Поезия от Иво Беров – първо място в конкурса „Любовта не е метафора“, 2022

Обичам онези три бели косъма в твойта коса

Обичам онези три бели косъма в твойта коса,

които толкова те ядосват.

Денят е бил топъл, нощта студена, паднала е роса,

и както някога босите ти крака я докосват.

Аз пък измервам разстоянието между някога и сега –

то е четири педи и осем лакти.

Четири педи неосъзнато щастие, осем лакти осъзната тъга

и не знам защо се оказа толкова кратко, но

се оказа, че е точно толкова, оказа се, че е точно така.

А времето си минава, минава,

времето си върви

и косата ти все по-хубава става,

защото си ти.

Ако ми позвъниш и не ти отговоря,

то значи, че съм умрял

и дните са разредени като отпорените греди на стобора,

но дори тази песен, но и тази песен дори

вече съм ти я пял.

И не мога да моля, не мога да моля,

но бих,

както не можех и да прощавам, и да прощавам не можех,

но ти простих.

Аз ти прощавам, прощавам, прости ми и ти,

дори само защото обичам

тези три бели косъма

в твоите коси.

А времето си минава, минава,

времето си върви

и косата ти все по-хубава става,

защото това си ти

Видя, че беше много далече

Видя, че беше много далече.
Това бе всичко, което видя.
Преди да излезе се преоблече
и наскуба китка цветя.

Видя, че вътрешността ѝ е мътна –
това бе всичко, което видя.
Няколко пъти се спъна на пътя
и няколко пъти се спря.

Дали я видя почти разсъблечена,
или така му се привидя?
Случва се понякога в особени вечери,
а понякога дори през деня.

Видя, че по краищата беше червена,
това бе всичко, което видя.
И беше толкова необикновена, че
сякаш за пръв път я видя.

Видя я някакси озарена
от нещо, което не бе светлина,
но стана толкова мигновено, че
сякаш не я видя.

Помни само, че хвърли цветята и
дълго без дъх стоя.
Както стои на площада статуята
с увехналите цветя.

После се върна и се съблече:
беше забравил, че я видя,
пък и тя беше вече така далече,

че сякаш не беше тя.

Недей

За мен вече няма лек, недей да рониш тия сълзи, момиче;

аз вече не съм човек, аз съм клонинг и не мога да те обичам.

Аз съм само един отпечатък от онова, което се преобърна;

аз вече преминах оттатък и няма как да се върна.

Аз съм само едно очертание; случайна и неуместна мисъл,

прихваната с дървена щипка и върху простора увиснала.

Аз съм съм съвсем наблизо, аз съм в същия град, но

на невъзможното разстояние оттук до никъде и обратно.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Първо място в конкурса на Издателство „Библиотека България“

„Вие пишете, ние четем“,  „Любовта не е метафора“, 2022