Редове на фокус
Нека да поставим тривиално начало – тази година се навършват 155 години от рождението на Пенчо Славейков. Но обичайното и скучното, надявам се, ще е само дотук. Защото в тези Редове на фокус ми се иска да опитаме да открием извора на вдъхновението и да дадем отговор на въпроса дали е възможно той да се крие в човека, в другия срещу теб, до теб, в онзи в сърцето ти. И е ли това необходимо условие за творчество, но такова, което остава отвъд времето, във вечността.
Ако започна много отдалеч, то бих могла да кажа, с усмивка, разбира се, че още бащата на Пенчо, Петко Славейков, говори по свой си начин за този извор. Но при него, в съзвучие с българската песенна традиция, той се нарича „Изворът на белоногата“. Естествено, не е задължително да се съгласите с мен, но смея да твърдя, че всеки творец търси именно това и не смятам, че е случайно, затова си позволявам и тази препратка. Все пак, имаме Пенчо-Славейково стихотворение, което носи името „Баща ми в мен“ и там поетът казва за него: „…на висша истина глашатай и пророк…/…изпълнен от любов и в любовта жесток“. Но нека се върнем на личността на самия Пенчо Славейков и същевременно да отправим взор към една друга, фина и ефирна, но без съмнение силна личност, тази на Мара Белчева, жената, „другарката“, споделила последните години от живота му.
Защо е този опит да се направи паралел между две творчески съдби, за да се рови в личния живот на големите имена в литературата ли, би попитал някой? Тъкмо обратното. За да се излезе от полето на личното и да се потърси отражението му върху творчеството, онова, което остава след личността и въобще да се изследва, непрофесионално, но с уважение процесът на вдъхновение и неговите плодове, често далеч по-дълговечни от човешките.
Твърде важен, неповторим, крайъгълен камък за българската литература, Пенчо Славейков се превръща в нейна нова, модерна, европейска посока. Предпоставка за отгледаното съвършенство на творческата му личност е, разбира се, личната му трагедия и физическият недъг, подтикнал го към богат вътрешен живот и живеене не само за изкуството, но и предимно вътре в него. И той, човекът, който поставя основите на индивидуализма у нас, е съвсем логично да достигне до един от най-важните за твореца въпроси – къде се крие изворът на вдъхновението? Неизчерпаем ли е? Откъде се подхранва? Е ли възможен животът „На острова на блажените“?
Реално погледнато, поетът сякаш посвещава целия си творчески живот на търсенето на смисъл в създаването на изкуство. И на себеизследването, но сякаш не до степен на егоистична самодостатъчност, а по-скоро с някакво научно любопитство към процеса на творчество. Високообразован и постигнал това предмно извън рамките на родината и благодарение единствено на себе си, разбира се, той бързо разбира, че човекът-творец е личност, прекалено необятна, за да бъде затворена в полето на социума, на родното, на изтъркания от употреба патриотизъм. Така създава стабилната основа на индивидуализма като течение в българската литература и на практика преобръща нейния ход, модернизира я, прекроява я, доближва я до европейските ѝ „събратя“. Мара Белчева, която споменахме и предстои да „поканим“ отново в този текст, казва за него: „И обаянието на неговата личност – фокус на светлина – около която кръжеше всичко.“
Именно с нея Славейков споделя последните десет години от живота си. Преди този период той вече е оставил значима следа в българската литература и култура, чрез кръга „Мисъл“ и не само. Но след срещата му с тази жена, с която всъщност се познават от по-ранни години, идеите на поета сякаш придобиват повече яснота, споделени със съмишленик, който споделя и живота му. На бял свят се появява „Сън за щастие“, лиричното лице на поета, сънят, блянът за възможното щастие, отразен в лицето на любимата жена. Самотата е споделена по един или друг начин. Тук е и безспорният поетичен шедьовър на Славейков – „Спи езерото“, чиято метафоричност обаче, се открива още в 1905, в негово писмо до Мара Белчева, където той пише: „Ти ме виждаш все спокоен, но има глъбини, които никога не се вълнуват на повърхността… как падат минутите на щастието в глъбината на моята обич“. Тук е мястото да си зададем въпроса – а не е ли изворът на вдъхновението понякога притихнало езеро? И изобщо, любовното чувство не само в „Спи езерото“, но и в цялата стихосбирка, което открива поетът в реалния си живот, е някак успокоено, изживяно в тишина, стигащо „До пътните врата…“, но никога непрекрачило отвъд – пак цитат от миниатюра из стихосбирката, но цитат, който може да се съотнесе към заглавието на стихосбирка на самата Белчева – „На прага стъпки“. Още едно доказателство за успоредността в крачките на таланта и у двамата.
Тук идва ред на въпроса – коя всъщност е Мара Белчева? Освен светска дама и прекрасна поетеса, тя е сред най-добрите преводачи на „Тъй рече Заратустра”. 23-годишна е, когато нейният съпруг, Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов) е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд.
Съдбовната среща между Белчева и Славейков се състои две години след смъртта на съпруга на Белчева, а именно през 1903 година, когато роднина на Мара довежда Пенчо Славейков на гости в нейния дом. Скоро след това срещите на двамата зачестяват. Любовта действа изключително благотворно и на двамата и те не спират да творят. Ето още едно доказателство, че любовта може да бъде извор на вдъхновение и е такава в техния случай. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в „На Острова на блажените”, една от най-необикновените книги в българската литература, антология на мистификацията на образа на твореца изобщо, в която самият Славейков се пресътворява стотици пъти, а най-близкият до него образ е този на Иво Доля. Разбира се, Мара Белчева също присъства под името Силва Мара.
Очаквано, тази плодотворна любов не остава незабелязана и ненаказана. Обществеността не одобрява, на любовта без брак не се гледа с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна. За да избегнат проблеми, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо приобщава Мара Белчева към кръга „Мисъл”, а първите ѝ стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. И нещо изключително показателно – рожба на тяхната близост е именно поемата „Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.
За обратното, за влиянието на Славейков над Белчева има редица свидетелства и обвинения в различни критически текстове, но тогавашното време, в което жените в българската литература не успяват да наложат гласа си, не успява сякаш да отчете силата на нейния глас. Защото безспорно такава има. Най-общо казано, поезията на Мара Белчева е своеобразна еманация на духовното, отразена с поетическата изразност на индивидуализма в българската поетическа традиция. Общото настроение, което се задава, е настроение на външна застиналост, спомен по миналото, а движението е под формата на вътрешно напрежение и динамика, задаващи усещането за нещо предстоящо. Мара Белчева се движи извън рамките на времето, в неин собствен ритъм. Да, има близост с поетиката на Славейков, но не и дотолкова, че женската индивидуалност да бъде безвъзвратно загубена. Нещо повече, след загубата на любимия, Белчева прави нещо изключително интересно – превръща стила си в един нов поетичен модел – дава основата на т.нар. религиозна поезия у нас. Очаквано, любовта не се губи, единствено променя своята форма. Ето как поетесата я преоткрива:
И с вързани очи се пак завръщам
при кръста, Боже, дето те разпнаха,
при твоята любов, че тя прощава…
Но да се върнем на въпроса за вдъхновението и личността. „Псалом на поета“, поетичното завещание на Пенчо Славейков, сякаш е най-убедителното доказателство за това, че творчеството винаги търси конкретен адресат, вдъхновението винаги има име и личността е завършена, когато е отразена в друга силна индивидуалност. В това стихотворение поетът се обръща именно към любимата жена, за да ѝ довери есенцията на своята философия: „Другарко, сещам аз последний час настава…“ и още „Другарко, хубав край на моя дял световен…“. Говорейки на нея, той се обръща към света изобщо и остовя своето послание – животът е поема, а сливането на гласа на твореца с гласа на вселената е начинът да се постигне вечност в съзвучието:
Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.
И тя, жената до великия творец, следва неговото завещание, след загубата му любовта не си отива, бива пресътворена в думи и грижа за паметта. Духовната слятост не изтлява, напротив, остава все така силна.
Иска ми се да завърша с два цитата – размисли на Белчева за Славейков и откъс от кореспонденцията между тях двамата, доказващи недвусмислено, че изворът на вдъхновението всъщност е човекът, онзи, в който си отразил себе си с творчеството си, преносителят на твоето послание към света.
Мара Белчева казва: „Нашата дружба с Пенча беше дружба на мисълта; дружба на подялба на литературни и художествени впечатления или на впечатления от живота, които водят към изкуството…“. И още: „Пенчо лелееше в душата си живата необходимост да ми доверява всичките си мисли и впечатления /скриваше старателно само тези, които бяха пропити с горчивина и мъка/. И когато ни делеше разстояние, той ми се доверяваше чрез писмата си със същия тон, със същата живост, същия хумор, както когато ми говореше…“
И той продължава да ѝ „говори“, дори и след смъртта си. Защото техният съюз е съюз на душите. Ето какво пише Пенчо Славейков на Мара Белчева:
„Родени един за друг, копнели един за друг, нас ни служи за щастие неволята на сърцата, след дълго и дълго пилигримство, за щастие, непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си. И когато друг би гледал в теб жената и би те искал като такава, моят поглед дири наслада в твоята душа и е честита да я намери там. И целувките ни аз не съм чувствал освен като съюз на душите.“
Изворът на вдъхновението е открит. За нас, идващите след тях, остава само да пием с пълни шепи от него. И да открием своя собствен.
Ива Спиридонова