все едно гледах филм с Чък Норис… Кои са тези и какво искаха? – младежът натисна яко газта на пежото, но любопитството му беше огромно и въпросите валяха като дъжд.
– Не знам, нямам никаква представа. Вероятно ме бъркат с някой или става нещо, което на разбирам. Трябва да звънна на един човек, дай си телефона! – отговори бащата на последния въпрос, без да коментира друго.
– Вземѝ, ама мисля, че свърших минутите. Защо не пробваш с твоя, ако не е дал фира от водата.
Петър взе телефона на сина си и отвори менюто.
– Свършил ти е безплатният интернет. С тези игри и социални мрежи по цял ден и цяла нощ, няма начин да не свърши – установи той. След което извади от портфейла си визитка и набра номера, който му трябваше.
– Ало, кой се обажда? – чу се отсреща.
– Аз съм, господин Божидаров – Петър. Трябва да знаете, че отново се случи непонятен за мен инцидент – той описа накратко изминалите събития. – Направих всичко, както ме посъветвахте, но и този път мутрите ме откриха. Работата взе да става много сериозна и се притеснявам вече и за семейството си. Кажете какво да правя?
– Да, наистина е доста объркано и смущаващо, като се има предвид, че съм се обадил където трябва. Щом не те преследват, се прибирай, а аз ще съм по-настоятелен за бързи и неотложни мерки от компетентните органи.

Някъде около хиляда триста осемдесет и някоя година

В една от централните крепости на Българското царство животът течеше привидно спокойно, но удвоените конни патрули и стражи по кулите издаваха друго. Само сляп човек нямаше да забележи, че нещо се случва или предстои да се случи и затова никой не се изненада, когато от далечината се появи в галоп непознат конник, който спря пред портата на крепостта и заблъска силно по нея. Вратата се отвори и ездачът влезе зад дебелите зидове. Веднага след това бе съпроводен от един войник до големия дворец и там предаден на друг страж, за да го представят на болярина.
– Господарю, новините продължават да са лоши. Както знаете, на изток от дни горят сигналните огньове в планината, а току-що пристигна и вестоносец – докладва първият помощник за пристигането на ездача.
– Добре, Асене доведи го. Нека разберем какво се случва и дано Господ ни закриля.
В стаята влезе среден на ръст човек, облечен оскъдно и целият покрит с прах. По уморения му вид личеше, че е препускал дълго. Застана на колене, целуна подадената болярска ръка и се прекръсти.
– Стани, човече, и говори, какви са новините?
– Турците, господарю! Разбиха ни! Всичко е в огън и…
– Чакай, чакай, по-полека – прекъсна го боляринът. – Успокой се малко. Асене, сипи на човека вода. Разказвай, едно по едно, без да бързаш.
Вестоносецът изпи чашата до дъно и, видимо в по-добро състояние, продължи:
– Идвам от Сопот. Преди една седмица турците превзеха Хисар и тръгнаха към нас. Нашият боляр, Михаил, свика цялото население в района. Жените, децата и старците отидоха в Аневското кале, а мъжете, които наброявахме над хиляда човека, посрещнахме врага. Три дни се бихме равностойно, въпреки че бяха с пъти повече от нас. След това обаче, заприиждаха като скакалци и нямаха чет. Понесохме големи загуби, затова останалите живи се прибраха в крепоста, а няколко бойци тръгнахме да търсим помощ. От селищата нищо не остана, всичко потъна в огън и пепел. Сякаш ада слезе на земята и Бог ни забрави. Ако не ги спрем навреме, такава ще е съдбата на цялото царство. Господарят Михаил е тежко ранен и моли всички, които могат да се притекат на помощ, защото не се знае колко дълго ще издържим под обсада.
– Добре. Измий се, хапни и почини, а ние ще решим как да действаме. Асене, удряй камбаните за сбор, нека да се събере целият народ.
След малко долината се огласи от звън, който никой не искаше да чува – предупреждение за идваща опасност. Всички трябваше да се явят в крепоста. Боляринът Стефан ги викаше и те знаеха какво да правят. Бяха подготвени за този нежелан сигнал.
Хората заприиждаха от всяко селище и кътче, взели в себе си най-необходимото. Жените, децата и старците носеха дрехи и храни, а мъжете препускаха на коне в бойно снаряжение. До късния следобед поляните пред крепоста се изпълниха с народ. Голямата порта се отвори и навън излезе господарят им, следван от десетина стражи. Той се изкачи на малка площадка, която служеше за трибуна на ораторите и вдигна нагоре ръка – знак, че ще говори. Цялото множество, което до тогава жужеше като кошер, притихна.
– Братя и сестри! Народе! Случи се нещо, което никой не искаше да става. На хоризонта се задава огромно зло, турците идват към нас. Превзели са Хисар, Сопот и е въпрос на дни или часове да застанат пред нашите врати. Врагът е безмилостен и ни превъзхожда многократно, затова искам от вас да решите – какво да правим? Боляринът Михаил търси помощ, но самите ние се нуждаем от такава. Можем да останем да се бием или да отстъпим към Сердика и там да потърсим закрила. Аз казах! Ваш ред е, говорете!
Хората се оглеждаха притеснени. Това, което чуха, се стовари върху тях като голям камък. Трябваше в този момент да решат съдбата си. От средата на тълпата се чу глас:
– Господарю, тук съм се родил и тук съм живял, тук погребах моите родители, а те своите, тук искам и мен да погребат. Предлагам да се бием, защото това е нашият роден край и няма да избягаме като страхливци. Ако ни е писано да загинем, нека да е докато браним домовете и семействата си и да се молим Господ да ни помага – това беше Горан. Най-уважаваният мъж в цялата долина. Неговата дума се чуваше от всички и дори боляринът се съветваше с него при взимане на важни решения.
– Да се бием! Да се бием! Смърт за враговете! – завикаха в един глас хората. Въодушевление бе обзело всички, въпреки че не знаеха срещу какво се изправят. По-добре да умрат в битка, отколкото да живеят в срам и позор – така смятаха всички. Горди, непокорни и безстрашни – БЪЛГАРИ! Боляринът Стефан пак вдигна ръка и множеството отново затихна.
– Така да бъде! Глас народен – глас божи! Нека сега всички да минат и целунат Свещения кръст! Жените, децата и старците остават в крепоста, а ние, мъжете, ще посрещнем натрапниците. Нека усетят нашата решимост и гняв, с които ще ги приветстваме за „добре дошли“.
Този път настана гробна тишина, защото хората не вярваха на ушите си. Всички бяха чували за Свещения кръст, но никой не бе го виждал. Това което се разказваше като легенда от уста на уста, излезе вярно и невероятната истина шокира развълнуваната тълпа. Говореше се, че тази безценна реликва е направена от кръста, на който е бил разпнат Иисус Христос, сякаш подарена от самия Господ Бог. Затова цялата долина процъфтяваше и никога не падаше под робство. Даже черната чума, която върлуваше и взимаше хиляди жертви из цяла Европа, не смееше да мине оттук, а ги заобикаляше. Но това беше само мълва. Досега.
От крепостта излезе Асен, носейки голям дървен кръст, целият обсипан със скъпоцени камъни. Постави го пред болярина Стефан, коленичи, целуна свещената реликва и се прекръсти. Един след друг, хората последваха неговия пример и сякаш в душите им се всели малка частичка от самия Бог. Лицата засияха, очите светнаха, като че във всеки един от тях се беше пробудила божествена сила. След ритуала жените, децата и старците влязоха в крепостта, а мъжете се строиха отвън и образуваха малка армия. Всичко бе решено и нямаше връщане назад. Щяха да се бият докрай, на живот или смърт.
Не бяха изминали два дни и съгледвачите от изток предупредиха, че вражеските орди приближават прохода Козница. Многобройни, добре въоръжени, но хаотични и крайно самоуверени, все едно си бяха у дома. Нямаха страх, нито респект от българите. Разчитаха на численото превъзходство и опита от битките, който имаха.
Досега жънеха само победи и успехи, но това нямаше да продължи вечно. Този път не – тук щяха да намерят смъртта си – беше убеден боляринът Стефан и заповяда да направят засада в прохода. Имаха две важни предимства, които трябваше да използват максимално – изненадата и местността, която познаваха като пръстите на ръцете си.
Планът се състоеше в следното: в най-тясната част на класурата, по която минаваше стар римски път, а скалите от двете му страни се събираха на един хвърлей със стрела, точно там, нависоко по козите пътеки щяха да разположат стрелци с лъкове и копия. Отряд коннци щеше да атакува турците и привидно да започне да отстъпва към мястото на засадата. След като враговете ги подгонят, мислейки, че са лесна плячка, капанът щеше да щракне в прохода.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––