Всичко си е тук
Има накъде да се обърна –
няма със кого да разговарям.
Миналото винаги си тръгва,
aма никога не ме забравя.
Къщите, оградите, асфалта…
Всичко си е тук, а хора няма.
Остарях, но си останах малка –
раните не са върху коляно.
Сенките на дядо и на мама –
в двора – иззад къщата надничат.
Баба имах толкова отдавна,
татко още можеше да диша…
Искам да се върна, ала няма!
Искам да остана, но да хукна.
Детството е още по пижама,
а смъртта е неговата кукла.
Шарена тъга (или Криво хоро)
„А ние плачехме с вътрешните си сълзи…“
из интервю на Татяна Лолова
Мързеливото слънце протяга лъчите си коси,
а на двора се стеле една тишина-мараня.
Аз катеря дървото наивно, накриво, на босо –
най-отгоре да зърна безкрайната част на деня.
Два кълвача семейно нападат дървото,
споделена жестокост е: чукат и кършат кора.
Къси сенки се щурат по обед наоколо –
сеят дълги надежди и шарена детска тъга.
Ей я! Баба със синята рокля извира,
откъм входната – вечно скимтяща – врата,
кокошарника стига, на пръсти се вдига
да докопа веригата или телта.
И отваря набърже, с два тлъсти замаха
хваща пъстра кокошка. Напъжда петел,
който с острия клюн гледа тъпо и чака
от ръката на баба зърно́. И „разстрел“.
Тази толкова крехка, ранима светица,
настървено надига сатъра. И… хоп!
Тяло, пух, перушина и „жива“ главица
заподскачаха кърваво, криво хоро!
Гъсти, вътрешни съ́лзи очите раздират
и пропадам до дънера – с грохот зелен.
Утешено крещя и проклинам с молитва
тази синя прегръдка – от кръв и сатен.
Крайморски остър сняг
Подножието синьо на морето.
В краката му сме – хорицата ситни.
А то разлива щедрото си ехо –
безкрайно, непонятно, ненаситно.
Компанията вече бе пияна.
Дойде Вълка – брадат и вироглав.
И думите му като морска пяна
разпениха и демоните в нас.
Седмина се надигнаха срещу му,
а аз ги укротих със поглед син.
Долях им от наченатото вино,
и изкрещях едно: да помълчим!
Вълка бе вълк, защото на гърба му
бе татуиран едър единак –
със козина посърнала до синьо,
с очи като сибирски остър сняг.
И вечерта потръгна тъмнокоса,
поръси върху нас калпак звезди.
Забравихме, че можем да сме лоши,
за малко бяхме – с литър – по-добри!
На сутринта зло слънце махмурлия
изплува, като лодчица, от мрака.
От вълците по вълци бяхме ние:
намерихме обесен единака.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Трето място в конкурса на Издателство „Библиотека България“
„Вие пишете, ние четем“, „Любовта не е метафора“, 2022
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Автор: Павлина Йосева