Поезията и музиката са родени под знака на Близнаци. И, макар да е съвсем очевидно, че „раждането“ на тези изкуства не е било едновременно, двете са в непрекъснато привличане едно към друго. Тук няма тайна – тези две изкуства са израснали от едно зърно – народното музикално-поетично изкуство.
Нашите далечни предци не са познавали поезията отделно от музиката. Изкуството в първобитния стадий на развитие представлявало триединство от музика-слово-танц. Кое е било първо – поетичното слово или музиката? Науката дава убедителен отговор на този въпрос – музиката! Археолози намират в разкопки от времето на неолита примитивни музикални инструменти.
„За музиковедите, както и за литературоведите е важно обстоятелството – пише А.Сохор, – че за поезията синкретичното сливане с музиката е било единствена форма за нейното съществуване в предисторическите времена, докато музиката е познавала още тогава и други форми, чисто инструментални, свързани със сигналните функции или съпровождани от танцови и други движения.“
А думите? Да, постепенно към напевите се присъединяват и думите-заклинания, но можем ли да ги наречем стихове?
Сложен и дълъг е бил пътят към създаването на такива уникални явления като народно-песенното изкуство и епоса във всичките му многообразни жанрове, поетически и музикални модификации. Историята е фиксирала и анализирала различни явления, като мистериите на Древен Египет, триединното изкуство на народите на Индия, лиричната поезия с музика от китайската „Книга на песните“ – „Шичзин“, древноюдейската „Песен на песните” на цар Соломон, сватбените песни и псалми на цар Давид, и, накрая – героичният епос на Омир, с неговите „Илиада“ и „Одисея“.
Поетичното изкуство на Древна Гърция наистина е било уникално явление. Под акомпанимент на лира или авлос древните поети са пеели своите песни и това пеене се наричало лирика. Песните-стихотворения, изпълнявани под музикален съпровод, се наричали мелика, мелическа поезия.
В страните с антична култура – Гърция и Рим, са били развити многообразни форми на вокално-поетично изкуство – солово и хорово. Своя разцвет и подем хоровата лирика достига в одите на най-големия гръцки поет и музикант – Пиндар, който създава ярки образци на тържественото, приповдигнато изкуство. От хора се отделял разказващият за обществените събития, боевете и победите. Така се раждал епосът.
От лирическата поезия – соловата и мелическата – са се запазили само късни поетични текстове на Алкей и Сафо, при това не в оригинал, а в папирусите на древните преписвачи в Александрия.
В древна Гърция стихотворният текст се раждал преди музиката, т.е. стиховете диктували музикалното превъплъщение и метриката на стиха определяла ритъма на музиката.
Гърците са въвели и редица музикални и поетични термини, които живеят до ден днешен – музика, мелодия, гама, ритъм, хор, строфа, стих и множество други.
Музикално-поетичните жанрове от античното изкуство са станали основа за бъдещите поетични жанрове – елегия, дитирамб, ода и други. Гърците са създали не само своя знаменит хекзометър, но и цяла поредица от стихотворни размери, включително дактил, хорей, амфибрахий, анапест. Дитирамбите са били тържествени химни в чест на бог Дионисий и героите в сраженията. Елегията е тъжно-лирична песен, изпълнявана обикновено под съпровод на флейта и станала най-популярния поетичен жанр, достигнал до ХIХ век.
Висок разцвет поезията достига и в Древен Рим, с имената на Катул, Тибул, Проперций и особено Овидий и Хораций. Лириката на тези поети съединявала в себе си елегичността и музикалността на елинистичната мелика, острото възприемане на света, дълбочината на човешките преживявания.
Над петнадесет столетия поезията и музиката се развивали паралелно, в непрекъснат контакт, преплитайки се, сливайки се в едно. В едни произведения главна роля изпълнявала музиката, в други – поезията.
Образец за много еврапейски страни станало изкуството на трубадурите /Х в./, представляващо характерен израз на светската рицарска култура. Рицарското изкуство не се смятало за професионално, а се родеело с народното изкуство.
През Възраждането истински съавтори на композиторите били поетите Петрарка в Италия и Пиер Ронсар във Франция. Творчеството на тези поети е изпъстрено с музикални термини, определящи жанровата характеристика на техните стихотворения – канцонети, балади, мадригали, рондо и др. И точно в епохата на ранното Възраждане започва постепенният процес на отделяне на поезията от музиката. Но това разделение съвсем не унищожава техните родови признаци и взаимно привличане.
И в наши дни между поезията и музиката съществува силна и неразривна връзка. Подозираме, че така ще остане и в бъдеще.
Автор на статията: Емилия Попова