В книгата „Белият час“ на Петя Цонева всеки стих те доближава до символистичната образност на основоположниците на Американската литература като Джеймс Ръсел Лоуъл, в която човешкото е зароден живот в голямата гръд на земята; като Джон Кийтс с виденията на музиката и др. Едновременно с насладата, която изпитва лирическият човек от „престорените“ заложби на природата, когато скръбта надмогва сивото ежедневие, Петя Цонева се стреми към обективиране на светлите стремления на гласовете в поезията си. Гласове са, защото сърцето и чувствата в нейните текстове „звучат“. Като в сонетите на Адам Мицкевич природата заговаря за дълбокото, за най-основното у човека – тъгата по родното място, по земята, като съзерцанието на родното небе и дворове носят благословията на душевното спокойствие.
В стиховете на автора философската вглъбеност е целеустременост на поезията във високите селения на „свято небе“, което подслонява добрия час и добрия ден, защото при Петя Цонева всеки ден е възкръснал Бог, който носи упования – лоното на майката земя, мечтите, молитвите и т.н. Контрастите макар и срещащи се раждат пролет. В скръбта си зимата изглежда недорасъл спомен, който ражда кълн на надежда за самотното сърце. Душата се стреми към осезаващ досег, с красиви реални мигове. Хронотопът на сърцето е преди всичко път, в който животът става съдържанието на стиховете. Поезията й е средство за улавяне на неуловимото с рационания поглед на стиховете, създаващи усещане на дълъг път на човека в нея и на дълготрайност на изказаното на фона на краткостта на мига и философски възприетото живеене като кратък миг. /“Мене тук ме живее животът ведно със смъртта…“/
Вълшебствата, които въодушевяват твореца, са щурецът-спасител; гълъбът-кръстител; залезът, дълбаещ „смирения свят“; животът – „златно мехурче от дъх на човек“ по време на „стогодишен дъжд“; вечните неща, останали единствени в нас преди „белия час“.
Човекът съществува осезаемо в книгата. Включва се в трудния дебат за хляба и произхода. Индикира се със своите длани, няма излишни описания. Характерът се съдържа в обстановката, в детайлите на родното място. Човеците са поставени на едно равнище с планетите, звездите, лагуните, съдбите. Оригинални метафори описват лекотата на битието, човешкия живот, в който всеки намира врата към сянката си. Спокойствието, лиризма на стиховете притаяват дъха на Бог, за да изравни човек хода си с Него и да останат като доказателства за вярата появите на изгреви от мак и сенки от облаци над цветни лехи.
Мария Славова, поет