Няколко нюанса бяло
Когато е дъждовно
и небето е стоманена шапка,
захлупила мокрите мостове,
които се оглеждат предпазливо
в разплаканите ти прозорци
а зад тях, сред шарките на дъжда,
трептящи върху стените на стаята
и избелялата реплика на Рубенс,
там, сред живите дъждовни зебри,
е застинало голото ти тяло,
лениво разпиляно върху мекия килим,
безсрамно и бяло
обвило като коприна душата ти –
безсрамна и бяла (но друг нюанс на бялото),
за да я приюти и утеши,
както ти утешаваше мен –
с ръцете си,
с устните си,
с гърдите си,
с езика си,
мокър и топъл;
утешаваше ме до онази умора,
през която всичко прозира,
защото можеше да си го позволиш,
защото ти вече знаеше
колко изкусителна е разходката
сред живите дъждовни зебри
и колко неблагодарна е кучката Любов;
защото ти искаше да бъдеш себе си,
разпиляна върху мекия килим,
безсрамна и бяла (в точно този нюанс на бялото).
Няколко нюанса червено
Пурпурният грим от събуденото слънце,
нацапан по контурите на хоризонта…
Господи, така ти отива на очите,
премрежени след последната целувка,
която още се разлива върху езика ти
като младо вино, деликатно и розово,
като желанието,
като жаждата,
като жаравата,
останала след опожарената нощ,
изгорена от червените вятъри на страстта,
скрити зад невинния ти поглед,
с който ме наблюдаваше през синкавия дим,
виещ се като дребен дракон над алените ти устни,
захапали небрежно тънка цигара,
която аз запалих неразумно, с трепкащи пръсти
и с една-единствена клечка кибрит,
оцветила очите ти с пурпурен грим…
Orpheus
Ако се питаш…
Защо безброй пъти съм преплувал
водите на Стикс, гол и разплакан от страх.
Защо съм мижал, а не съм се сбогувал
със слънцето, обесено на небето от мене самия.
Защо съм преброждал всички вселени,
залутан сред мрак и неверни посоки.
Защо съм убивал звездите смутени
и съм чакал да се родят отново. Отново.
Защо толкова нощи съм ослепявал луната
и съм превързвал с целувки очите ѝ.
Защо съм продавал на Сатаната душата си
за дребни монети и още мъничко време. Защо?!
Защо се завръщах след поредния сън смъртоносен,
в шепа донесъл песента на щурците-демони.
Защо се загубвах и се откривах изпросен
в шапката смачкана на немия дрипав бездомник.
Защо ли…
Погледни се в среброто на огледалата дъждовни,
върху които боса танцуваш сред шарени шуми
и сама ще откриеш ключа към всичките твои въпроси
защо се обърнах, за да те видя… И защо те обичам.
Кос Атанас, 2021