И ти все пак до мен ще съществуваш,
там, в мекото на свивката зад лакътя,
където се завръщаш, щом сънуваш,
в извивката на шията и в ласките,
и в рамото, с което се опираме
до края на небето и не падаме,
и в опитите ни да се разбираме,
когато закъсняваме, а рано е,
и в коленете сини на детето ни,
(а то е неизбежното ни някога),
и в раните от битки по ръцете ни,
когато сме, а всъщност сме оттатък.
…
И ти все пак до мен ще съществуваш –
най-мъжко отражение на кръста ни.
Голготите със мен ще пропътуваш –
до края на сърцето и на пръстите.
Ива Спиридонова, „От мен до другото безсмъртие“, 2020
Фотография: Ивелина Чолакова