Пет съвременни български авторки. Пет различни гласа. Пет истории, които показват силата на женската чувствителност и въображение.
Има дни в календара, които ни напомнят за важни неща. Но има и сили, които не се нуждаят от дата, за да съществуват.
Ден след Осми март обръщаме поглед към няколко съвременни български авторки и към техните книги – различни по жанр, различни по тон, но обединени от една особена вътрешна енергия. Енергията на женския поглед към света.
В тези страници има търсене, памет, нежност, съпротива, мечти и вътрешна светлина. Има истории, които се раждат от тишината, от въпросите, от смелостта да се говори открито.
Подбрахме кратки откъси от пет книги – пет гласа, които ни напомнят, че женската сила не принадлежи на един ден в годината. Тя е тук. Всеки ден. В думите, в изборите и в тихото упорство да бъдеш себе си.
Камъкът на времето – Петя Георгиева
Миналото рядко остава неподвижно. То се връща в паметта, в местата, в хората, които носят следите му.
В този откъс от романа Камъкът на времето Петя Георгиева разгръща история за времето, което променя всичко – и за човека, който се опитва да разбере собственото си място в неговото течение.
От мен струеше безпомощност и нужда от приятел.
И той ми я даде.
– Митко, ела тук!
Тогава го видях за първи път. Бързо вдигане на очи. Топъл лешник се насочи леко объркано в моята посока. Сбърчено чело. Тежка въздишка. Откъсвахме го от работата му.
Към нас се затътриха два крака, обути в скъсани платненки. Над тях се извисяваха клечести крака, осеяни с мрежа от стари и нови рани и кафяви пръски, засъхнали в различна степен, а нагоре – слабо и длъгнесто тяло, увенчано с рошава руса коса.
– Мамо? – застана с гръб към нас и вдигна поглед към майка си.
– Митко, това са семейство Средногорски. Нанесли са се в къщата отсреща. Имат дъщеря на твоята възраст. Казва се Кремена и не познава никого. Ще се радва да има с кого да си играе.
Погледът, който ми отправи, ясно изразяваше чувствата му. „Пфу! Момиче? Отврат!“
Погледна първо родителите ми. Кимна на усмивките им, но толкова разсеяно, че се съмнявах да е чул имената им. После ме погледна.
Бях кльощава. Отвсякъде стърчаха кокали. Косата ми беше къса като на момче и без бретон. Майка ми се беше опитала да ме подстриже сама и резултатът беше плачевен.
Лицето ми беше слабо, изпито, а очите – огромни и изплашени. Татко често казваше, че сякаш имам само очи и нищо друго на лицето.
Погледът ми може и да беше изплашен, но стойката – не. Придавах си наперен вид и го гледах право в очите.
– Ела! – измърмори той.
Нямах избор – трябваше да тръгна след него.
Плочките не ми простиха. И по моите крака се появиха кални пръски.
– Забил съм дъската в трупчето с няколко гвоздея – обясни той. – Може да се люлееш напред-назад. Още не съм доизмайсторил облегалката. Но ако искаш, да се полюлеем.
– Ако искаш – добави, – може да седнеш от страната с облегалката. Нали си момиче.
– Няма нужда – отвърнах аз. – Не съм слабачка.
В началото беше малко неловко. Но скоро удоволствието надделя. Косите ми се развяха и започнах да се смея с пълно гърло.
В един момент си стъпил здраво на земята, а в следващия летиш нагоре и вятърът се усуква около теб.
Димитър пусна ръце и ги разпери. Аз го последвах.
Неописуемото чувство за свобода ни обгърна.
После се плъзнах от люлката и паднах върху тухлите.
– Кремена! – извика той и се втурна към мен.
Опитвах се да си поема дъх. Не успявах.
Накрая се добрах до чешмата и отпих вода. Дъхът се върна в дробовете ми.
– Добре ли си? – попита той тихо.
– Май… да. Само гърбът ме боли.
– Трябва да кажем на вашите.
– И защо? Само ще се паникьосат. А ако те накажат? Няма да можем да си играем.
В този момент нещо се случи между нас.
От мен струеше безпомощност и нужда от приятел.
И той ми я даде.
Несъзнателно и без думи се превърнахме в това, което сме и до днес – най-добри приятели.
Единият винаги готов да защитава.
А другият – да успокои и да даде утеха.
Това беше неизказана клетва, която ни обгърна с невидими нишки.
И която ни свързва до ден днешен.
Петя Георгиева – Камъкът на времето
роман · Издателство „Библиотека България“ · 2024
Откъсът се публикува с разрешението на автора.
Качи се по-нагоре – София Стойнева
Понякога най-трудният път е този, който ни води към самите нас. Между съмненията, страховете и малките победи се ражда истинското израстване.
Предлагаме откъс от Качи се по-нагоре – книга за вътрешната сила, за изборите и за смелостта да направим следващата крачка нагоре.
Огънят бе дошъл да изпепели детството ѝ – джанките, градините, смеха и зокумите на баба ѝ.
И тази нощ не ѝ се спеше. По цял ден телефон, лаптоп, книжка – а сънят е подарък за уморения човек. Стана и започна да рови в чекмеджетата на белия бюфет. Ровеше пак от скука.
И там видя… своята ръчичка.
Онази с калните нокътчета и петте буквички „Р – А – Й – Н – А“.
Стана ѝ мило до болка, до изпотяване. Първите ѝ месеци в Италия и първата истинска, по детски изстрадана мъка по баба. Тази ръчичка, макар и малка, дори зле очертана, се опитваше да разрови угасналите до студ въглени на отминалото време.
Но се оказа, че няма време за разравянето на вкаменени въглени.
Навън бушуваше пожар.
Огънят беше на около петстотин метра от селото.
Баба ѝ отвори вратата внезапно.
– Бързо, Рени, има пожар! Цялото село тича натам. Да ходим да гасим и ние. Обувай тези ботуши на дядо ти. Бързо, бабе!
Рени никога не бе виждала толкова уплашено лицето на баба Райна.
Когато излезе в двора, вече усещаше миризмата на стихията. Хората, паникьосани, тичаха, носеха вода, лопати, стари дрехи. Спасяваха си селото – миналото, настоящето и бъдещето.
Рени едва тичаше с големите ботуши. С една ръка носеше лопата, с другата дърпаше баба си.
Докато дойдеше пожарната, трябваше да спрат огъня.
Рени удряше ожесточено с лопатата, както баба ѝ някога по джанката. Ругаеше на италиански, проклетисваше на български.
– Бабо, стой далеч! Ще се задушиш!
– Дядо, внимавай!
Цялата беше почерняла от саждите. Косата ѝ се беше разпиляла като на вещица, ръцете ѝ бяха черни като на миньор.
Нямаше и помен от суетата на Ренат-та.
Огънят бе дошъл да изпепели детството ѝ – джанките, от които се правеше ракия, градините, смеха, зокумите на баба ѝ.
– Убих те, чудовище! – казваше тя при всеки удар с лопатата.
Сирената на пожарната се чу в далечината.
– Слава Богу! – извика някой.
Когато пожарникарите поеха битката, Рени беше до краен предел изтощена. Косата ѝ беше разрошена, лицето – почерняло, а от него се виждаха само белите ѝ зъби.
Журналистите се приближиха към нея.
– Разкажете какво се случи. Защо се включихте в гасенето?
– Защото исках да помогна – каза тя на пресекулки. – Да задържим огъня, докато дойде пожарната.
– Тук ли живеете?
– Не. В Италия. Но в това село мина детството ми. Баба и дядо са тук. Обожавам това място.
…
Когато се прибраха, Рени подсушаваше косата си с кърпа.
– Бабо – каза тя тихо – сипи и на мен една чаша ракия. И направи салата както само ти си знаеш.
Дядо Симо донесе ботушите, с които беше гасила пожара, и ги повдигна високо.
– Ботуша те развали, ботушите те оправиха! – засмя се той.
Три чаши се удариха във въздуха.
И баба Райна знаеше – тяхната Рени се беше върнала.
София Стойнева – Качи се по-нагоре
разкази · Издателство „Библиотека България“ · 2026
Откъсът се публикува с разрешението на автора.
Зерин – Мариана Грънчарова
Всеки човек носи в себе си история, която постепенно се разгръща между спомените, мечтите и срещите с другите.
В Зерин Мариана Грънчарова изгражда свят, в който съдбите се преплитат тихо, но неизбежно, а героите търсят своята посока между любовта, загубата и надеждата.
Аз съм майка на седем деца и на теб ки съм ти майка.
Вечерта, след като жена му обгрижи детето, Спиридон се оттегли в кухнята да потули огъня с една ракия. Остави детето на грижите на жена си, та тя беше майка на седем деца, а случилото се бързо събуди у нея майчинското.
Остана с детето сама в стаята, но то не искаше да бъде докосвано.
Тогава тя продума:
– Никой нема да те барне с пръст! Само да смее некой, ки му ги сдробам пръстите!
От думите ѝ детето завихряше още повече тъга, хлиповете му се превръщаха в стон.
Тогава тя смени тона. Започна с по-кратки изречения. Помоли го да ѝ позволи да го погали само по косичката.
Детето не се противи.
Докато го галеше, нареждаше:
– Аз съм майка на седем деца и на теб ки съм ти майка!
Галеше го както кравата ближе новороденото си.
Безспирно.
– Дете ки си ми. Мойо си си! Аа-ама, де! Детенце си ми! На мен!
Хлиповете на детето се превръщаха в хълцане.
Тя не смееше да избърше сълзите му с ръка. Оставяше ги да изсъхнат сами. Бършеше своите, като изтриваше ръка о завивката.
Така продължи вечерта.
Хълцането започна да се разрежда.
Накрая детето изхлипа по-силно, нещо като дълбока въздишка, и настъпи тишина.
Мегалинка остана загледана в тъмното. От време на време затваряше очи, но така и не заспа.
Покриваше без нужда заспалото дете, сякаш да не настине.
Така настъпи утрото.
Мариана Грънчарова – Зерин
повест · Издателство „Библиотека България“ · 2026
Откъсът се публикува с разрешението на автора.
Залез над Намсан – Елена Йотова
Понякога най-обикновеният миг разкрива неподозирана красота. Една гледка, един жест или едно случайно събитие могат да съберат хората в споделено чувство на удивление.
В този откъс от Залез над Намсан Елена Йотова улавя именно такъв момент – кратка магия, в която градът, небето и хората се срещат в едно и също усещане за чудо.
Магията се развали, но за кратко показа сантименталната страна, която се крие във всеки от нас.
Излязох на терасата, когато дъждът спря. Не знам защо избрах предната страна на блока, там няма хубава гледка, само високи панелни сгради. Любимото ми място е задната тераса. Тъй като блокът ни е построен на баир и живея на висок етаж, изгледът към града е невероятен. Кварталите в далечината се сливат с хоризонта и често ставам свидетел на сюрреалистични картини.
В лицето ми се отразиха слънчеви зайчета. Чух ахкане и други възторжени възгласи, които ме накараха да се загледам в надничащите навън хора. Ръце се пресягаха нагоре с телефони, деца сочеха с пръстчета и коментираха гледката.
Много пъти се е появявала дъга, но не си спомням ефектът да е бил толкова силен и с такава бързина да са се събирали наблюдатели. Лицата грееха.
Когато излязох на задната тераса, разбрах причината. Никога не бях виждала по-съвършена дъга. Сърпът бе ярък и нещо, което рядко се случва – непрекъснат. Огромен полукръг с наситени цветове. Съвършенство на природата.
Хората не спираха да излизат на терасите и прозорците с телефони в ръце. Наслаждавах се на реакциите. Съседи, които по принцип не си говореха, сега заедно коментираха дъгата, непознати на улицата се заговаряха като първи приятели, а децата им сочеха към небето.
Телефонът ми извибрира – приятелка ми праща снимка на дъгата от другия край на града. Пак вибриране – сестра ми, която живее в Гърция, ми изпраща вече качена публикация с гледката. Позитивните коментари и емотикончета заваляха.
Градът се потопи в цветно щастие.
Сърпът красеше небето необичайно дълго. Сякаш усетила вълнението, което носи, дъгата отказваше да изчезне. Бяхме омагьосани, бяхме равни.
Краят на магията настъпи изведнъж – небето потъмня, цветовете се изпариха, но хората до последно гледаха нагоре. Не искахме да се връщаме към реалността, но трябваше.
Прозорците се затвориха, скрихме се отново в ежедневието.
Магията се развали, но за кратко показа сантименталната страна, която се крие във всеки от нас.
Елена Йотова – Залез над Намсан
разкази · Издателство „Библиотека България“ · 2025
Откъсът се публикува с разрешението на автора.
Ердория – Теодора Георгиева
В света на Ердория мирът е постигнат, но на цената на пълна система от правила, нива и контрол. Хората измерват успеха си в „остейни“, получени от труд… и от харесвания в социалната платформа ОСТЕНДО.
Предлагаме откъс от романа на Теодора Георгиева – антиутопична история за общество, в което стремежът към съвършенство постепенно започва да прилича на нова форма на подчинение.
В Ердория дори щастието се измерва в харесвания.
„Последните живи делфини“. Надпис със златни букви виси над аквариум с четири делфина в средата на заведението.
Със Сеси си направихме резервация преди месец. „Щастливите делфини“ е сред най-хитовите ресторанти за сатиати. ОСТЕНДО дава бонуси от снимки в него.
– Добър вечер! Да е пълна с харесвания! – делфин-робот се приближава до масата ни.
– Да е препълнена с остейни!
– Добре дошли в „Щастливите делфини“! Представям ви щастливото ни меню.
По тялото на делфина се появяват снимки на напитки. Избираме „Цветни усмивки“.
– Благодаря за избора! За вечеря Розови или Лилави желаете?
– Лилави.
– Благодаря за избора! Пожелавам Ви щастлив престой в „Щастливите делфини“.
– Ще струва 86 остейни. Ще съм минус 43 остейни. Ще имам 9910 – пресмята Сеси.
– Днес получих 300 остейни премия от Фабриката.
– Чудесно!
– Рели има 2560 харесвания на последната си снимка. А в нея няма нищо оригинално! – Сеси ми показва снимката. Доста е скучновата. Рели се е снимала пред новата си къща на алтир. – Защо не си оправи този крив зъб?
– И Наги е вече алтир.
– Наги не беше ли онзи с огромния нос?
– Пожелавам Ви щастлив престой в „Щастливите делфини“.
Делфинът-робот поставя на масата два коктейла „Цветни усмивки“ и се отдалечава.
Със Сеси снимаме високите стъклени чаши със столче във формата на рапан и качваме снимката в ОСТЕНДО.
– Дано да съберем повече харесвания! Наближава Годишният ученически изпит. Трябва да натрупам повече остейни, за да не се усети трагично липсата на отнетите остейни след него – отбелязва Сеси притеснено.
– Може да не ти отнемат.
– Децата отговарят правилно на всички въпроси, докато се упражняваме, но на изпита винаги ги обзема паника и объркват дори елементарни неща, като кой е предложил План „Възход“!
– Защо не им дадеш Квалин преди изпита?
– Не е лоша идея! Квалининът ще ги успокои, ще отговорят вярно на всички въпроси и няма да ми отнемат нито една остейна. Позволено ли е?
– Няма закон, който го забранява.
– Ще го сложа в бонбон! Изпитът е извънредна ситуация, мога да дам на всички бонбон, независимо от нивото. Така няма да ми отнемат остейни! Чудесно!
– Прекрасно!
Чува се звук от барабани.
Появява се холограма на Аю Кадсали. Алтир. Брада без мустаци. Гола глава. Всеки път е с различна рамка на очилата. Този път е с триъгълни стъкла.
– В този прекрасен час е време за дневния анонс, в който представям най-важните, най-значимите и най-съществените новини!
До Аю Кадсали се спуска екран.
– Днешният дневен анонс започва с информация за група терористи, опитали се да влязат в територията на Империята. Б30Р45 са предотвратили нахлуването и то без да употребят насилие. Безкрайно благодарен съм на министрите, които успяват да ни осигурят спокойствие и сигурност, което ни позволява да живеем в щастие и прогрес!
Чуват се барабани.
– Дневният анонс продължава с кадри от традиционния Летен бал на министъра на развлекателните събития и културните прояви…
На екрана се появяват кадри от тържеството.
– Един от най-запомнящите се тоалети беше на министъра на развлекателните събития и културните прояви…
Сеси отпива от коктейла си.
– Ще съберем ли повече харесвания от Рели?
– Надявам се.
Проверявам броя харесвания на последната снимка, която качих в ОСТЕНДО.
Прекрасно. Ще получа 60 остейни.
Теодора Георгиева – Ердория
роман · Издателство „Библиотека България“ · 2026
Откъсът се публикува с разрешението на автора.
Пет книги. Пет различни гласа.
Понякога женската енергия е тиха като шепот, понякога – ярка като пламък. Понякога се крие в спомените, понякога в мечтите, понякога в решението да продължиш напред.
Тези откъси са само малък прозорец към световете на авторките, който ще продължим да отваряме през целия месец март. Ако някой от тях ви е докоснал – оставете го да ви отведе по-далеч:
- Камъкът на времето – Петя Георгиева
- Качи се по-нагоре – София Стойнева
- Зерин – Мариана Грънчарова
- Залез над Намсан – Елена Йотова
- Ердория – Теодора Георгиева
Защото истинската сила на литературата е именно в това: да ни среща с гласове, които ни напомнят кои сме.
Библиотека България – нашето издателство за българска литература