Обичам онези три бели косъма в твойта коса
Обичам онези три бели косъма в твойта коса,
които толкова те ядосват.
Денят е бил топъл, нощта студена, паднала е роса,
и както някога босите ти крака я докосват.
Аз пък измервам разстоянието между някога и сега –
то е четири педи и осем лакти.
Четири педи неосъзнато щастие, осем лакти осъзната тъга
и не знам защо се оказа толкова кратко, но
се оказа, че е точно толкова, оказа се, че е точно така.
А времето си минава, минава,
времето си върви
и косата ти все по-хубава става,
защото си ти.
Ако ми позвъниш и не ти отговоря,
то значи, че съм умрял
и дните са разредени като отпорените греди на стобора,
но дори тази песен, но и тази песен дори
вече съм ти я пял.
И не мога да моля, не мога да моля,
но бих,
както не можех и да прощавам, и да прощавам не можех,
но ти простих.
Аз ти прощавам, прощавам, прости ми и ти,
дори само защото обичам
тези три бели косъма
в твоите коси.
А времето си минава, минава,
времето си върви
и косата ти все по-хубава става,
защото това си ти
Видя, че беше много далече
Видя, че беше много далече.
Това бе всичко, което видя.
Преди да излезе се преоблече
и наскуба китка цветя.
Видя, че вътрешността ѝ е мътна –
това бе всичко, което видя.
Няколко пъти се спъна на пътя
и няколко пъти се спря.
Дали я видя почти разсъблечена,
или така му се привидя?
Случва се понякога в особени вечери,
а понякога дори през деня.
Видя, че по краищата беше червена,
това бе всичко, което видя.
И беше толкова необикновена, че
сякаш за пръв път я видя.
Видя я някакси озарена
от нещо, което не бе светлина,
но стана толкова мигновено, че
сякаш не я видя.
Помни само, че хвърли цветята и
дълго без дъх стоя.
Както стои на площада статуята
с увехналите цветя.
После се върна и се съблече:
беше забравил, че я видя,
пък и тя беше вече така далече,
че сякаш не беше тя.
Недей
За мен вече няма лек, недей да рониш тия сълзи, момиче;
аз вече не съм човек, аз съм клонинг и не мога да те обичам.
Аз съм само един отпечатък от онова, което се преобърна;
аз вече преминах оттатък и няма как да се върна.
Аз съм само едно очертание; случайна и неуместна мисъл,
прихваната с дървена щипка и върху простора увиснала.
Аз съм съм съвсем наблизо, аз съм в същия град, но
на невъзможното разстояние оттук до никъде и обратно.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Първо място в конкурса на Издателство „Библиотека България“
„Вие пишете, ние четем“, „Любовта не е метафора“, 2022
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Автор: Иво Беров
Галина Павлова
….Стихове-Чудо!
Грабват те в себе си и те привличат в река, без дъно.
Без дъх в бездна от Обич.
Поздравления за Иво Беров!
Той е н е з а м е ни м….