~ Разбира се, че е поетичен пейзажът на Даниела Йорданова. Като прибавим към това и сърце, получаваме великолепната комбинация от честни, лични, но и художествено издържани вълнения. Тази книга вече е преживяна от авторката, сега на теб, скъпи читателю, ти предстои да преживяваш – и тъмното, и светлото, и отчаянието, и надеждата, и любовта, и… отсъствието ѝ. Защото „по хората ходи“, защото този пейзаж е и твой. Защото тази поезия ще ти зададе въпроси, но и някъде сред метафорите – са и отговорите.
На добър час! ~
~ След прочита на първата поетична книга на Радослав Симеонов „Монодиалози“ неизбежно следва възклицанието „Още!“. И това „още“ е факт, без да е самоцелно в стил „нито ден без ред“, а след натрупвания – емоционални, философски, разбира се – лични, защото на поета „не му е работа… чуждата работа“. Тази приказка е на баба ми, но много ме устройва по адрес на Радо и втората му книга „Резерват за близки“, защото с радост мога да твърдя, че тази поезия е с физиономия, със собствен почерк и дори да не бъде подписана, авторството е разпознаваемо. Което автоматично води до диагнозата: талантлив човек. ~
Произведението е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Творчески проекти в областта на литературата“, 2023
~ Без излишен възторг, с много вяра, с много нежност, но и с много достойнство в „Разплакана пръст“ Ива Спиридонова се обяснява в любов на… самия живот. Понякога той се подвизава като любим, друг път като приятел, даже като Господ. Всъщност, така както е при повечето хора. ~ Камелия Кондова, рецензент
~ Ива Спиридонова е заплашително нежна и откровена с най-новата си стихосбирка „Разплакана пръст“. Още със самото заглавие дава ясно да се разбере, че е подготвена за пореден скок в поетичното пространство, независимо от последствията, сякаш поезията за нея е храна и въздух. ~ Хайри Хамдан, рецензент
~ Тази книга не просто се чете, тя се преживява. Човекът сред тези редове е като самотна лодка, която плава между небето и океана. Колкото повече се смалява, толкова по-голяма става истината му. Колкото повече болка ражда човечеството, толкова повече малкият човек сътворява живот. ~ Симеон Илиев Аспарухов, редактор
Поезия, зад която стои съдба! Такива стихотворения живеят между двете корици на „Морски шах“. Радвам се, че срещнах редакторски Албена. Няма нужда да преживееш всичко, за да се запознаеш всякак с живота. В този случай е повече от достатъчно да го погледнеш през очите на поетесата – тъжен, но и радостен, с разочарования, но и с възторзи. И с една неизбежна справедливост в крайна сметка. Така правят поетите, при всичките им основателни протести, накрая подреждат своя свят, но и света на читателя, по най-справедливия начин. Така е направила Албена – довери ѝ се, читателю! ~
~ Дебютната стихосбирка на Николай Динев, наречена „Портрет на незримото“ всъщност е… прецедент, защото е едновременно и дебют в литературата, и много близо до съвършенството на класическия стих. Да, това е възможно, но единствено когато талантът е необясним, неочакван, непреднамерен и… безспорен. Поезия, повлияна от неизлечимите следи на Яворов и Дебелянов в българската литература. Изящна и красива като чертите на незримото, онова, което виждаме със сърцето си. И онова, чийто портрет би могъл да се нарисува единствено с думи, а съвършенството му – усетено само в междуредията. Поезия, невъзможна за пропускане. ~
Проектът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“
~ „Тролейни хроники с разместени страници“ е книга за онези мигновени мисли, които ни връхлитат между две спирки, но рядко задържаме. Татяна Йолинска пише като пътник без крайна дестинация – събира и документира разпилени спомени, разговори, тишини, несъстояли се срещи – моменти, иначе обречени да се разтворят в отварата на времето.
Книгата е съставена от кратки разкази, поетични фрагменти и моментни портрети, обединени от темата за паметта – личната, колективната, градската. Всеки текст е като прозорец, който някой е забравил да затвори. Думите и мислите се разместват, точно както страниците на тази книга, а между тях остава тишината – невидимият белег, който превръща София в споделен спомен.
Не за четене, а по-скоро за преживяване, тази книга наподобява случайна среща в дъждовен ден, последната дума от разговор, който никога не се е състоял, тихото усещане, че нещо важно се изплъзва в момента, в който се опитаме да го уловим. ~
Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Имал съм повод неведнъж да пиша за Радослав Игнатов, както и да предговарям негови книги. Не е лесно да се намери ключ към подобен автор, остава утехата, че всеки път забелязваш нещо ново, съпреживяваш пропуснатото и недоразбраното. Казаното важи в пълна мяра за тази книга. Тя е двуединна – дотолкова, доколкото събира в себе си познати и непознати текстове. Тя е книга равносметка, опит да се окръгли най-важното в поетическия свят, отлят във времето. Иначе погледнато, книгата е по своему монолитна – цялостна и завършена, защото носи всички белези на утвърдения авторов стил, на неизменните и постоянно променящи се визии за света и човека.
…
Опитвайки се да обобщя най-характерната черта на това творчество, стигам до идеята, че се е създавало под формата на части в името на Голямата книга. В нея основен герой е самият Радослав Игнатов, а сюжетите са най-сигурното средство за помиряване на разделните времена преди и след премеждията със Словото. Не на последно място, начин за сговорчиво съжителство на самото Слово с преображенията на Аз-а в едно и също литературно тяло. ~
Проф. д.ф.н. Сава Василев, редактор и рецензент
~~~
~ Поетът, писателят и преводачът Радослав Игнатов е сред редицата български творци, които навлязоха в литературата от края на 60-те години на миналия век с университетската „търновска вълна“ в поезията. Още тогава лириката на Радослав Игнатов се отличаваше с издължената графика на стиховите редове. Модерният изказ умело избягваше капаните на постмодернизма, който се наложи в нова редакция в годините след прехода към демокрацията в България.
Книгата „Кадифе и шкурка“ е дълбинно потапяне в изстраданата мъдрост, постигната в движещия се поток от лични очаквания, надежди и стремежи, житейски колизии, „през тъмната материя – до светлините“ ~
Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Поезията на Христина Панджаридис е в съзвучие с ритъма на живота, с кръговрата му без начало и край, където Аз-ът е частица от всичкото, съдържа се в света и светът се побира в него, делничен, прозаичен, но и омайно вълшебен. Формите са идеални, думите не са излишни, природата диша чрез редовете, мисълта тръгва от съзерцанието. Стиховете ѝ се раждат като новото стръкче цвят напролет, узряват в зноя на лятото, пълнят се със сладост в цветната есен и заспиват в човешката душа през зимата. До следващото завъртане на колелото на живота, задвижвано единствено от любовта. В този смисъл, поезията на Христина е вечна и съвършена, такава каквато е и обичта. И отвън, и отвътре е само тя, малкото нещо, което ни прави човеци. ~
Книга – сърце. Момичешко сърце – влюбено и разочаровано, окрилено и… много близко до огъня. Но… в крайна сметка – феникс! Уютно, красиво и честно е в стихосбирката на Дима Кисьова. Без досадни словесни еквилибристики – в опит да е по-малко уязвима. Напротив – съвсем уязвима е в поезията си Дима. И това е безкомпромисен път към читателското сърце. След последната страница остава едно усещане за синьо, със сигурност е спомен за небе.
Сюжетите в дните ни всъщност са метафора на съдбата. И възможност да покажем на децата си как се обича истински, да изживеем няколко живота, да умираме стотици пъти от любов, да открием истинските лица на себе си.
Любомира Видева има смелостта да изпише съдбата. Нейните “Сюжети” са символи на раждането и умирането във всеки нов ден, всяка любов и всяко възкръсване.Ива Спиридонова, редактор
Андреа Попдимитрова умее да създава поезия от липсата, от болката, от разпадането на света, от нищото, което остава след любовта и живота. И това я прави истински поет. Но едновременно с това тя се вълнува и от болезнени социални теми, забелязва неумолимия ход на времето и знае кое е ценното, което не бива да губим. „Повече ще те няма“ е не само дълбоко интимен вик с кратки, болезнени и провокативни стихотворения, но и едно напомняне, че всички ние сме тук само за малко и въпреки че повече ще ни няма, важното е онова, което ще оставим след себе си.
Димитър Бурназов със сонетна благодарност в „Оставайки с духовното богат“
Димитър Бурназов (псевд. на Димитър Станков Димитров) е роден на 27 ноември 1986г. в София. През 2012г. завършва „Предучилищна педагогика с чужд език“ (немски). Пише стихове, превежда български, немскоезични и английски поети. В периода 2006 – 2019г. се радва на моралната подкрепа на Венцеслав Константинов. В дебютната си книга, стихосбирката „Оставайки с духовното богат“, Бурназов публикува 57 творби, в които се разкрива напълно. Преди няколко години побеждава параноите, а днес е на финалната права в борбата си с обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР). Особено внимание заслужават сонетът за Васил Левски, шестте(!) сонетни венеца – „Трънски импресии, „Април в Боховà“, „Княжевски импресии“, „Ноември в „Княжево““, „Битва“, „Княжевско прибежище“, сонетът за ОКР, сонетите за хора на перото – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Александър Вутимски, Георги Бонев, Пеньо Пенев, Радко Радков, В. Константинов, Юлия Мутафова-Заберска, Кирил Кадийски, Георги Чобанов, Алексей Видински.
Поезията на Бурназов ще предизвика интерес и с това, че е много мелодична – дори там, където не е в „пеещи размери“ (Р. Радков, „Призвание“), темата застъпват „Дерзание“ и „Надежди“. „Изповед“ пък, чрез силата на диалектните думи, прави съпоставка между по-близкото минало и настоящето.
В творческия сайт „Откровения“ (търсете „Димитър11“ (слято) в гугъл) може да бъде намерено част от делото на автора, като единствено там са публикувани в завършен вид преводите му на знаменитите „Среща и разлъка“ (Йохан Волфганг Гьоте), „Песни на тръстиката“ (Николаус Ленау), „Invictus“ (Уилям Ърнест Хенли), „Ако“ (Ръдиард Киплинг), както и на 10 български поети на немски. Немскоезичната публика ще се запознае основно с шедьоври на Н. Лилиев, но и с други такива като „Помниш ли, помниш ли…“ и строфата „Настане вечер…“ – със запазеното многократно повторение на звука „е“. Именно издаването на преводните стихове е един от следващите проекти на автора.
Имейл за контакт: dimo27dimitrov@abv.bg
~~~
~ Разбира се, че поезия се пише със сърце, стига това сърце да е… грамотно. Сонетите на Димитър Бурназов са празнично доказателство за такава комбинация. Изключително владеене на формата( тя и не позволява безпомощност), но и теми, които те очовечават. Пренасят те в детството, „оживяват“ селца и реки, после – в прегръдката на самотата няма грам озлобление, а онази красива поетична жажда за единствено възможната жена, предпазват от мегаломания – с посвещения на любими поети – с преклонението и респекта, които заслужават. Тази книга е един лиричен остров, а авторът вече не е Робинзон, защото се е осмелил да сподели красотата с читателите.
Слава Богу, че го е сторил! ~
Още древногръцкият философ Хераклит е казал: „In idem flumen bis non descendimus“ или „Не влизаме два пъти в една и съща река“. Но с тази книга е възможно да оборим това му философско твърдение. Защото дебютната стихосбирка на Марияна Влахова, „Вода“, наистина е точно това – извор, който тече през сърцето, необятен океан от чувства, вълна и капка едновременно. Думи, които рушат всички прегради пред себе си, също като водната стихия. И които остават следи в теб като след порой или те завличат като библейски потоп, за да изплуваш нов и прероден от бездната на душата си. И понеже поезията и езикът изобщо имат свойството да съхраняват настоящето и да го превръщат във вечност, то в реката на Марияна можем да влезем не само веднъж или дваж, а колкото пъти си пожелаем, точно толкова, колкото пъти ще отворим тази книга, за да се срещнем със стихията, силата и непримиримостта на водата. Приятно… плаване!
Никога не съм предполагал, че е възможно в палитрата на един артист да отсъстват цветовете, с които да създаде своя свят. Но ето, че Александър Иванов опровергава тези ми съмнения, използвайки само и единствено черния цвят от мастилницата си, чрез който успява не само да изгради свят, а и да му даде мисли, чувства, да го съживи, да го научи да диша. Може би това е имал предвид, когато ни е поканил в „Изживей ме“ – заедно да се придвижим от сътворението си до върха на най-чистата ни мисъл. Черното е от него, а всичко останало – от нас. Вълшебен диалог между автора и читателя и неочаквано влюбване в една приказка без щастлив край.
След няколко години мълчание, поетът Александър Иванов ни изненада с най-новата си стихосбирка, която носи любопитното заглавие „Анархия на сърцето“. Сякаш сърцето е способно на друго, освен да бъде анархично.
Авторът е верен на своя стил, лаконичен но и остър като бръснач, осъзнавайки тежестта на словото. В тази творба Иванов е оставил метафората да го дебне преди да посегне към перото, подържайки играта с противоположни понятия като „смърт” и „живот“, „грях“ и „морал“, „цветя“ и „гробища“ и много други оригинални метафори. Освен всичко това, има достатъчно смелост да борави с думи, смятани от лекторите по творческо писане като изтъркани и недопустими, например „луната“:
Среднощен експрес
Любовта е видяла
всичко под слънцето,
затова ти показах
луната.
Мълчанието на поета за близо 7 години е показателно. Процесът на израстване е забележителен. Надявам се тази стихосбирка да намери достойно място в нашите библиотеки като принос на автора към високото изкуство, каквото е „поезията“. На добър час, поете!
Най-трудно можеш да излъжеш в поезията, невъзможно дори. Радина не се е и опитвала, слава Богу! Затова и между кориците на първата ѝ поетична книга живеят чисти и честни стихотворения. Метафоричните очи имат способността да намират истината – през болката, но и прошката, през сълзите, но и през усмивката.
А истината – споделена с читателите – „принуждава“ душата да расте!
Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено.
Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне.
Прочетете тази книга.
Прочетете всичките ѝ книги.
С новата си книга Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. „Ръцете, с които оцеляваме“. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят. Така се и лети с думите – точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!
СПОДЕЛЕНИ СЕЗОНИ
Да! Поезията може да бъде и болка, и лек. Припомних си го за пореден път, докато четях поетичните откровения на Зоя Гаргова. Една идея по-късно вече бях и съучастник в излизането на „Сезоните на самотата“ – като редактор.
Защо е завладяваща книга ли? Защото е лична, затова и много честна. Болката и поезията не можеш да излъжеш. Зоя не се е и старала да лъже. Просто е нарисувала с думи различните състояния на самотата, „възпяла“ е отсъствията и се е опитала да се потърси, изгубена след загуби, в метафорите. Намерила се е, твърдя и като читател, и като редактор. А сега ще намери и теб, скъпи читателю! Защото споделената самота стига до друго сърце и става по-поносима. Защото и твоята самота ще се припознае в изповедите на Зоя и от болката ще разцъфне красивото. Зная, че ще го видиш. Ето такива неща прави поезията…
На добър час на тази споделеност!
При Ирен Михайлова думите са телата на сенките, те формират онова пространство, в което можеш да откриеш утеха, да възкресиш спомен или да сбъднеш сън. Думите са стражи, непозволяващи на реалността да разруши крехкия свят на надеждите. Пишещият човек ги дърпа, разполага, разпределя върху мислите си и е защитен от тяхната сила. В този смисъл, веднъж изречени или изписани, думите са живи.
„Дърпане на сенките“ е стихосбирка, по своята същност стояща близо до естетиката на сюрреализма, тя диша в един друг свят – спасение от този, в който пребиваваме. Писането тук е различно от онова, което традиционно познаваме, то рисува със светлината и сенките. Затова и поезията на Ирен Михайлова всъщност е рисуване, което може да бъде разкодирано само от фините вибрации на душата.
Нашият сайт използва кукита. Ползвайки го вие се съгласявате с нашите правила за ползване и политика за защита на личните данни :)окПолитика за сигурност на личнните данни
