От хаоса на преживяното с даровити и бездарни, Весела Люцканова (откъс)

НАЧАЛОТО…

Всяко начало започва от раждането… В случая… на автора, който ще разказва.

А аз бях като току-що родена. На своите седем или осем години.

Никой не помни своето раждане, не го помня и аз. Но всеки помни детството си. Обикновено щастливо при баба и дядо, ако са били живи и е отраснал при тях, за което може да разказва с часове. Слушах другите деца и се учудвах, че аз нямам свое детство или поне някакъв спомен от него и като че ли съм се родила наистина направо на седем, за постъпване в училище. Не задавах въпроси на никого, нито на родители, нито на учители, дори на връстниците си, бях като шашардисана сума време, ровех упорито в паметта си, но винаги опирах до стена, през която не можех да проникна и да открия каквото и да било. А и това отвъд нея ме плашеше, както ме плашеше и самата стена.

Бях се озовала в град, в който никога не съм била, в напълно непозната красива къща, в приказна градина с нацъфтели цветя и с едно огромно дърво по средата, с непознати хора, които идваха и си отиваха, но честитяха на родителите ми нещо, което не разбирах… Те за мен също бяха странно непознати като самите гости, които ме оглеждаха с интерес, щипваха ме по бузата, някои от тях дори ме коментираха с усмивка: Ама очите ѝ са сини, същите като на Люцкан – и аз открих цвета на очите му, който ни свързваше в едно цяло. Нали той се нарече мой баща? И навярно беше. В оня първи ден се улових доверчиво за ръката му и повече не я пуснах, но потърсих с поглед и жената, за която той ми каза, че е моята майка. Повярвах му, но исках и в нея да намеря нещо общо със себе си, което да ни свързва в едно. Не го открих, но тя усети, че я гледам, и ми се усмихна. Отговорих на усмивката ѝ с усмивка. А дали бе искрена, не знаех. Нито моята, нито нейната.

Първият ми ден тук. Когато гостите престанаха да идват и изпратихме и последния от тях чак до улицата, вдигнах очи към къщата, нова, двуетажна към тротоара и едноетажна към двора, към който се бях изкачила по каменните стъпала. Те ме отведоха до още няколко стъпала вляво към парадния вход на втория етаж и пътека към опразнената цветна градина с голямото дърво, в единия ѝ край и с чешма от разноцветни камъчета, в другия – с пристройка за складиране на дърва за огрев и инструменти на баща ми, не бях ги видяла, скрити от телата на гостите. Не пропуснах да огледам всичко, дори позирах на баща ми да ме снима под дървото и едва тогава влязох в утробата на самата непозната къща, надникнах в кухнята и в банята, открих вътрешните стълби за нагоре към тавана и надолу към мазето и първия етаж. После преминах в другия коридор, по-широк и по-дълъг, с врати към стаите, до които можеше и направо да се влезе през парадния вход. Зад мен вървяха и баща ми, и майка ми. Разбираха, че търся нещо макар и малко познато, някакъв макар и мъничък спомен и тъй като не го намирах, ми обясняваха колко нова е къщата, още мирише на хоросан и бои, отведоха ме до стаята, в която, докато съм още малка, ще спя заедно с тях. Леглото ми бе обърнато към остъклената балконска врата и аз онемях пред синия хълм, който се издигна пред очите ми, толкова близо и толкова теменужено син. Целият е в люляци – някак зарадван от захласването ми не спираше да говори зад мен баща ми. – Цъфтят през целия месец май, а Ловеч се гордее със своя син Стратеш и ловната си хижа, това е мястото за разходки.

Значи е било май, отбелязах.

Значи градът, който щях да нарека роден и в който щях да се влюбя, се казва Ловеч, а аз съм родена в София, както по-късно научих, и изчезналото ми детство е останало там. Щях да го потърся значително по-късно и да го намеря. А в онзи първи ден ми предстоеше да открия, макар и сама, цялата красота на града, алеята му Баш бунар край ту пълноводния, ту пресъхващия Осъм с вълшебния му покрит мост над него, строен от Кольо Фичето, красивата му Вароша с невероятните ѝ чисто български къщи, сгушени в многото си цветя и зеленина, пътят му, който извежда през Къкринското ханче до Севлиево и Велико Търново, пътят му към Табахните с кожарските му фабрики или към летището, колоритния му път към Троян, великолепната му главна улица на крачка от къщата ни, богатите му пазари в сряда на Сър пазар, чудните му панаири и връбниците му с бляскавите и пъстроцветни глинени стомнета, чинии и всякакви изделия пак там, с целия онзи запазен патриархален ритъм на малкия град, на Алтън Ловеч, в който всички се познават и всички притежават ниви и лозя към Драшана или от другата му страна към Гозница и Български извор. И ако ловчалии сами не ги обработваха през свободните си часове след работа и в съботите, и в неделите, те ги даваха на изполичари от близките села. За да получат от тях наесен част от плодовете на земите си, да мелят по-късно от полученото жито и в домовете им да ухае на току-що изпечени бели самуни, каквито печеше и моята майка в пещта на двора, градена от баща ми, а после ги увиваше в големи пухкави кърпи, за да ги запази пресни през следващите няколко дни. Беше ми удоволствие да гледам нарязаните красиво филии, обилно намазани с масло и поръсени с шарена сол или полети с мед в чинията си. И подгонена от някакъв атавистичен глад, ги изяждах за нула време. Все изпитвах ужаса да не би да не остане нищо за ядене и проверявах добре ли са заредени долапите с храна.

Доста по-късно разбрах и причината за този мой страх. Бях расла през войната, а през май четиресет и четвърта все още беше война. Макар в дома ни да имаше всичко, получено от земите на баща ми, жито, царевица, череши, ябълки, орехи и какво ли още не, в градината ни, освен цветята, зрееха и редици с домати, краставици и тиквички, както и подправки, които допълваха трапезата ни. Голямото дърво в центъра пък ни затрупваше с още орехи, дюлята до чешмата ни даряваше с уханни дюли, а асмата до пристройката, опряла листа и гроздове по перголата, ни доставяше ароматно ранно грозде, преди да узрее другото на лозето, за което сам се грижеше баща ми и от което с майка ми закачаха на тавана цели пръчки с тежки гроздове, а от останалото баща ми правеше вино, бяло и червено, в две огромни бъчви в мазето. Ракията я вареше някъде в Дикисана и се връщаше оттам с десетина пълни стъклени бутилки. На тавана имахме и ракли, пълни с ябълки. Доста често наглеждах цялото това богатство и въздъхвах с облекчение, че от него ще има все още и до късна пролет, почти до новата реколта. Въпреки щедростта на баща ми към хора, които нямаха свои имоти. Те никога не си тръгваха с празни ръце от дома ни, а той ме учеше и мен да бъда щедра. И бях.

В къщата ни имаше всичко, но имаше и тайна, която още не знаех, че се наричаше болка. И не просто болка, а най-голямата болка. Опрях случайно до нея, когато се зарових в скрина в стаята ни, където спяхме. Бях сама, но не задълго. И тогава реших да разгледам и прибраното в него. Първото чекмедже не ме изненада с нищо, чисто бельо на баща ми, както и второто с бельото на майка ми. Но в третото открих бебешки дрешки, бели, още неупотребявани камизолки, ританки, пелени. Не бяха моите, осъзнах веднага. И ме стисна ръка за гърлото, някой е трябвало да се роди… и… Хватката беше толкова силна, че не можех и да дишам. Седнах на пода, без да мога да си поема дъх, объркана и изплашена. Пръв влезе баща ми, затвори бързо чекмеджето, грабна ме в прегръдката си и ме залюля в нея, приседнал вече и той на пода.

– Никога не го отваряй това чекмедже, особено пред майка ти!

Не запитах защо, преглътнах въпроса си, вече знаех, а и майка ми беше на вратата. Погледнах я и изпитах невероятна обич към нея, а тя ни гледаше и двамата в очакване да обясним какво правим на пода пред скрина. Сложих малкото порцеланово човече, което стисках в шепата си, пред нея, тя не успя да се усмихне. Ала баща ми намери сили да ѝ каже:

– Показваше ми как се движи то с тия свои порцеланови крачета!

Не му повярва, излезе от стаята и тръгна към кухнята, а аз чух шепот в ухото ми, който ме разтресе със силата на гръм:

– Детето ни се роди мъртво!

Тогава съм припаднала.

Първият ден в непознатата къща ме срещна и с двамата братя на баща ми, моите чичовци. И двамата по-млади от него. И двамата още неженени. Щяла съм да имам и трети чичо, но той отдавна бил починал. Както и една леля, страхотна красавица, която си е отишла от този свят, не достигнала и двайсетте си години. Девойка за чудо и приказ, не познала и вълшебството на любовта. Баща ми, като забеляза колко внимателно го слушам, извади от гардероба албум и го отвори на първата страница. Оттам ме погледаха очите на старец, толкова живи, толкова млади, а и тялото му криеше още сила и издръжливост. Снимката бе направена в Тулча. Пръстът на баща ми опря на него.

– Това е твоят прадядо, на когото съм кръстен. Когато го видях за първи път, гонеше стоте, а живя до сто и пет.

Тогава ме запозна с историята му – как се е преселил от Добрич след Априлското въстание, за да опази семейството си и да продължи търговията си, за да помага и оттам на хъшове, комитети и въстаници за освобождението на България, показа ми и златния часовник, който му подарил за спомен и му поръчал да го пази като очите си, и аз също започнах да го пазя. Отгърна втората страница.

– Дядо ти, моят баща – посочи ми с пръст седналия красив мъж, а до него видях изправена и стройна, най-хубавата млада жена. – Майка ми, твоята баба, боготворяхме я и петимата.

На следващата страница ги видях и петимата, вече познавах двамата си чичовци, загледах се в лицата на Димитър и Господина, починали толкова млади. Въздъхнах, а ми предстоеше да чуя и невероятно интересната история за живота на дядо ми. Разказвала съм я неведнъж и два пъти с всички подробности, които ме изумиха тогава.

– Бил на петнайсет, когато напуснал Тулча и тръгнал към България. Баща му му дал петнайсет или шестнайсет жълтици, с които му казал, че може да оправи живота си или може да го провали. Оправил го, учил, напредвал, стигнал до министър в правителството на Фердинанд и навярно щял да бъде още дълго в него, ако непрекъснато не се противопоставял на грешните му решения. Веднъж толкова яростно вбесил Величеството, че то го свалило на гара Левски в най-лют студ и страхотни снегове, а дядо ти казал: Мога да се прибера и пеша. Опитай – засмяло се и Величеството, – аз ще ти приготвя некролога. Но дядо ти наистина се прибрал пеша в Ловеч и изпратил телеграма: Оставка, а не некролог!, и отново вбесил Фердинанд, който скъсал оставката му и също отвърнал с телеграма: Щом си оцелял, ще се върнеш на поста си, заслужил си го, упорито магаре! Впечатляващо, нали? Не зная колко километри са от гара Левски до Ловеч, които е извървял тогава съвсем сам в мрак и студ, сред виещи вълци, и баща ми не знаеше, но е оцелял. И по-късно, след абдикацията на Фердинанд, в най-тежките години на народа ни, е станал градоначалник на Ловеч и по негово време градът процъфтял. А по-късно, когато загуби сина си Димитър и след него любимата си дъщеря Господина, не можа да понесе загубите им и ги последва. А преди него почина и майка ми. Те бяха неразделни, толкова много се обичаха.

Баща ми се умълча и после извади от гардероба и сабята му. Не можах да я докосна, той я пазеше като реликва. Реликва за него беше и часовникът със златния ланец, подарен му от дядо му при първата им и единствена среща, пазеше го като зеницата на очите си. Сабята не оцеля от мерака на комунистите, а след като през 1988 година почина и майка ми, а аз не бях ловешка жителка, те събориха и къщата, и не само нея, а и съседните красиви къщи, строени малко след четиресета година, за да изградят на тяхно място грозната китайска стена от апартаменти за себе си и себеподобните си. Без да ни предупредят, като унищожиха всичко в нея. Часовникът също не оцеля по причини, за които избягвам да пиша поради твърде болезнен спомен.

Но да продължа нататък, навярно отново отминалото ще се слива с по-близки спомени и книгата ще бъде като пъзел, в който ще се подреждат внимателно отделните елементи, макар и поразбъркани.

Знаех, че при писането на тази книга ще ме боли, дори много ще ме боли, до крясък или до припадък, но ако Бог ми даде време да я довърша с неподправената истина и цялата болка в нея, ще продължа! Докъдето мога, както мога, все едно дали ми харесва, или не ми харесва и на самата мен. Истината винаги е била скривана, обругавана, убивана, винаги в немилост, докато лъжата… ах, колко красива е тя, колко лекомислено се приема от всички и как царства понякога и през живота на всеки, докато не я усети в цялата ѝ подлост!

Дори и сега, след толкова много преживяно, мога да призная с ръка на сърцето, че прекараните години в този град са били най-щастливите ми. През тях се появи и стремежа ми към духовното, необходимостта да пиша, да рисувам, да чета и да слушам музика. Ако за нещо трябва да благодаря на Бога, то е, че никога не ме е лишавал от човешката обич. Бях заобиколена с толкова много от нея не само от родителите ми, но и от двамата ми чичовци, по-късно и от жените им, които доведоха, по-възрастният – от близко село, по-младият – одрал кожата на дядо ми, а навярно и характера му – доведе своята от Плевен. Баща ми негодуваше, но те си бяха един за друг – и двамата много красиви, и двамата много влюбени, пет пари не даваха за необяснимата вражда между двата града.

Когато се роди първият ми племенник, чичо ми беше вече на фронта и аз често отивах да помагам на стринка ми за най-хубавото според мен бебе на света. Моята връзка с него си остана все така силна и до днес. Това не се повтори нито при родения му по-малък брат по-късно, нито при другите ми две племеннички, децата на по-възрастния ми чичо, които се родиха по-късно, въпреки че им се радвах и на тях и ги обичах. Човек не може да обясни силата на чувствата си, както и причините за пораждането им, но винаги и за всеки са различни.

Така, както не може да се обясни и влюбването. В кого и кога. Мен ме удари като гръм от ясно небе на невръстните ми четиринайсет по времето на един ученически крос. Бях се откъснала доста напред от съучениците си, вече преминавах през една рехава горичка почти на финала, когато го видях. Заковах на място, очите му, яркозелени, се засмяха на вцепенението ми, усетих, че другите не само ме настигат, а дори ме задминават един след друг, махвайки ми доволни с ръка, но и с учудване, а аз все още не можех да помръдна от мястото си. Продължавах да не откъсвам поглед от тази зашеметила ме зеленина на очите под зеленината на дърветата, от този строен и красив млад мъж под пролетното дърво, обсипано и с цвят, и вече прихнал от смях, което ме свести. Най-сетне се затичах по пътеката, с надеждата да настигна и отново да изпреваря съучениците си, но вече пронизана до смърт от чувство, което не познавах, а то се е наричало любов. Пристигнах последна, но вече нямаше никакво значение за мен. Само учителят ми по физическо здраво ме нахока, не съм оправдала надеждите му, но и това вече нямаше никакво значение. Имаше значение единствено дали ще следва продължение, ще се случи ли чудото. И то се случи…

А ако има нещо по-хубаво от любовта, заплюйте ме! Не отричам, че тя е и болка, и то много силна понякога, че може да е и дълго продължило страдание, но в миговете щастие ти идва да изкрещиш както в Гьотевия „Фауст“: О, спри, сладък миг, ти си тъй прекрасен! И не само, идва ти и да умреш в този миг, защото е върховен! И който не го е преживял, все едно не е живял. Любовта е смерч, изтръгва те от битието и те изхвърля до облаците, направо пред вратите на Рая, отворят ли се, пристъпваш, без да мислиш, изгонят ли те, вече си осъзнал, че макар и за кратко си бил бог. Който е обичал така силно, все едно щастливо или нещастно, ще се съгласи с мен.

Бях на годините на Жулиета, но той не бе на годините на Ромео. И аз не бях неговата Жулиета. За него бе игра на любов, за мен – истинската, неподвластна на времето. И платих цена за прекрасните мигове, в които повярвах. Той ми говореше за нашето бъдеще и аз направо се стапях от мечти за времето, когато ще завърша гимназията и ще бъдем непрекъснато заедно. Ала той се ожени. За друга – и то преди да завърша. Няма да описвам как светът за мен се сгромоляса изведнъж. Доста по-късно ми обясни, че го напили и… молеше ме да не се омъжвам, да го изчакам да се разведе и да се съберем, не му повярвах и за секунда, а и вече бях срещнала мъжа, пратен ми от Бога, който да ме спаси в най-трудния момент от живота ми по най-невероятния начин. И той се превърна в истинската любов за мен, както и аз за него, иначе бихме ли преживели петдесет и четири години заедно? И благодаря за тия наши години, трудни и благословени, за доброто и лошото в тях, дори за всичко изстрадано и все пак превъзмогнато в името на нашата обич и на обичта на децата ни, които създадохме като добри и почтени хора. А това какво е, ако не любов? Писала съм за нея в разкази и романи и затова няма да се повтарям – има едно определение, че всеки писател пише през живота си една-единствена книга и във всяка от тях той е вътре, дори когато не разказва за себе си – и си мисля, че който го е казал, е бил прав, не можеш да избягаш от Аз-а си, от своя живот, от хората край теб, от по-близките и по-далечните, от обичалите те иобичаните, на които дори си дарявал много от теб самия, а навярно и ти си поемал много от тях.

Не бива да забравяме, скъпи читатели, че любовта е много важна и необходима както за мъжете, така и за жените. При жените обаче тя е объркваща и напълно обсебваща понякога, ала колкото и да сме потънали в нея в днешно време, а навярно и преди, някои от нас осъзнават, че не им е достатъчна само тя, както и само майчинството, ако не правят и друго, докато поотраснат децата ни. Не можем без него, оставаме си добри майки, но се стремим и да сме личности, особено сега, и да оставим след себе си не само деца, а и нещо различно според заложеното във всяка от нас, стих или песен, гоблен или картина, роля на сцената, незабравима за публиката, а защо не и сторено добро, записано като легенда и предавано от уста на уста, добре проектирана сграда, или… нещо нетленно, което да оцелее във времето. Както е при мъжа, за него на първи план през целия му живот си остава дейността му да създава и да гради – било в науката или в изкуството, дори в производството на обувки и на хляб или на друго в бита, също толкова важно за човека, а нали мъжът и жената отдавна са признати за равни и жената вече отстоява своето право за лично пространство и време, и както тя е подкрепа за мъжа, така и тя разчита за подкрепа на силното му рамо при реализиране на мечтите си.

Размисли, размисли…

Напуснах своя любим град с болка, но и щастлива след приема ми за студентка и скромната ни сватба, бетонирана от нашите подписи и от подписите на двамата ни свидетели, но най-вече от обичта ни, от радостта на родителите ми при тържествения обяд вкъщи, от разходките ни край блесналия от ленива позлата Осъм и после преминали по покрития мост и прецъфтелите от жега люляци на Стратеш да се насладим на красотата на града от най-високото. И аз да го приютя в сърцето си такъв, какъвто е, докато съм жива. И не само аз. И мъжът ми го приюти в сърцето си, усетил го вече като свой.

А и София вече я чувствах като своя, тя ми върна детството, като по чудо непокътнато и съхранено, и то се случи още по времето, когато пристигнах за първи път в нея за приемните си изпити.

Беше като внезапното проглеждане на слепец. Без да го очаквам. И дори вече без да се надявам.

Възкръсналото ми изчезнало напълно детство!

Не си мислете, че се върна в паметта ми изведнъж и подредено старателно, ден след ден, година след година! Съвсем не, все едно влизаш в галерия. Картина първа – качването ми в трамвай, познатата ми радост, че вече съм се возила в него, картина втора, остра болка при вида на полусрутена сграда с все още неразчистени край нея бетонни късове и стърчащи към облаците арматурни железа като оголени от плът ръце, викащи за помощ – годината е 1954-та, но раните от войната още не са заличени навсякъде в града и аз, потръпнала цялата от преживяното някога, отново изживявам измъкването ми изпод някаква маса от някакво мазе и радостния вик на някого: Единственото живо дете! Слава на тебе, Господи, поне едно е оцеляло!

Спомням си как спрях пред развалините и заплаках, а минувачите дори не се изненадваха на сълзите ми, мислеха навярно, че в тях съм загубила скъп човек, а аз… бях изгубила себе си и своята памет за детството, което съм имала. И така един след друг се събуждаха спомените ми… След като видях и сградата, в която бяхме расли със сестра ми, и тя се върна при мен със спомена как сме седнали на пода в една студена стая с още деца, като че ли изоставени от всички, и как тя, по-голямата ми сестра кърпи скъсаното ми чорапче.

Щях да я открия, обещах си.

Където и да се намираше.

И дано да е жива, молех се, толкова е хубаво да имаш сестра! И един ден спрях неочаквано пред две сгради на булевард „Толбухин“, сега „Левски“, не издържах, вмъкнах се в едната, която усетих странно близка и позната, и си припомнях, припомнях си детайл по детайл, а кожата ми цялата настръхна и ръцете ми неудържимо се разтрепераха. Голямото кръгло помещение с прозорци към двора изведнъж оживява от детска глъч, зима е, Коледа е и пристига царица Йоанна, вдига воалетката на шапката си и след оскъдния ни обяд от няколко варени картофа ни раздава невероятни подаръци, а на мен, заедно с огромния шоколад, ми подава и красива спяща кукла. След представлението, за което се бяхме подготвили, тя не си тръгва, преди да погали и всеки от нас.

Сега голямото кръгло помещение е празно, спалните горе също са празни, но леглата са с добре опънато спално бельо. Слизам и долу в приземието, където са столовата, кухнята и огромната баня с басейн в средата, някога в него влизахме групата момичета и се заливахме от смях, докато се плискахме с вода, ала сега той е празен и изглежда напълно изоставен. А аз като че ли някак виждах отстрани тази детска шумотевица и внезапно усетих ръка, притиснала рамото ми и гневен женски глас: Какво търсите вие тук? – успях само да кажа с пресъхнало гърло: Себе си! – и жената се стъписа, придърпа ме към малката стаичка с продуктите зад готварната, видя сълзите в очите ми и прошепна: Значи и ти си от сираците! – и вече само ме гледаше. Когато се изправих най-сетне, тя проговори, а аз седнах отново, за да ми разкаже, че и тогава е работила тук в кухнята и в ония по-щастливи години за сирачетата било осигурено всичко от царицата, само че войната… съвсем наблизо падали бомбите и все по-наблизо и по-често, гласът ѝ прескачаше от вълнение и тя се връщаше назад и не спираше да разказва, докато не я извикаха от кухнята и тя се върна там, но ми заръча отново да отида и да питам за Нешка.

Отидох още веднъж, и още веднъж. Слушах и нито за миг не забравях, че дори в този дом за сираци бях обичана. От царицата ли? – запита ме един ден леля Нешка. О, не – засмях се, – тя ни обичаше всички еднакво, или поне така изглеждаше, от една от детегледачките, беше млада и хубава и винаги ми навиваше косата, и не пропускаше всеки път да ми върже и кордела. Само на мен, единствено на мен! И тогава жената се взря в лицето ми и ме разпозна между многото други деца от дома преди доста години.

 – Ти си… – и ми каза името, – имаше и сестричка, по-голяма, ходеше в близкото училище срещу зоологическата, но от него вече няма и помен. И доста деца загинаха в него. Още преди оня жесток 10-ти януари, но тя е добре, баща ти, като излезе от затвора, дойде и си я прибра, и теб те потърси, но ти направо бе изчезнала.

– Изчезнах и за себе си – усмихнах ѝ се с тъга. – Но явно за добро. Отгледаха ме добри хора, които обичам.

И едва тогава тя ми разказа доста за детегледачката, която се е грижела за мен като за свое дете – една сутрин Гестапо я отвело и никой повече не чул нито дума за нея, а аз престанах да стъпвам повече там. Дори сега не ходя на пица, за която доста приятели твърдят, че там я правят много хубава. Така е със спомените, един ще те привлече към някое място, друг ще те отблъсне.

А следващият от тях ме отведе безпогрешно до третия етаж на сграда на улица „Паренсов“, спомних си, че съм идвала тук, и то неведнъж, при жена, която плачеше и ме прегръщаше с много обич, а мъжът ѝ ме отвеждаше по-късно до дома, макар и на няколко крачки оттам. Отвори ми непозната, която ме запита кого търся, и смутена, че не знаех кого и не можех да назова име, отвърнах, че търся семейството, живяло тук преди 1944-а, и тя се усмихна, назова име, улица и номер, на който си построили апартамент, почти отсреща, на улица „Венелин“, и естествено, веднага се озовах там. Позвъних на вратата с казаното ми име, но никой не отвори.

Слязох на тротоара, решена твърдо да чакам до прибирането на жената. Заглеждах се във всяка, влизаща във входа, но в мен все още нищо не трепваше. Докато в един момент се загледах в майката с десетинагодишното дете, дали от настойчивия ми поглед спряха за миг, или открили изтръпването ми, ме отминаха и влязоха в същия вход, а само след минута се отвори прозорец над мен и жената ме повика по име. Не помня как изкачих стълбите, как тя ме прегърна и ме въведе в хола, как научих, че е по-малка сестра на майка ми, а след нея има още една, а най-малкият е брат, а преди нея и майка ми има още три по-големи, и тогава аз зададох най-логичния си въпрос – защо при пет лели и един вуйчо ние сме отглеждани в сиропиталище. Бях се изправила, готова да си тръгна. Изпълнена с негодувание и гняв. Тя ме улови за ръката и почти ме насили да приседна на дивана, заключена в прегръдката ѝ като в менгеме.

– Изслушай ме и тогава съди – прозвуча настойчиво гласът ѝ.

И научих цялата история на четиримата братя Белеви, най-големите търговци на жито в София, неразделни, докато най-малкият брат не ги докарва до фалит, а най-големият се опитва да измъкне всички от него като омъжи една от красивите си дъщери за сина на богат приятел, което ще ги спаси. Но първата отхвърля предложението и се омъжва за любимия си, втората също, майка ми направо побягва от дома си, едва тя приема, но след сключения брак още при излизането от църквата я отмъква нейният любим и я отвежда в Рилския манастир, в очакване на църковния развод, една доста трудна и продължителна процедура по онова време.

Слушах като омагьосана, смирила гнева си, за инсулта на дядо ми, за нежеланието му никога повече да види дъщерите си и да помогне на никоя от тях, а и на шестте животът хич не бил лесен, почнала и войната. По-късно описах цялата тази изумила ме история в романа си „Животът – кратък и абсурден“ и пъзелът ми от предишни спомени някак си се подреди. Най-вече изчезнаха кошмарните повтарящи се сънища от детството ми, а нали още не знаех как съм била спасена, ужасът, който изпитвам наяве и до днес от воя на линейките, напомнящ ми явно воя на сирените, изчезна, както и страхът ми от тесни и тъмни пространства, от потни и притиснати едно до друго тела, които ми отнемат въздуха и още от какви ли не уж дребни неща, които не можех да си обясня.

Тогава осъзнах, в една твърде ранна възраст, че всеки човек трябва да познава корена си, за да може да обясни много от собствените си качества и недостатъци и да прозре в собственото си бъдеще, както и да научи, че ще предаде заложеното в самия него от дедите му, иска или не иска, и на децата си, а те на своите деца и така все напред по веригата на времето. Ала до всяко прозрение и мъдрост се достига трудно и на различна възраст с нанесените вече незараснали или зараснали рани. А понякога и не се достига.

Продължих нататък.

В института, още в първия учебен час, първият влязъл професор ни предупреди, че грешките на лекарите са под земята, а нашите грешки на бъдещи проектанти и строители ще стърчат дълго над нея. Понякога векове. Истина, която приех безусловно, и тя събуди в мен, и не само в мен, невероятното чувство на отговорност.

Имах нужда от нея. На двайсет и две години бях вече майка на три деца и студентка четвърти курс по промишлено и гражданско строителство, най-тежката специалност в нашия Институт по строителство и архитектура. А бях дала вече заявка и в литературата с публикуваните мои стихове във вестниците „Пулс“ и „Литературен фронт“. След тях и в списание „Септември“. Три години по-късно и с публикувани разкази във „Вечерни новини“, „Народна култура“, „Пулс“ и в списанията „Пламък“ и отново в „Септември“.

Никой не можеше да ме обвини, че имам „ракета носител“, не познавах никого, бях никоя, не разчитах на протекции, дошла от провинцията и следвала нещо толкова далечно от литературата, но не се оплаквах от нищо, а и хич не ми беше лесно. При една среща с Надя Ганчева, главен редактор на списание „Лада“ тогава, когато ѝ оставих моя разказ „А бях дете“, който тя много хареса, ми предложи да напишат очерк със снимки за мен. Млада, инженер с проектирани сложни обекти зад гърба си, с три деца, интелектуалка, пишеща, работеща вече като асистент по Съпромат. Не зная как съм ѝ казала, че не искам да лъжа жените, че ако трябва да го повторя, и провлачих хоризонтално ръка във въздуха, бих легнала веднага на пода и бих умряла, но когато я погледнах, дори се уплаших за нея, толкова различно изглеждаше с широко отворените си очи, някак избелена и с капчици пот по челото… И в продължилия ни разговор нито с дума тя не загатна повече предложението си. А аз, докато съм жива, няма да забравя изражението на лицето ѝ.

Човешката памет никога не следва хронологично събитията, колкото и да се опитва, тя скача непредвидено ту на едно, ту на друго. Сега ме връща към „Месеца на българския разказ“, който се провеждаше всяка година през месец април, когато се публикуваха около двайсет и два разказа на утвърдени и нови имена, а след приключването му се връчваше и наградата „Сребърен пръстен“. След което председателят на Съюза на българските писатели Георги Джагаров даваше на участвалите тържествена вечеря, на която се обсъждаха разказите, авторите и получената награда. През 1969 година на прицел беше подложен моят разказ „Хей, Джуд, хайде да се обичаме“, Георги Джагаров бе впечатлен най-силно от него и запита журито защо той не е получил „Пръстена“, а аз си припомних как при отнасянето му в редакцията поискаха да представя официален превод на песента, а когато го отнесох и те ме видяха през отворената врата да се задавам още отдалеч по коридора, ме посрещнаха с гръмко включеното изпълнение на Бийтълс. Въздъхнах с облекчение и благодарност, че ще е публикуван, тогава още не знаех, че този разказ ще преобърне и живота ми. Изведнъж станах някак много популярна сред младите, превърнах се за тях в Джуд, и за първи път на онази тържествена вечеря някой, и то на такъв пост, обърна внимание на скромната ми личност и заяви пред всички, че ще ме вземе за референт по белетристика под крилото на СБП. Ала когато научи от писателката Цилия Лачева, че съм завършила инженерство, работила за кратко в проектантска, спечелила първа и безспорно пред десетина младежи конкурса за асистентското място по Съпромат, при изявление на комисията, че женски крак в тази катедра няма да стъпи, но стъпи, а след трите години обучаване на студенти с доказан потенциал за научна работа съм напуснала, за да се отдам изцяло на литературата, той заяви, помня и до днес думите му: Точно такъв човек ми трябва, можещ, знаещ и талантлив за заместник-директор на фонда при нашата разширена строителна програма – и тези негови думи ме поляха със студена вода, вместо да ме зарадват. Усетили съпротивата ми, всички ме увещаваха, че не бива да откажа, трябва да приема, дори и семейството ми реши, че е по-добре за мен.

И наистина, но само донякъде бе по-добре за мен. Донякъде, защото влязох изведнъж в писателската среда и работих с невероятни личности, но отново се връщах на цял работен ден, а преди бях на четиричасов. Ала разбрах нещо много важно, че писането за мен е като дишането. И колкото и да се изморявах през деня, късах от съня и нощите си, когато домът ни утихнеше. Разбрах още, че за много от писателите не беше така, а просто търсеха признание и изгоди. Беше престижно.

Думата писател звучеше гордо, Съюзът по онова време наброяваше само около триста души. И си спомних, притча или истина не зная, когато двама младоци отишли при Достоевски и го попитали ще станат ли и те писатели. Той ги погледнал и казал: Ще дойдете при мен след един месец. През този месец не трябва да напишете нито ред, колкото и да сте изкушени. Тогава ще ви отговоря. Месецът минал и те отново се изправили пред великия писател. Първият казал: Колкото и да ме влечеше, се удържах и не написах нито дума. Вторият потривал виновно ръце и не вдигал поглед от пода. Ще си призная греха, колкото и да се заричах, не издържах, то беше по-силно от мен! И преглътнал мъчително, а Достоевски го прегърнал: От теб ще излезе чудесен писател! Едва тогава се обърнал към първия: А ти, млади човече, навярно ще бъдеш добър в нещо друго, без което не можеш нито миг, като дишането, но още не си го открил. И ги изпратил по живо, по здраво, а аз се замислих. За смисъла на живот, в който не би могъл да живееш нито миг без нещо по-силно и от самия теб. И да го следваш независимо от всякакви трудности. Това ли бе истинското ми осъзнаване? И…