Беше звъннала вече тръбата на близката зима,
бистроструйна и тънка, със звук на мъгла и на дъжд.
Но на покрива слънцето спря на върха на комина
като в син акварел, нарисуван нашир и надлъж.
В разлюляното грозде, зелено стъкло от Мурано,
светлината усили до края си своята мощ.
Сякаш Бог акордираше някакво старо пиано
със ключета, затегнали слънцето в хладната нощ.
Аз съблякох пуловера. Сложих си рокля с презрамки –
закъснялото лято стои ми пречудно добре.
Пеперудите с тънички златни тела като сламки
пак понесоха свойте платна в лъчезарно море.
Теменугите цъфнаха – беше направо вълшебство,
беше лятно пришествие в свят от изстиваща пръст.
Придойдоха приятели стари от моето детство,
слезли бели, направо деца, от житейския кръст.
Беше времето спряло в една равновесна безкрайност,
в своя цигански, бавен и благ септемврийски раван.
Аз се влюбих, родих и живях. И живях като двама
в безконечния час, върху покрива щедро разстлан.
После залезът падна. Звездите му бяха бодливи
като кестенов плод. И когато валяха по мен,
аз усещах как пак се отварят предзимните рани,
но болеше единствено, само човешката тлен
Из стихосбирката „Белият час“, 2021