Проектът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“
~ „Тролейни хроники с разместени страници“ е книга за онези мигновени мисли, които ни връхлитат между две спирки, но рядко задържаме. Татяна Йолинска пише като пътник без крайна дестинация – събира и документира разпилени спомени, разговори, тишини, несъстояли се срещи – моменти, иначе обречени да се разтворят в отварата на времето.
Книгата е съставена от кратки разкази, поетични фрагменти и моментни портрети, обединени от темата за паметта – личната, колективната, градската. Всеки текст е като прозорец, който някой е забравил да затвори. Думите и мислите се разместват, точно както страниците на тази книга, а между тях остава тишината – невидимият белег, който превръща София в споделен спомен.
Не за четене, а по-скоро за преживяване, тази книга наподобява случайна среща в дъждовен ден, последната дума от разговор, който никога не се е състоял, тихото усещане, че нещо важно се изплъзва в момента, в който се опитаме да го уловим. ~
Животът на шестнайсетгодишната Надежда се преобръща, когато тя откъсва на пръв поглед обикновена бяла роза от забранената градина на косача на ледовете – Господарят на Ледника. Наказанието за подобно деяние е смърт, но Надежда избира да служи доживот като слугиня.
Мрачното имение се намира в най-отдалечената и студена точка на света, където приказките и легендите се сливат с тъмните фантазии на реалността. Разкъсвана от копнеж за свобода и бушуващи в сърцето чувства, Надежда трябва да разкрие тайните на имението, за да намери ключа към собственото си спасение.
Realisaster представя две постапокалиптични реалности, чиито герои трябва да преконфигурират целия си емоционален и битов багаж от Преди и някак да продължат напред Сега.
Това са историите на обикновени хора, изправени (или все още не) сред руините на зоната си на комфорт. Всеки сам с отговорностите си. Накъдето и да погледне – дебел слой прах и тухли, а в очите на другите – собственото му объркване.
Книга – сърце. Момичешко сърце – влюбено и разочаровано, окрилено и… много близко до огъня. Но… в крайна сметка – феникс! Уютно, красиво и честно е в стихосбирката на Дима Кисьова. Без досадни словесни еквилибристики – в опит да е по-малко уязвима. Напротив – съвсем уязвима е в поезията си Дима. И това е безкомпромисен път към читателското сърце. След последната страница остава едно усещане за синьо, със сигурност е спомен за небе.
Сюжетите в дните ни всъщност са метафора на съдбата. И възможност да покажем на децата си как се обича истински, да изживеем няколко живота, да умираме стотици пъти от любов, да открием истинските лица на себе си.
Любомира Видева има смелостта да изпише съдбата. Нейните “Сюжети” са символи на раждането и умирането във всеки нов ден, всяка любов и всяко възкръсване.Ива Спиридонова, редактор
Разказите на Зарина Василева от дебютния ѝ сборник „Там, където свършва морето” изследват гранични житейски ситуации и в тях естествено присъстват големите теми на преходното и непреходното, на видимото и невидимото, видени чрез светлосенките на житейската логика, която не позволява героите ѝ да се подчиняват на лесни присъди. Разкази, в които парадоксално тъмнината ражда светлина.
Димитър Бурназов със сонетна благодарност в „Оставайки с духовното богат“
Димитър Бурназов (псевд. на Димитър Станков Димитров) е роден на 27 ноември 1986г. в София. През 2012г. завършва „Предучилищна педагогика с чужд език“ (немски). Пише стихове, превежда български, немскоезични и английски поети. В периода 2006 – 2019г. се радва на моралната подкрепа на Венцеслав Константинов. В дебютната си книга, стихосбирката „Оставайки с духовното богат“, Бурназов публикува 57 творби, в които се разкрива напълно. Преди няколко години побеждава параноите, а днес е на финалната права в борбата си с обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР). Особено внимание заслужават сонетът за Васил Левски, шестте(!) сонетни венеца – „Трънски импресии, „Април в Боховà“, „Княжевски импресии“, „Ноември в „Княжево““, „Битва“, „Княжевско прибежище“, сонетът за ОКР, сонетите за хора на перото – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Александър Вутимски, Георги Бонев, Пеньо Пенев, Радко Радков, В. Константинов, Юлия Мутафова-Заберска, Кирил Кадийски, Георги Чобанов, Алексей Видински.
Поезията на Бурназов ще предизвика интерес и с това, че е много мелодична – дори там, където не е в „пеещи размери“ (Р. Радков, „Призвание“), темата застъпват „Дерзание“ и „Надежди“. „Изповед“ пък, чрез силата на диалектните думи, прави съпоставка между по-близкото минало и настоящето.
В творческия сайт „Откровения“ (търсете „Димитър11“ (слято) в гугъл) може да бъде намерено част от делото на автора, като единствено там са публикувани в завършен вид преводите му на знаменитите „Среща и разлъка“ (Йохан Волфганг Гьоте), „Песни на тръстиката“ (Николаус Ленау), „Invictus“ (Уилям Ърнест Хенли), „Ако“ (Ръдиард Киплинг), както и на 10 български поети на немски. Немскоезичната публика ще се запознае основно с шедьоври на Н. Лилиев, но и с други такива като „Помниш ли, помниш ли…“ и строфата „Настане вечер…“ – със запазеното многократно повторение на звука „е“. Именно издаването на преводните стихове е един от следващите проекти на автора.
Имейл за контакт: dimo27dimitrov@abv.bg
~~~
~ Разбира се, че поезия се пише със сърце, стига това сърце да е… грамотно. Сонетите на Димитър Бурназов са празнично доказателство за такава комбинация. Изключително владеене на формата( тя и не позволява безпомощност), но и теми, които те очовечават. Пренасят те в детството, „оживяват“ селца и реки, после – в прегръдката на самотата няма грам озлобление, а онази красива поетична жажда за единствено възможната жена, предпазват от мегаломания – с посвещения на любими поети – с преклонението и респекта, които заслужават. Тази книга е един лиричен остров, а авторът вече не е Робинзон, защото се е осмелил да сподели красотата с читателите.
Слава Богу, че го е сторил! ~
Трудно ми е да отделя писането на София от това каква е тя в моите представи. А вероятно не е и необходимо, защото разказите ѝ са отражения на самата нея. Фино изплетените думи, душата във всяка история, емпатията, силните образи, неочакваните финали говорят за човек, който освен таланта да пише притежава очите и душата да вижда истински стойностното в света около нас. И това ще усети всеки читател на тази книга. Когато я затвори след последния разказ, в него ще остане усещането за залязващо слънце, безкрайно море и онова неуовимото, което ни кара да се усмихваме и изпитваме благодарност, че сме живи.
Още древногръцкият философ Хераклит е казал: „In idem flumen bis non descendimus“ или „Не влизаме два пъти в една и съща река“. Но с тази книга е възможно да оборим това му философско твърдение. Защото дебютната стихосбирка на Марияна Влахова, „Вода“, наистина е точно това – извор, който тече през сърцето, необятен океан от чувства, вълна и капка едновременно. Думи, които рушат всички прегради пред себе си, също като водната стихия. И които остават следи в теб като след порой или те завличат като библейски потоп, за да изплуваш нов и прероден от бездната на душата си. И понеже поезията и езикът изобщо имат свойството да съхраняват настоящето и да го превръщат във вечност, то в реката на Марияна можем да влезем не само веднъж или дваж, а колкото пъти си пожелаем, точно толкова, колкото пъти ще отворим тази книга, за да се срещнем със стихията, силата и непримиримостта на водата. Приятно… плаване!
Невъзможно е да останеш безразличен към поезия, от която струи светлина. Трудно е да сглобиш парчетата сияние, за да видиш цялостната картина на феникс, изправящ се от пепелта на съществуването, за да засвети отново и да чуеш мелодията на гласа му, надмогнал тишината. Точно това е тази книга – една колкото очаквана, толкова и изненадваща симбиоза между две сестри, като думи и образи, изречения и мелодии, като сърца, биещи в общ ритъм, докато не засветят в най-сияйното бяло.
Стилът на Добрина Ангелиева разкрива обещаващ потенциал, образите в разказите ѝ са пълнокръвни, тя умее да покаже скритото, да оголи душата на героите си, да предизвика емоция и размисъл у читателя, без да се налага да натрупва излишни думи, без да е необходимо да се изгубим в страниците, а това са все белези на добрия белетрист. Нещо повече – пейзажът у нея не е просто сцена, той също е герой в историите, одухотворен и присъстващ е, такъв, какъвто го помним у големите ни разказвачи от близкото минало. А, оказва се, такива има и днес.
Весела Люцканова, рецензент
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“, 2023
„Щастлив съм“ е жизнеутвърждаващ роман за израстването на едно момче в Благоевград в началото на 90-те години на миналия век. Роман за приемането и за това как Максим продължава
да живее напред, след като го застигат потресаващи и необратими факти. Сили му вдъхват безусловната обич и мъдростта в сплотеното му семейство, както и въодушевлението от
нестихващия поток приключения с верни приятели.
Дебютната стихосбирка на Виолета Петрова е разказ за пътя към себе си, но началната му точка е краят на всичко, мястото, откъдето да се оттласнеш, за да се върнеш към светлината, която всъщност си. Тя разчупва стериотипите, че пътят има начало и край и доказва максимата, че в пътуването важна е отправната точка и често пъти не е важно откъде тръгваш. Важното е да стигнеш там, където пожелаеш да бъдеш в живота си. Движението при нея е като изгаряне – на любови, мостове, души и лица, за да се случи възраждането, да създаде феникс от пепелта на чувствата. И да полети в собствения си свят.
Четете откъдето пожелаете „От края към началото“, защото всеки от нас има право да избере собствените си посоки, начала, краища и отправни точки. Но където и да отворите, по пътя със сигурност ще срещнете себе си.
За безспорните качества на тази новела достатъчно ясно говори фактът, че един от епизодите в книгата – „Жълта пръст“, бе отличен с първо място в Национален литературен конкурс „Вие пишете, ние четем“, „Рисунки в жълто“, 2020 г. с председател на журито акад. Владимир Зарев, Весела Люцканова и Ива Спиридонова – членове. Авторът на „Най-честната птица“, Йордан Йорданов, изненадва с изключителен писателски почерк, какъвто притежават класици като Йордан Йовков и Елин Пелин и въвежда читателя в света на циганина Семо и нерадостната му престъпна участ, полепваща като жълта пръст по съвестта на обществото и невъзможна за заличаване. В своята дебютна книга той проследява лесното подхлъзване по нанадолнището и избора на лекия път, повдига въпроси като тези чия всъщност е вината за престъплението, кой е престъпникът и кой – жертвата, съществува ли справедливостта изобщо и може ли чистата птица, която живее във всяко човешко сърце, да остане честна докрая.
Не, „Най-честната птица“ не е обикновена книга, тя натежава върху сърцето и мисълта на читателя, не го оставя безразличен и тъкмо заради това ще заеме своето достойно място в света на съвременната българска белетристика, продължавайки класическата линия в нашата литература.
Когато си порасъл достатъчно, за да знаеш, че за да продължиш напред, понякога е нужно да спреш, да обгърнеш с поглед преброденото време и да благодариш, тогава се раждат книги като „Равносметки“. Като учебник как да бъдеш просто човек, като съкровена изповед пред себе си и изящни думи, пеещи във възхвала на ежедневния живот какъвто е, безумно красив и никога неповтаряем.
Мъдростта в поезията на Ваня Бояджиева е земна, човешка и разбираема в своето съвършенство от чисти образи и метафори. Тя смалява света до шепа, в която се побира само най-важното – онова, което е любов в същността си. Аз, ти, ние. А равносметката е само миг по пътя, в който задържаш дъха си от учудване, срещайки себе си.
Стихосбирката на Пепи Дочева е метафора на грамотността в комуникацията между хората, на правилното разчитане на думите и междуредията, на вниманието, с което трябва да поставяме точки или многоточия на листа на живота. Модерна и стилна поезия, нелишена от истинска емоционалност и заради това лесно свързваща се с онези тайни кътчета у човека, където няма думи, а единствено разбиране на чистия смисъл на житейската мъдрост. Морзов код за спасение от бездушието, SOS при бедствие от безчувственост – това е „Пунктуация“. И ви очаква да я разчетете със сърцето си.
Как се пише честна поетична книга? Лесно е, само трябва да си Радослав Симеонов и да не бягаш от себе си. Не защото акцент в тази книга е автобиографичният момент (има го, разбира се). А защото Радо не играе с метафорите, а живее в тях. Това често е болезнено мероприятие, но пък е гаранция за хубава поезия. Вълнуваща, без да е сантиментална. Мъжка, но съвсем не лишена от нежност. Уж…интровертна, „застрахована“ в заглавието „Монодиалози“, а всъщност… с път към всеки, който ще я разлисти. Скъпи читателю, препоръчвам ти тази честна среща, защото може да се окаже, че е спасително огледало!
„Морето си отива“ е история за преосмислянето на ценностите и усещането за живота по средата на пътя, както и за ролята на любовта и на креативното начало в този процес. Героите са стъпили здраво на земята, преуспели мъже и жени в своите четиресет години, осмина приятели и четири двойки, които след обща почивка, изпълнена с хармония и приключения, изведнъж са изправени пред екзистенциални проблеми и борба за живот. Всеки от тях преминава през развитие и катарзис, за да оцени познатото или намери ново щастие и успех. След поетичното и ретроспективно начало в историята нахлува драматично действие, пресичано само от тихия, криволичещ творчески път на двете главни героини. Ритъмът на събитията, кратките глави и смяната на перспективи и разказвачи създават колаж от човешки съдби и емоции, като пътища, пресичащи се през пространството и времето – някои стръмни, други привидно леки и спокойни, но не непременно по-добри. Между 1922-ра година и днешния ден, щастието прелита от едно рамо на друго и всеки от героите намира свой собствен начин да го улови.
„Тъгата – домашен любимец“ е една по-различна книга, съчетаваща поезия и музика в едно цяло. Дебютната поетична колекция на Росица Каркальова е поднесена с авторски изпълнения на класическа китара от нейния баща, музикантът Стефан Каркальов, чийто албум може да бъде изтеглен свободно чрез QR–кода, публикуван в изданието.
~~~
„Зад стиховете на Росица Каркальова се крие богатата ѝ душевност, която тя предлага да сподели с читателите. Нейната поезия е наситена с метафорични образи, някои парадоксални, други изненадващи, но винаги хармонично вплетени в до болка откоровените ѝ стихотворения.“
Запомнете името Радослав Христов, защото плодовете на поезията му са сладки и горчиви едновременно. Коренът и семето на човешкото са във всеки негов стих, покълват и се вкореняват в миналото и бъдещето и разцъфтяват тук и сега с безкомпромисни метафори и живи думи. А неговият „(Извън)градски човек“ ще става все по-актуален, ще бъде все повече тук, в дните ни, в нас, в бъдещето.
Нашият сайт използва кукита. Ползвайки го вие се съгласявате с нашите правила за ползване и политика за защита на личните данни :)окПолитика за сигурност на личнните данни
