Лириката на Любомир Терзиев прокарва нова посока в българската поезия – едновременно страстна и скептична, зашифровано ерудитска и оживена от безцеремонните набези на жаргона. Счуват ми се в нея акцентите на английската метафизическа школа и нейното елиътовско прераждане от ранния двайсети век, но те са претопени в тукашна, наша чувствителност с категорично днешна дата. Една душевна и умствена нагласа, която вече нито тематично, нито естетически не е затворена в местни граници.
Тъгата е майка на всичките наши възкръсвания. За тях ни разказва Любел Дякоf в новата си втора поетична книга, наречена „Ембрион на тъгата“. От утробата до гроба, през всичките ни тъмни кътчета и мимолетните проблясъци на светлите ни прозрения, до спасителната ръка… или до желания край на пътя. Болката, любовта, пропадането, смъртта се срещат в една-единствена точка. В човека. В теб!
А тъгата… Оставаме завинаги ембрион в нейната студена утроба и, рано или късно, винаги се връщаме към нея. Оцелели и мъдри и най-сетне готови да се родим.
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
„Причини за любов“ надгражда и укрепва мястото на Селвер в стойностната част на съвременната поезия, място, до което имат достъп малцина, за разлика от кохортата, поела задъхано към собственото си обезсмъртяване в някаква прилична или неприлична стихотворна форма. „Причини за любов“ е поезия, не вертикална или зле римувана причина да излееш водопад от нездрави амбиции пред стотина роднини и приятели. Селвер Алиева е поет. Поет по душа, поет със собствен стил и собствен глас в литературното пространство.
„Из нощните записки на една сова“ е преболяна емоция, превърната в израстване и мъдрост. Поезия, уютна като нощ, събрала в себе си не само всички нюанси на един личен свят, но и пулса на човечеството, дишащо кръговрата на живота и смъртта си под необятността на звездите.
Много любов. Много красива любов. Много потайна любов. Много загадъчна любов. Много предизвикателна любов. Много любов. Така е сред стихотворенията на Раиса. Като в градина с нарове. Но вместо нарове – има напукани и пращящи от любов сърца.
Любовта, пътищата, израстването, поколенията, много са темите в тази изящна книга и все такива, от които се вълнува зрялата вече жена. Но и достатъчно мъдра, за да запази в себе си живо онова момиче с рокля, синя като морето, което знае пътя към брега. И достатъчно смела, за да ни го покаже в стихове.
Първата дума от тази стихосбирка е „стаята”. Последната е „обичам”. Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката. То е шарено като в болезнен сън с треска и висока температура. То е кротко и буйно, като най-накрая изкрещяни дълго стаявани истини.
От стихотворенията струи една, понякога спонтанна, понякога спокойно осмислена любов, силата на чувствата и разстоянието във времето водят до различни нюанси на едно и също възраждащо усещане на взаимност и взаимно проникване, на сливане, което прави местоимението ТИ многозначимо. И равнозначно на НИЕ! Равнозначно на съзвучие, хармония и мъдрост на чувствата!
Стиховете на Бистра Окереке обещават не едно, а много начала, много пътувания, и не само към себе си. Понякога те са кадър и няма нужда от повече. Друг път са онова, по-голямото, по-необяснимото – чувстващата мисъл, която създава поезия. Но винаги са живи и ако човек разгръща страниците внимателно, ще ги чуе как дишат между бялото и черното.
Четейки, изживяваш всичките, преживяваш ги, будиш се сякаш от сън, от летаргия, политаш и си мислиш, че там пише за теб. За теб и нея. За теб и него. За двамата, които бяхте, които не посмяхте да бъдете, а толкова искахте, за двамата, които ще бъдете. За Нея!
Толкова много повдигания и пропадания, а между всички тях лежи една уравновесеност, сигурност, истинност за това, което Любовта носи за човека и същото, с което човекът отвръща на Любовта. С любов за Любовта.
Стиховете на Петя Цонева в „Белият час” са въздействащи и вълнуващи, от тях се излъчва дълбока и мека тъга за разрухата във всички сфери на битието ни, но и покълва надеждата, че това, което ни спасява в трудни времена, е коренът.
Втората книга на Даниела Табакова продължава и надгражда темите застъпени в „Другата Марлене“. Теми, които вълнуват всички, защото са от ежедневни до вечни. Любовта, майчинството, отношенията между хората, приемствеността между поколенията, борбата между доброто и злото, и божественото начало у всеки от нас.
Думите на Евелина трябва да бъдат прочетени насаме, непредубедено, за да бъдат преосмислени и да легнат на точното си място в съзнанието или подсъзнанието на този, който е отворил сетивата си за тях.
Силна и страстна поезия – сладка и горчива като катранен мед; черни пчели, които са събирали прашец от знания и разочарования са дестилирали право в душите си този мед.
С всяка закупена „Приказка само за теб“ вие дарявате 2,00 лв. на новооткрития Възстановителен център за деца с онкохематологични заболявания в с. Опицвет, общ. Костинброд, Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“.
Чудесно е, когато сред суетата на шумния свят, в който живеем, успееш да чуеш нов и непознат глас, който да те изненада с мощта на таланта си и разпознаваемия си поетичен тембър. Така говори Иваномир Цанков в първата си поетична книга, наречена „Диатриби“. С думи за забравяне или за разказване, но при всички случаи в непрестанен диалог с читателя. Защото освен всичко друго, поезията е онази форма на комуникация, при която говорим на езика на сърцата си. А те никога не мълчат.
Има такива любови! И… слава Богу! Предпоследната ми я причини Красимира Макавеева. От първото прочетено стихотворение, което ме блъсна челно. А това, което взаимно си причинихме като редактор и автор покрай тази книга, не ми се е случвало от години. Тези редове може да са отредени за сериозна литературна критика, но аз няма да пожелавам на авторката бъдещи творчески успехи. Ще ù поднеса моите съболезнования. Защото Поезията е болезнено мероприятие. А за нея е твърде късно да се върне на изходното здравословно положение. Дано да ù стигнат сърцата, за да износи тази поезия. И… дано твоите сърца да са достатъчни, Читателю, защото независимо дали ще си „безумен“ или „бездумен“ – няколко сърца ще ти трябват.
Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси.
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Ива Спиридонова има дълбоко уважение към думите, което я застрахова да ги употребява напразно. Разпознаваема е нейната поезия, което я прави автор с физиономия, с послания от сърцето, но от грамотното сърце, което първо се е научило да обича, а после да пише, че обича.
