Страх. Гняв. Самота. Тъга. Бягство. Писма, в които един мъж споделя с една жена. Жена, която вече я няма. Мъж, който минава през емоциите като хала. Който прерязва гърлото на скептицизма и го запраща в другия край, при безвремието. Защото всяко едно чувство те удря като с чук – удря съзнанието, удря сърцето, удря мислите, удря по привидното щастие на всеки един от нас. И накрая една изтръпналост. Усещаш единствено тежест, докато четеш, защото виждаш тъжната страна на живота. Безсилието и желанието да се изгубиш – в някого, в нещо. Докато не остане нищо от теб. Докато не намериш правилния начин да изчезнеш. Да се смалиш до точката на затриване и след теб да не остане нищо друго освен една празна стая и пълен пепелник. Празни чаши. Празен живот. Май единственото нещо, което се изпълва тук са сетивата. Защото знаеш, че можеш да лъжеш другите. Но себе си – никога. Изгубеност, която няма намиране. Тъга, която няма умиране. Вина, която няма напускане.
„Писма до Цветаева“
Първа среща с автора Пейчо Кънев, но определено няма да бъде последна. Благодаря за преживяването!”
Monix Yaneva