Aвтор: Емилия Попова
Писателите са тези, които изпреварват времето, тези, които първи усещат природата на назряващите промени. Сред множеството литератори, които са ни развличали, има няколко автори, които, освен художествените достойнства на своята проза, са ни подарили и нов мироглед. Те по-убедително от учените формулират новите идеи и в края на краищата са създали интелектуално и, което е може би по-важно – емоционално обосновано бъдеще. Те са видели неговите предизвикателства и са разголили съществуващите, но преди всичко незабелязани проблеми, посочили са тлеещите конфликти, помогнали са ни да осъзнаем заплахите и са ни дали нови надежди. Това са писатели, определили умонастроенията на поколението, обърнали са внимание на най-мъчителните въпроси на изминалия век. Въпросите, на които човечеството, преживяло световни войни и невиждани преди това страдания, се е страхувало да отговори.
Да отбележим някои от тях.
ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС е роден в Колумбия, по образование юрист, носител на Нобелова награда за литература през 1982 г. В началото на 2006 г. Маркес обяви, че повече няма да пише. Навярно той е един от малкото класици, който може да постъпи така. През последните години публикува само мемоари. Той има какво да си спомни, включително и как през 1967 г., с излизането на романа „Сто години самота“, славата го връхлита заедно с признанието и любовта на милиони читатели. В неговите произведения фантазията и реалността не се съвместяват, те са едно и също нещо и са трудно различими. Пишейки романа си през 60-те години, Маркес създава друга реалност, в която мистичното и рационалното не си противоречат. Тази картина на света се оказва толкова ефектна, че формира по нов начин представата за действителността на милиони читатели.
След Маркес стана невъзможно да се твърди, че за съществуването на света има прости и очевидни правила.
АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН по образование е преподавател по физика и математика. Получава Нобелова награда през 1970 г., за която бива притискан от съветската власт да се откаже. Днес в Русия са издадени всички негови книги, някои са екранизирани за телевизията. Но книгите на Солженицин бяха прочетени от западната публика доста по-рано и това имаше колосално значение за целия свят. Солженицин отпечатва „Архипелаг ГУЛАГ“ на Запад и скоро след това е депортиран. Първият том на тази обемна историческа хроника, основана на старателна работа с документи и свидетелства на очевидци, излиза в Париж, а вторият и третият том са отпечатани вече след прогонването на автора от родиината му. Преведена бързо, „Архипелаг ГУЛАГ“ има ефекта на избухнала бомба, повлиява дори на онези, които продължават да изпитват симпатия към левите и променя представата за положението в Съветския съюз. Неговите книги са обвинение, което не може да бъде игнорирано. Те стават една от идеологическите основи на „студената война“. Завърнал се триумфално в Русия, Солженицин нееднократно критикува днешното положение в родината си. За мнозина той е пророк.
След Солженицин е невъзможно да се говори за прогрес, основан на социалистическите идеи.
Американката ТОНИ МОРИСЪН по образование е редактор. Получава Нобелова награда през 1993 г. Тони Морисън окончателно избавя американските чернокожи от комплекса на „чичо Том“ и доказа, включително и с писателската си кариера, че черният цвят на кожата е достойнство. Преди нея литературата на афроамериканците оставаше маргинална или екзотична. Едва с появата на Тони Морисън тя придобива собствен глас. Нейното творчество е признато от критиците и е търговски успешно. Морисън става първата чернокожа жена лауреат на Нобеловата награда. В произведенията си тя съвместява темата за женската зависимост и гнета на чернокожите. Тя първа пише за това как са свързани расовата идентичност, сексуалността и насилието, и превръща чернокожата жена, която решително отказва да съществува според правилата, създадени от белите мъже, в символ на нова култура. Тази култура се оказа необходима не само за афроамериканците, които накрая придобиха глас в света на голямата литература, но и на жените с друг цвят на кожата, които бяха недоволни от това, че светът е организиран твърде по мъжки.
След Тони Морисън западният свят не можеше да не признае, че жените и мъжете, черни и бели говорят различни езици, но всички са равноправни.
Роденият в Бомбай /Индия/ САЛМАН РУШДИ, по образование е филолог. Носител е на наградата Букър за 1981 г., както и на Букър на Букърите /1993/ – награда за най-добра книга, получила Букър през последните 25 години!
Роден в мюсюлманско семейство, отраснал в Пакистан, Рушди интерпретира източните ценности с помощта на западната естетика. Този негов опит едва не става трагичен за писателя и кара западния свят да осъзнае колко са далечни Западът и Изтокът. Световна известност му донесе не литературата, а проклятието на духовния лидер на мюсюлманите аятолах Хомейни. „Сатанински строфи“ на Рушди предизвика истинския гняв на много милиони мюсюлмани по света, макар че не е ясно повечето от тях дали изобщо са чели книгата… Макар „Сатанински строфи“ съвсем да не е идеологически роман, а по-скоро остроумна интелектуална игра в духа на Борхес, на 14 февруари 1989 г. стана ясно, че словото както и преди има значение, особено ако това слово е сатирата. Ортодоксалните мюсюлмани припознават в един от героите на „Сатанински строфи“ пародия на пророка Мохамед и издевателство над текста на Корана. В този ден аятолах Хомейни издава фетва, призоваваща за смъртта на Рушди. За главата му е обявена награда от 2,8 милиона долара. Месец по-късно заради „делото Рушди“ Великобритания и Иран скъсват дипломатическите си отношения. „Сатанински строфи“ са забранени и унищожавани в много мюсюлмански страни, магазините, в които се продава книгата са взривявани, преводачите са нападани, един дори е бил убит.
Местонахождението на Салман Рушди години наред остава неизвестно. Като връща – волно или неволно – на литературата ключовата борба на идеологиите, Салман Рушди като тънък интелектуалец и изследовател на индийската история, стана един от главните борци за свободата на словото и сред опонентите на радикалния ислям. Продължавайки да пише проза, Рушди стана плодовит публицист, призоваващ към реформиране на исляма.
След Салман Рушди е невъможно да се повярва, че Изтокът и Западът наистина се движат един към друг!
МИЛАН КУНДЕРА е роден в Бърно /Чехословакия/ и по образование е режисьор.
Истината за живота при тоталитаризма достига до демократическия свят отчасти и един от главните източници на информация са емигрантите, оказали се на Запад по своя воля или принудително. Повечето от тях, получавайки възможност да се изказват свободно, споделят страшния си и непознат опит. Същото можеше да се очаква и от заминалия през 1975 г. във Франция чешки писател Милан Кундера. За първи път той е жертва на репресии още като студент, бил е активен участник в Пражката пролет и след възстановяването на ортодоксалния комунистически режим, е лишен от възможността да публикува. Но, оказал се на Запад, той не написа историята на унищожаването на чешкия социализъм с човешко лице от руските танкове, а, за безкрайно учудване на западните си читатели, каза, че най-страшното за него е свят, в който е изгубено чувството за хумор. Кундера предложи съвсем неочакван за политизирания западен интелектуалец модел на поведение на беглец от комунизма – писател, чиито скептицизъм и песимизъм са предизвикани не от системата, а от личността. За човек, живеещ под властта на тоталитарен режим, любовта, сексът или музиката на Шьонберг могат да се окажат по-важни от загубата на работа или изпращането в лагер. Реалната опасност за щастието и за самото съществуване е в самите нас. Съвместявайки ирония и песимизъм, Кундера с невиждана дотогава яснота показа, че несъвъшенството на човешката природа съвсем не е свързано нито с политиката, нито с формата на държавното устройство.
След Кундера стана невъзможно да се говори за тоталитаризма като единствения източник на потискане на личността през ХХ век!
ОРХАН ПАМУК е роден в Истанбул, град, който 2000 години съединява Изтока и Запада. По образование е архитект. Носител е на наградата IMPAC за 2003 и на Нобелова награда за 2006 г.
Истанбул, неговата история, особената меланхолия, присъща на неговите обитатели, и сложните взаимоотношения между източните и западните култури в продължение на 30 години, са главни герои на неговите книги. Стремейки се да бъде европеец и турчин едновременно, Памук се опитва да говори със съотечествениците си на езика на западните представители за историята и, неочаквано и за самия себе си, убеждава целия свят в това, че езикът не е универсален. Памук наруши най-страшното за турското общество табу. Той стана първият турчин, който 90 години след трагедията от 1915 г. се изказа по повод геноцида над арменците. Обвинен в „оскърбление на турската нация“, Памук е подведен под съдебна отговорност през декември 2005 г. Заплашват го 3-години затвор. Без съмнение, процесът е прекратен, едва след като Европейският съюз, чийто член Турция се стреми да стане, изказва официално мнение по повод процеса. „Пред съда ще застане не Памук, а Турция – се казва в изявлението, подписано от шефа на комисията по въпросите за разширяване на европейското съобщество. – Този процес е лакмус, той ще демонстрира дали Турция наистина се стреми към свобода на словото и към реформи, насочени към засилването на правата“. Делото е прекратено. Първият турски интелектуалец, който напомни на страната си за отговорността за геноцида над арменците, днес живее в Ню Йорк.
Орхан Памук помогна на Европа да разбере, че „европейството“ на Турция, както и това на целия Изток, е силно преувеличено.
Френският писател МИШЕЛ УЕЛБЕК по професия е инженер-еколог. Носител на литературната награда IMPAC за 2002 г. Прозаик, поет, отскоро и композитор, Уелбек стана глас на поколението на самотните и обезпечените жители на западните градове, написвайки книги, изпълнени с песимизъм и печал. Понякога е морализатор и винаги жлъчно не приема съвременния живот. Той оголва безмилостно фобиите на самотния западен човек, събирайки в едно сексизъм, презрение към националните малцинства, ислямофобия, технофобия, страх от тероризма, зависимост от масмедиите и недоволство от рекламата. Уелбек е мизантроп, макар да прозира тук-таме романтика, мъчително мечтаещ за по-добър свят.
След Мишел Уелбек осъзнаваш, че материалното благополучие в света на социална хармония в никаква степен не се доближава до индивидуалното щастие.
Явлението ДЖОАН РОУЛИНГ /Великобритания/ по образование е преводач. Обвинихме – напълно справедливо – телевизията и компютрите в това, че новото поколение се ориентира към употребата на най-простите културни продукти. Изплашихме се, че нашите деца престанаха да четат. И неочаквано се появи една жена, която написа една книга /после още/, която спечели децата ни, че и нас. И това се оказа една вълшебна приказка за доброто и злото, за необходимостта да правиш избор между тях и да носиш лична отговорност за това.
Безработната преводачка, живееща от социални помощи, пише историята си в кафенета, печата я на стара пишеща машина и ръкописът ѝ е одобрен не от издателя, а от 8-годишната му дъщеря. Издателят се съгасява да отпечата книгата, но съветва авторката да си намери постоянна работа, защото надали ще може да живее от литература… Кнгата „Хари Потър и философския камък“ излиза в 1000 екземпляра. Днес екземпляр от това първо издание се продава в аукционните къщи за 25 хиляди фунта стерлинги… Успехът е зашеметяващ и безусловен! Роулинг става първата писателка, спечелила милиард долара само от съчинителство. Тя отново прави литературата предмет на всеобщ интерес и, най-главното, нейните приказки за Хари Потър върнаха на децата интереса към четенето във време, в което се смята, че компютърът е победил книгата.
След Джоан Роулинг е невъзможно да се казва, че простите истини, за които се разказва в нейните книги, са остарели.
Италианецът УМБЕРТО ЕКО по образование е филолог. Написал е десетки книги, посветени на средновековната естетика, семиотиката и проблемите по възприемането на текста. Еко дебютира като прозаик с най-известния си роман „Името на розата“ през 1980 г. Той започва да пише романа си като обикновено детективско четиво, но постепенно любовта му към Средновековието взима връх над обикновения първоначален замисъл. Историята на монаха, който разследва убийство и търси ръкопис на Аристотел, е пълна с явни и скрити цитати, тънка интелектуална игра и пародийни образи и създава абсолютно нов жанр – семиотичен трилър. С ирония, Еко разбираемо ни казва, че историята не завършва никога, нещо повече – развива се извън каквито и да е закони. Нашият свят е сложен и многослоен, в съвременността има минало, а Средните векове са по-близо, отколкото изглежда.
След книгите на Умберто Еко стана невъзможно да се говори за „край на историята“ и безусловния исторически прогрес.
КАРЛОС КАСТАНЕДА е роден в Перу или Бразилия. Истинското време и място на раждане на този човек са неизвестни, малцина знаят къде е погребан, снимките му са рядкост, той почти не е давал интервюта, дори не знаем как точно се е казвал. Подобна тайнственост е била напълно логична за Кастанеда – той ни учи, че трябва да се откажем от твърде сериозното отношение към себе си и се е отрекъл от собствената си лична история. Трудно е да се определи кой точно е бил. Самият той се смятал за антрополог, а антрополозите и етнографите са го смятали за писател. Милионите му последователи са го имали за гуру, открил пътя към истинското познание.
Със сигурност е известно, че в началото на 60-те години, Кастанеда, като студент в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, се занимавал с етно ботаниката или с описание на растения, използвани в ритуалната практика на месиканските индианци. По пътя си към Мексико, Кастанеда срещнал шаман от племето яки – Хуан Матис. Опитът от общуването с него е станал материал за неговата дисертация и книгите му, които в академичните кръгове отказват да смятат за етнографски. Екзотичната и в същото време достъпна мистика, светът на коренните жители на Америка, отказът от рационалното в полза на интензивния самоанализ в съчетание с ненатрапчивата пропаганда на наркотични практики, правят книгите на Кастанеда ново свещенно писание за милиони почитатели, готови да възприемат реалността ирационално. Зашеметяващият ефект от книгите на Кастанеда е в това, че той не само описва „пътя на война“, но и обяснява технологиите за придвижване към истинското познание – кога за това е необходима медитация, кога физически упражнения, кога употреба на кактуса, известен днес като пейот. Според него трябва да се живее чрез постъпки, а не чрез мисли за тях и да се признава съществуването на множеството реалности.
След Кастанеда стана невъзможно да се говори изключително за рационалното познание за света.