Откъде идва и накъде отива Лъчезар Ангелов?
Ако е вярно, че животът на всеки човек може да се разглежда и като еднопосочна улица от раждането към смъртта, отговорът е много прост. Началото на моята еднопосочна улица е в Елхово, на границата с Турция, краят ѝ е някъде пред мен. Колко близо съм до този край и в коя точно географска точка ще свърши улицата ми, не зная. Във всеки случай, като всеки човек ще я извървя от началото до края. От това, което съм видял досега, моята еднопосочна улица е доста разнообразна – превежда ме през най-различни места, държави, континенти, по нея се разминавам с интересни хора. Не ми е скучно да вървя по нея.
Гражданин на света или обитател на себе си – кое е вярното за теб?
Винаги когато чуя някой да казва, че е гражданин на света това ми звучи патетично и отприщва сарказма ми.Същото е и с патриотизма – в този случай предпочитам да се говори за изпълнен или неизпълнен дълг и толкова. Не бих си позволил да се изживявам като гражданин на света. Раждаме се без някой да ни пита дали искаме да бъдем родени и къде евентуално искаме да бъдем родени. Раждаме се там, където физически е била майка ни, когато е настъпил часът. Поемаме първа глътка въздух и оттам нататък започват осъзнаването, личният избор, изграждането ни като хора. Нищо не може да се върне назад – улицата е еднопосочна. Всеки опит за обръщане на посоката на движение води до наказание, в повечето случаи доста строго.
Мисля, че „обитател на себе си“ пасва много по-точно на същността ми. Приятелите ми се шегуват, че съм интровертна личност с много приятели и добри умения за общуване. Не знам и не ме интересува дали това описание е вярно, но със сигурност не обичам да пътувам в група с други хора. Това разбира се включва и група от трима. Последното в кръга на шегата разбира се.
Еднопосочна ли е улицата на човешкия живот?
Да. Вече казах, че за мен улицата на човешкия живот е еднопосочна. Раждането ни е the point of no return за всеки един от нас. Някъде по-далеч или по-близо в края на еднопосочната ни улица ни очаква Атропос – най-старата от мойрите, за да отреже нишката на живота ни. Всяка крачка ни приближава към нея. Докато извървим едно неизвестно за нас разстояние по улицата на живота ни, ние трябва да направим всичко – да станем добри хора, да дадем на другите около нас онова, което сме длъжни да им дадем, да обичаме, да мразим, да създадем деца, да ги възпитаме, да творим, да унищожаваме, да вземем всичко, което можем да вземем от живота…
С други думи, трябва да изживеем пълноценно годините през които ще ни преведе по-малката сестра на Атропос. Тези години все пак са преброени, въпреки че никой от нас не знае колко точно ще бъдат те. Трябва да бъдем бързи, да живеем бързо. Така можем само да спечелим от интензитета с който живеем.
Какви, къде, кога, с кого са разминаванията между хората?
Според мен срещите и разминаванията са еднакво важни в живота на човека. Разбирам, че всяко разминаване предполага физическа среща, защото няма как да се разминем с някого без да сме го срещнали. Това, разбира се, е в тесния семантичен смисъл на среща и разминаване. Предполагам, че ме питате за разминаванията в смисъл на пропуснат по-близък човешки контакт с някого, в смисъл на пропуснат интелектуален обмен между хората. В този смисъл, разминаванията са част от живота ни през цялото време – от люлката до гроба, както се казва. Ще дам пример с рок музиката и литературата, две изкуства, които в най-голяма степен са ме оформили като индивид такъв, какъвто съм. Това е така, защото през годините съм се разминал с творчеството на по-малко представители на литературата и рока, отколкото са били разминаванията ми с творци в областта на балета, скулптори, с трудовете на учени от природните науки, или пък медицината и тлн. Ако не бях се разминал с трудовете и творчеството на вторите, сега сигурно бих имал съвсем различна вътрешна настройка, различни интереси, бих се занимавал с различни неща. Щях да съм различен човек. Това се отнася за всеки един от нас. Това какво правим, как мислим, е всъщност резултат от разминавания и срещи. Разбира се по-тъжното от двете са разминаванията – от всяко разминаване губим по нещо, защото всяка среща ни обогатява по някакъв начин, носи ни някакъв опит, който, разбира се, може да бъде положителен или отрицателен, но е опит…
А кои са важните срещи? Знаковите, съдбовните…
Важните срещи? Съдбовни срещи с хора и съдбовни срещи с институции и нечие творчество… Съдбовните срещи с хора са дълбоко в личното пространство на всеки един от нас. За мен по-важни са съдбовните срещи с институции и литературно творчество. За първа съдбовна среща в живота си приемам срещата с Немската гимназия в Бургас. Не е единственото училище в широкия смисъл на думата, което съм посещавал, но от немската гимназия „изнесох“ най-много и като образователна подготовка и като оформени музикални и литературни вкусове. С други думи, след годините прекарани в това училище бях наистина готов да приключа с оформянето на цялостната ми жизнена философия и за добро или лошо да продължа напред по еднопосочната си улица. По това време и на това място се случиха и още няколко съдбовни за мен срещи – не с хора, а с нечие творчество. Запознах се с творчеството на Кортасар, запознах се американската поезия, запознах се с Новата френска вълна… и прекрачих оттатък. Отвъд пошлото и плиткото в изкуството, в живота, във всичко. Трудно се живее от тази страна, но пък доставя удоволствие. Следващата съдбовна среща беше във Великотърновския университет, където освен че научих доста за езика и литературата, но и имах възможност по най-неочакван и странен начин да се запозная с ранната драматургия на Петер Хандке. И потънах съвсем… Без шанс за връщане назад.
Никога не съм бил професионалист в литературата, освен по образование, нито в областта на киното или музиката. Дълги години работех в изключително прозаична и скучна област, но вече бях имал горните съдбовни и знакови срещи и благодарение на тях оцелях. Толкова за знаковите и съдбовни срещи.
Приятелството според Лъчезар Ангелов е…?
Печели се трудно, задържа се още по-трудно.
Любовта е…?
Не мога, а и не искам да се опитвам да дефинирам любовта. Знам обаче, че съм я срещнал, дала ми е много, обогатила е душата ми, приела е онова, което съм пожелал да ѝ дам без по някакакъв начин да ме нарани. Ако един ден реши да си отиде от мен, сигурен съм, че също ще го направи по възможно най-деликатния начин, защото това е любовта и тя трудно се вкарва в дефиниции.
А пътуването – начин на живот ли е или нещо друго?
Не, пътуването не е начин на живот, пътуването е животът. Не бива да забравяме, че наказанието „лишаване от свобода“ всъщност означава преди всичко отнемане на правото на придвижване. Като се замислим, ако не можем да пътуваме, ние сме загубили всичко. Ако не можем да пътуваме, живеем в затвор – животът ни минава на едно и също място, между хора, които не сме избирали, в дискомфорт от който нямаме никакъв шанс да избягаме. Доста години живях безалтернативно в такива условия – не в затвора разбира се, а в затворената и изолирана България и много добре познавам чувството на бавното безсмислено умиране.
Стигаш ли до себе си през думите и дестинациите?
Надявам се да е така. Думите и изборът на думи с които да облечем мислите си винаги са били вълнуваща тема за размисъл. Дълги години вярвах, че работата с езика ще бъде професионалният ми път. В крайна сметка тръгнах по съвсем различна професионална улица, но това е друга тема.
Как написа тази книга и се реши да я споделиш с читателите?
Не беше трудно да напиша тези разкази. Когато познаваш нещо до болка, чувстваш се в свои води между героите си и си наясно, че всъщност си един от тях, се пише лесно.
Какви хора се крият зад инициалите в твоите разкази?
Хора като мен и вас. Хора, които съм познавал. Хора, които съм обичал. Хора, които съм сънувал и след това дълго време съм се опитвал да си обясня, защо хората, които сънувам се вълнуват от същите проблеми от които и аз се вълнувам, защо живеят по същия начин, по който живеем аз и приятелите ми. Обикновени тъжни хора от едно тъжно поколение.
Посетил ли си местата, за които разказваш?
Да, бил съм по местата, които споменавам, бил съм и на други места за които не става дума в разказите, включени в сборника. Слава Богу, имах шанса през годините доста да пътувам и продължавам да го правя, но с намигване към Търновския надпис на хан Омуртаг, ще си позволя да се пошегувам, че човек и добре да живее никога не пътува достатъчно.
Как успяваш да гледаш философски и с усмивка към света?
За съжаление не мога да потвърдя, че гледам с усмивка към света. В един от разказите в сборника съм цитирал стих от текста на една песен на Джетро Тъл – рок група, чиято музика има особен смисъл и значение в живота ми – „ Аз не съм усмихнат тип.“ За да стане още по-ясно, нека припомня и един стих от Стиви Смит: „Бях по-навътре, отколкото мислехте и не махах за поздрав, давех се.“ Имам шанса да принадлежа към едно тъжно поколение. И за да избегнем объркването, ще уточня, че ние ние осъзнаваме, че е невъзможно цяло едно поколение да бъде тъжно, така че визирам част от поколението ни. Ние по една или друга причина, най-вече поради любознателността ни, много рано започнахме да потъваме в тъгата, без да искаме да бъдем спасени. Тъгата която беше навсякъде около нас, но повечето от хората наоколо нито я виждаха, нито я усещаха, пък и не е препоръчително да бъдеш тъжен в „щастливо общество“. Аз разказвам за живота на тъжната част от поколението ни, част от която съм и аз.
Към кого искаш да отпътува „Разминавания по еднопосочни улици“, с кого да се срещне?
Бих се радвал текстовете ми да достигнат до всеки, който пожелае и намери сили да ги прочете.
А кога и къде да очакваме премиерата на книгата?
Премиерата на книгата ще бъде на 10 ноември 2022, от 18 часа, в Националния музей на образованието към Априловската гимназия в Габрово.
Въпросите зададе Ива Спиридонова
Фотографии: Светослава Мадарова, „Библиотека България“