Здравей, мистър Хикс! За какво не разказа в „Три стръкчета нежност“?
Ами за това, което не знам. Примерно, как е възможно да живееш без любов и болка.
За кого не е тази книга?
Не мога да кажа. Тази книга съм аз, тя е протегнатата ми ръка. Ако някой я поеме, ще бъда щастлив.
А за какво не би искал да пишеш?
Не бих писал за неща, към които съм безразличен и не ме вълнуват.
Разкажи ми за света без нежност и за онези три стръкчета, които го спасяват от рухване.
Не знам дали наистина искаш да ти разкажа за него. Той е страшен, отблъскващ и всъщност не е свят, а антисвят. Там няма птици, багри и ухания. Няма музика, няма цветя. Той е мъртъв, злокобен и безсмислен. Но винаги отнякъде се намират три стръкчета нежност, които бързо покълват и в миг развалят проклятието, носейки спасение.
Трудно ли е да бъдеш космополит? Да си навсякъде и никъде?
Трудно е да, но пък е чудно. Всъщност, навсякъде и никъде са синоними. Те означават едно и също нещо, както нула и безкрайност. Просто човек не може още да го асимилира. Но и това време ще дойде, въпреки че тогава може и да не е точно човек.
Откъде се връщаш и накъде отиваш?
Отивам там, откъдето се връщам. Движа се в кръг (елипса), защото това е единственото възможно движение. Като на електроните в атома, на планетите около звездите, на вселените в безкрая. И на Магелан.
Къде е поезията в дните ти?
Тя е във всичко красиво – поглед, жест, дърво, облак, дъжд, изгрев, залез, слънце, луна, дете отива на училище, дете се връща от училище, звънлив смях от отворения прозорец, къщичка за птици, самотна пейка в парка, влюбени на пейка в парка…..
Но пък всичко красиво е тъжно и често боли. Понякога много боли и трудно се издържа.
А природата ли е оптимизма в поезията ти?
Човекът също е част от природата, често го забравя и затова (ще) си пати. Това, което наричаме природа, е всичко, което ни заобикаля и усещаме със сетивата си. Тя е божествено творение, повод за оптимизъм, надежда и упование.
Може ли любовта да се побере в три стръкчета нежност?
Любовта е от бога, може би самият бог. Бог е навсякъде и във всичко. Сигурен съм, че в трите стръкчета нежност се чувства много уютно. Те затова са неземно красиви и пръскат живителна сила.
Много ли е страшна присъдата „Осъден на смърт чрез живот“?
Страшна е, защото е произнесена още в часа на раждането. И докато разстрелът или обесването продължават само миг и после властва тишината, животът е дълго и мъчително изстиване, при което кръвта бавно и постепенно изтича, тялото губи свежест и изсъхва. И всичко това пред очите ти, без да можеш нещо да направиш. Но присъдата си е присъда и идва с кармата.
И все пак животът е прекрасен, обичам го.
Как да превърнем раните в макове?
Не знам, би трябвало да е лесно, но не знам как. А може би маковете и другите цветя са вече превърнати рани? Ако раните са деца на страданието, а то е изкупление и прекият път към пречистването, не са ли цветята най-яркият символ на невинност, чистота и съвършенство?
Вярваш ли в спасителната сила на думите?
Вярвам в изключителната сила на думите. Те се целят право в душата. Могат да я погубят, но могат и да я възкресят. Зависи от заряда, който носят, и от начина, по който са подбрани и подредени.
Какво четеш в момента?
“Животът на насекомите” на Виктор Пелевин
И накрая – какво е последното нещо, което написа и защо?
Беше толкова отдавна, че не си спомням точно. Трябва да е било 2005 – 2006 година. Нещата, които са събрани в книжката “Три стръкчета нежност”, са писани основно през 2000 и 2004-2005 г. През 2005 написах и романа ”Играта”, който излезе през 2006 г. По това време пишех по литературните сайтове.
Защо не съм писал след това? Не знам точно. Може би защото впоследствие живях дълго време в чужбина, а музата ми обитава българските земи. Или пък защото все още натрупвам вътре в себе си. Аз така пиша – чакам да се препълня и да прелея.
Интервюто взе Ива Спиридонова
Фотографии: Библиотека България; личен архив