viber_изображение_2021-09-17_12-05-38-838

Доведоха момчето към края на визитацията – слабичко, приведено, уплашено – полудете. Беше на двайсет, а приличаше на петнайсетгодишно. Едва ходеше, погледът му блуждаеше, ръцете му трепереха. Зачислиха го като вързоп на леглото до радиатора и го оставиха. То се огледа безпомощно, сложи длани на очите си и заплака.

– Защо плачеш? – побутна го бай Йончо. – Я се дръж!

Хлапакът плака мълчаливо няколко минути, после стана и забоде лице в есенния прозорец.

– Неприятен случай – обясни сестра Тодорка.

– Мъчи го главоболие, засега изследванията са добри, симптомите са за тежка депресия –  чухме да казва д-р Дачев.

Павлин идваше от близко до града селце. Плачеше на почивки – сълзите му тръгваха внезапно, спираха и… пак тръгваха. Постоянно се държеше за главата, сякаш бе тежест, която слабите му рамене не могат да издържат. Седеше свит на кълбо като котенце или заставаше до прозореца с празен поглед, насочен към боровата горичка. Не разговаряше с никого, от време на време скимтеше като пребит. И пак плачеше.

На първото свиждане до леглото му не седна никой. А стаята се бе напълнила с хора. Така бе и нататък. Павлин оглеждаше крадешком върволицата, свиваше се в онова свое клъбце и чакаше да стане четири часа. Тогава в стаята отново оставахме само трима и видимо му бе по-спокойно.

– Искаш ли портокал? – протегнах ръка към оставената от жена ми чанта.

Павлин се поколеба, но кимна одобрително. Това бе и „първата му думичка“ за първата седмица в болничната стая

Чудех се защо никой не идва при него. Любопитството ми се усилваше с всеки ден, накрая реших да питам има ли роднини и ако има, къде са те. Беше грешка. Сякаш го блъснах в стената.

– Имам – бе краткият му отговор. И понеже усети, че се сконфузих, добави успокоително. – Имам! Но са твърде далече – баща ми работи в мина из Южна България и си иде много рядко. Майка ми живее с друг мъж, има деца от този човек, не съм я виждал от десет години. „От десет години?“ – попитаха очите ми.

– В началото идваше в училище, но новият ѝ съпруг ѝ забранил да ме вижда. Така ми обясни по телефона.

– Забранил? Има и такива типове.

– Има – съгласи се хлапакът, обхвана главата си и тръгна към коридора.

Повече не посмях да питам. Поръчах на жена ми да му оставя по нещо и да го заговаря. Тя също усещаше, че Павлин е най-самотният, тъжен и забравен пациент в глухата, мръсна и неприветлива болница.

А той никога не отказваше портокал. Въртеше го из ръцете си и се чудеше какво да го прави. После го слагаше на шкафчето, гризеше кората като диваче и дъвчеше парченце след парченце. Изяждаше го като на един дъх.

– Знаеш ли чий син бил Павлин? – спря ме сестра Тодорка. – Имаше една учителка по физика – Павлина Филипова, първата кипра на града. Разведе се от нищото, после се омъжи за Топоров, той държеше мотел извън града. И купил втори.

– Топоров? Не се сещам.

– Ааа, беше голяма любов. Така се говореше. Топоров не излезе свестен човек – обясни с пръст пред устните си Тодорка.

Разбрах от Павлин, че живее на село при родителите на баща си.

Топорова, учителка. Когато видях телефонния указател върху бюрото на Тодорка, не мислих много и почнах да диря абонати с такава фамилия. Не бяха много.

Открих я буквално на второто позвъняване.

– Ало, моля! – въздъхна отсреща възпитан глас.

– Вашият син е в болница.

– Кой син?

– Павлин е настанен при мен. Има силно главоболие, световъртеж, момчето не е добре, плаче по цял ден.

Жената замълча.

– Той ли поръча да се обадите?

– Не, не, момчето не знае нищо. Идеята бе моя, Павлин е самотен, очаква някого. Може би следващия вторник ще наминете?

– Какво има във вторник?

– Свиждане – отговорих.

Слушалката изхриптя, стори ми се, че ей сега ще ми хлопнат телефона.

– Не мога – отсече възпитаният глас.

– Елате! Ще Ви чака.

– Извинявайте, трябва да затварям – отсече жената и прекъсна.

Не казах на Павлин, Топорова не се появи във вторник. В сряда ѝ се обадих отново. Тя избухна, после утихна и ми обясни всичко, което вече бях чувал.

– Разбирам Ви, но нали Ви е син! Елате, няма да имате никакви проблеми!

Тя мислеше, силното колебание се долавяше от накъсаното ѝ дишане. Накрая каза „Ще видим“. И затвори.

Същата вечер седнах до Павлин.

– Знаеш ли, все ми се струва, че майка ти ще дойде – погледнах го и поех дълбоко въздух.

Павлин се извърна почти отчаяно, както в деня, когато го доведоха, опита се да заплаче.

– Ще дойде, имам такова усещане – повторих.

– Но тя не знае къде съм.

– Майка е, сигурно се интересува от тебе. Не може да не знае.

Павлин ме погледна обидено, не искаше да спори на безсмислени теми, легна, метна завивката над главата си и притихна. За първи път не чух хлипане.

Топорова не дойде и в четвъртък. А Павлин стоя дълго на прозореца, с поглед към боровата горичка. Нямаше смисъл да я търся отново. Повече съжалявах, че подведох момчето. Павлин ме гледаше особено, някак злобно, сякаш ми казваше: „Видя ли, само ги измисляш!“

Топорова дойде в петък, когато не беше ден за свиждане.

– Паавлинеее, свиждане за теб. Тичай през задната врата към парка! – провикна се Тодорка.

Момчето скочи, седна на леглото, повъртя се, обхвана главата си с ръце, метна на гърба си намачкания халат и тръгна колебливо.

Застанах до прозореца – в началото на алеята стоеше добре облечена, все още хубава и интересна жена с обувки на висок ток, скъпо палто, грижливо поддържана, бухнала в червеникави огньове коса.

Хлапакът приближи, все едно ходеше в мъгла, тя протегна ръка, стори ми се, че ще го приласкае и прегърне. Тя просто му подаде ръка. Като непознати, които се виждат за първи път. Мълчаха. После му пъхна пластмасова чантичка, повървя с него, каза му нещо. Минути по-късно силуетът с хубавата прическа чезнеше към края на алеята. Павлин стоеше като прикован и не смееше да направи крачка.

Върна се с чантичката, в нея имаше портокал и няколко ябълки. Когато се изравни с леглото ми, направи стъпка встрани и остави плодовете на нощното ми шкафче. После премисли, задържа портокала и го мушна в джоба на халата си.

Изписаха го след двайсетина дни. Д-р Дачев каза, че се нуждае от подходящо обкръжение, за да стъпи на крака. От любов и спокойствие още имал нужда. И му препоръча кураж. Павлин кимна отсъстващо. На вратата се спря, бе забравил нещо, върна се, бръкна с ръка в халата и извади портокала, който приличаше вече на полуразмазана зелено-кафява и безформена топка. Понесе се странно ухание. Как не сме усетили!

Внимателно хвана зеленикавата топка, мушна ръка в джоба на якето и излезе.

Георги Христов, „Мътната река на надеждата“, 2021

Фотографии: „Библиотека България“

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички