Още древногръцкият философ Хераклит е казал: „In idem flumen bis non descendimus“ или „Не влизаме два пъти в една и съща река“. Но с тази книга е възможно да оборим това му философско твърдение. Защото дебютната стихосбирка на Марияна Влахова, „Вода“, наистина е точно това – извор, който тече през сърцето, необятен океан от чувства, вълна и капка едновременно. Думи, които рушат всички прегради пред себе си, също като водната стихия. И които остават следи в теб като след порой или те завличат като библейски потоп, за да изплуваш нов и прероден от бездната на душата си. И понеже поезията и езикът изобщо имат свойството да съхраняват настоящето и да го превръщат във вечност, то в реката на Марияна можем да влезем не само веднъж или дваж, а колкото пъти си пожелаем, точно толкова, колкото пъти ще отворим тази книга, за да се срещнем със стихията, силата и непримиримостта на водата. Приятно… плаване!
Никога не съм предполагал, че е възможно в палитрата на един артист да отсъстват цветовете, с които да създаде своя свят. Но ето, че Александър Иванов опровергава тези ми съмнения, използвайки само и единствено черния цвят от мастилницата си, чрез който успява не само да изгради свят, а и да му даде мисли, чувства, да го съживи, да го научи да диша. Може би това е имал предвид, когато ни е поканил в „Изживей ме“ – заедно да се придвижим от сътворението си до върха на най-чистата ни мисъл. Черното е от него, а всичко останало – от нас. Вълшебен диалог между автора и читателя и неочаквано влюбване в една приказка без щастлив край.
След няколко години мълчание, поетът Александър Иванов ни изненада с най-новата си стихосбирка, която носи любопитното заглавие „Анархия на сърцето“. Сякаш сърцето е способно на друго, освен да бъде анархично.
Авторът е верен на своя стил, лаконичен но и остър като бръснач, осъзнавайки тежестта на словото. В тази творба Иванов е оставил метафората да го дебне преди да посегне към перото, подържайки играта с противоположни понятия като „смърт” и „живот“, „грях“ и „морал“, „цветя“ и „гробища“ и много други оригинални метафори. Освен всичко това, има достатъчно смелост да борави с думи, смятани от лекторите по творческо писане като изтъркани и недопустими, например „луната“:
Среднощен експрес
Любовта е видяла
всичко под слънцето,
затова ти показах
луната.
Мълчанието на поета за близо 7 години е показателно. Процесът на израстване е забележителен. Надявам се тази стихосбирка да намери достойно място в нашите библиотеки като принос на автора към високото изкуство, каквото е „поезията“. На добър час, поете!
Най-трудно можеш да излъжеш в поезията, невъзможно дори. Радина не се е и опитвала, слава Богу! Затова и между кориците на първата ѝ поетична книга живеят чисти и честни стихотворения. Метафоричните очи имат способността да намират истината – през болката, но и прошката, през сълзите, но и през усмивката.
А истината – споделена с читателите – „принуждава“ душата да расте!
Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено.
Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне.
Прочетете тази книга.
Прочетете всичките ѝ книги.
С новата си книга Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. „Ръцете, с които оцеляваме“. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят. Така се и лети с думите – точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!
СПОДЕЛЕНИ СЕЗОНИ
Да! Поезията може да бъде и болка, и лек. Припомних си го за пореден път, докато четях поетичните откровения на Зоя Гаргова. Една идея по-късно вече бях и съучастник в излизането на „Сезоните на самотата“ – като редактор.
Защо е завладяваща книга ли? Защото е лична, затова и много честна. Болката и поезията не можеш да излъжеш. Зоя не се е и старала да лъже. Просто е нарисувала с думи различните състояния на самотата, „възпяла“ е отсъствията и се е опитала да се потърси, изгубена след загуби, в метафорите. Намерила се е, твърдя и като читател, и като редактор. А сега ще намери и теб, скъпи читателю! Защото споделената самота стига до друго сърце и става по-поносима. Защото и твоята самота ще се припознае в изповедите на Зоя и от болката ще разцъфне красивото. Зная, че ще го видиш. Ето такива неща прави поезията…
На добър час на тази споделеност!
При Ирен Михайлова думите са телата на сенките, те формират онова пространство, в което можеш да откриеш утеха, да възкресиш спомен или да сбъднеш сън. Думите са стражи, непозволяващи на реалността да разруши крехкия свят на надеждите. Пишещият човек ги дърпа, разполага, разпределя върху мислите си и е защитен от тяхната сила. В този смисъл, веднъж изречени или изписани, думите са живи.
„Дърпане на сенките“ е стихосбирка, по своята същност стояща близо до естетиката на сюрреализма, тя диша в един друг свят – спасение от този, в който пребиваваме. Писането тук е различно от онова, което традиционно познаваме, то рисува със светлината и сенките. Затова и поезията на Ирен Михайлова всъщност е рисуване, което може да бъде разкодирано само от фините вибрации на душата.
„Неприказка” е втората стихосбирка на Миглена Миткова, като този път освен поезия, на вниманието на читателя са предложени и авторски илюстрации. Първата ѝ книга, „Сънят на Медуза“, излиза от печат през 2019 г. по проекта „Мечта за книга“ на издателство „Буквите”. Очевиден е напредъкът, постигнат за този период, наблюдава се силно изразен философски привкус и надграждане на умението да се борави с формата. За това допринася и редакторската работа на Петя Павлова, чиято изискваща критика спомага за подчертаване на техническата и литературната стойност на произведенията.
Макар да се залага на класическия стих, контрастът между присъстващите така наречени строги форми и фигурална поезия обогатява съдържанието и подчертава собствения дух на книгата. Наред с това, разнообразните и всеобхватни теми са словесна картина на вечния кръговрат на живота. Представяйки своята гледна точка, авторът откровено нарича нещата с истинските им имена и споделя дълбоката общочовешка болка наравно с личните си преживявания и ценности.
„Неприказка” е симбиоза между качествена поезия и рисувани с акварел илюстрации в монохромни тонове с цветен акцент. А това е едно изцяло завършено представяне на погледа на автора върху света.
Невъзможно е да останеш безразличен към поезия, от която струи светлина. Трудно е да сглобиш парчетата сияние, за да видиш цялостната картина на феникс, изправящ се от пепелта на съществуването, за да засвети отново и да чуеш мелодията на гласа му, надмогнал тишината. Точно това е тази книга – една колкото очаквана, толкова и изненадваща симбиоза между две сестри, като думи и образи, изречения и мелодии, като сърца, биещи в общ ритъм, докато не засветят в най-сияйното бяло.
Александрина Валенти прелиства времето напред и назад, встрани и вдясно. И без да иска, си играе с посоките на времето без да се притеснява от часовата разлика. Изобщо. С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките ѝ форми. Без изключение.
Историята ми с Красимира Макавеева е любов от пръв прочит. А за историята с „Бивши смърти и рождения“ сама си завиждам, защото работата с талантлив човек е… богоизбрана работа. Да живееш в поетичния свят на Краси е привилегия. Висока, честна, горда, а не горделива, поезия! Щастлива съм, че бях съучастник. Сега съучастник си ти, читателю! Вече завиждам и на теб! ~
~ За частица читава поезия бих…, е, все пак съм пацифист, не бих убила, разбира се, но бих почерпила всички наоколо. Такъв порив ми причини ръкописът „За частица от небе“ на Антоанета Караиванова-Павлова. Сега, скъпи читателю, този ръкопис е чудесна поетична книга и малко ти завиждам, че ти предстои неподправения първи прочит, аз вече го изживях и сега ми е повече от удовлетворено, че съм съучастник в появата на тази книга. Няма да разказвам за работатата ни с Тони, технически неща се оправят в движение направо, но няма кой да прелее поезия в нечия глава или душа, ако човекът не се е родил с нея. Все едно кога за първи път Антоанета е посегнала към белия лист, направила го е даже преди да напише първата строфа. Направила го е с очите и с душата на поет. Защото е забелязала и красивото, но и грозното, сладкото, но и горчивото, истината, но и лъжата. Затова сега има какво да ни „разкаже“ – от своя поетичен свят, от представите си за добро и зло, от жаждата си за по-човечен свят. Неслучайно е това заглавие! На везните на битовизмите от една страна и ефирната уж частица небе – от другата, „натежава“ небето. Не като градоносни облаци, а като онова спасително синьо, което надскача нуждите на стомаха и храни душата.
Ще бъда много смела да доплувам до пристан сред сърцето, храм в душите.
Това е цитат от първото стихотворение в книгата, а след като, скъпи читателю, прочетеш и последното, ще се превърнеш в този, жадуван от поета, пристан. Защото е справедливо смелостта да се възнаграждава ~ Камелия Кондова, редактор
~ Нямам никаква представа как съм живяла без шантавата поезия на Иво Беров! В случая – шантавото е безспорен синоним на таланта. Добре, че животът е справедлив понякога и ме срещна с неговите „песни“. Той така небрежно нарича великолепните си стихотворения! Имах честта да съм редактор на тази книга. А ти, читателю, имаш честта да прихванеш малко от тази метафорична лудост, като едно е сигурно – след прочит ще осъмнеш с една идея по-човек. ~ Камелия Кондова, редактор
~ Поезията на Мартин Спасов влиза в сърцата като троянски кон и остава там завинаги. Няма крепости, които да ѝ устоят, няма сигурна защита срещу нея, тя завладява всеки до когото се докосне и в този смисъл е безмилостна. Подковата на неговия троянски кон не е точно онази, обещаваща щастие, но белезите от нея са дълбоки и болезнени по онзи хубав начин, по който само изключителната поезия умее да боли. ~ Ива Спиридонова
~ Всеки досег с поезията, която идва от Мартин Спасов е като стъписване, едва след него прекрачваме прага на неговото убежище. Там той ни кани, но не допуска да внесем кал отвън; там той не хапе, но е язвителен; не обижда, но ни нагарча; разтърсва ни, но през сълзите си виждаме все по-ясно; там той е искрен, заставя ни да сме искрени, когато става дума за нас. В неговото убежище научаваме повече, отколкото сме знаели за себе си. Учи ни на живот. Учи ни на поезия. И са храм. И той, и тя. ~ Симеон Аспарухов
Дебютната стихосбирка на Виолета Петрова е разказ за пътя към себе си, но началната му точка е краят на всичко, мястото, откъдето да се оттласнеш, за да се върнеш към светлината, която всъщност си. Тя разчупва стериотипите, че пътят има начало и край и доказва максимата, че в пътуването важна е отправната точка и често пъти не е важно откъде тръгваш. Важното е да стигнеш там, където пожелаеш да бъдеш в живота си. Движението при нея е като изгаряне – на любови, мостове, души и лица, за да се случи възраждането, да създаде феникс от пепелта на чувствата. И да полети в собствения си свят.
Четете откъдето пожелаете „От края към началото“, защото всеки от нас има право да избере собствените си посоки, начала, краища и отправни точки. Но където и да отворите, по пътя със сигурност ще срещнете себе си.
Тази книга е разказ за пътя на човека, за умението да останеш достоен от началото до края му, за ценните неща, които не бива да губим, вървейки към вечността. Напомняне за най-естествените и най-големите човешки богатства – любовта, децата, приятелите, изкуството. Тя е и търсене на смисъла, който Иваномир Цанков открива в „Обичам те!“, думите заради които живеем и заради които умираме.
„Достояния“ ясно и навременно напомня за онова, което притежаваме всички ние, хората – животът и себе си в него. А кои ще бъдем, дали ще се приемем и как ще го изживеем – зависи единствено от нас.
Когато вселената въздиша, поетът чува първи. Но и обратното е вярно със всичка сила. Вселената чува въздишката на поета. И в това негласно „споразумение“ се раждат стиховете на Милка Яначкова. С годините се научих да разпознавам кога зад една поезия стои животът, преживяното, истинската болка, истинската радост. Белият лист изисква честност и не прощава изсмукани от пръстите излияния. Затова ме развълнува поетичния свят на Милка – с грижата за земята, със страха за децата ни, с носталгията по родината и… с онази надежда, че още не е късно да станем по-добри. Това прави нейната поезия – очовечава и в този смисъл е наистина спасителна. На добър час!
Когато си порасъл достатъчно, за да знаеш, че за да продължиш напред, понякога е нужно да спреш, да обгърнеш с поглед преброденото време и да благодариш, тогава се раждат книги като „Равносметки“. Като учебник как да бъдеш просто човек, като съкровена изповед пред себе си и изящни думи, пеещи във възхвала на ежедневния живот какъвто е, безумно красив и никога неповтаряем.
Мъдростта в поезията на Ваня Бояджиева е земна, човешка и разбираема в своето съвършенство от чисти образи и метафори. Тя смалява света до шепа, в която се побира само най-важното – онова, което е любов в същността си. Аз, ти, ние. А равносметката е само миг по пътя, в който задържаш дъха си от учудване, срещайки себе си.
Нашият сайт използва кукита. Ползвайки го вие се съгласявате с нашите правила за ползване и политика за защита на личните данни :)окПолитика за сигурност на личнните данни
