Дебютната стихосбирка на Виолета Петрова е разказ за пътя към себе си, но началната му точка е краят на всичко, мястото, откъдето да се оттласнеш, за да се върнеш към светлината, която всъщност си. Тя разчупва стериотипите, че пътят има начало и край и доказва максимата, че в пътуването важна е отправната точка и често пъти не е важно откъде тръгваш. Важното е да стигнеш там, където пожелаеш да бъдеш в живота си. Движението при нея е като изгаряне – на любови, мостове, души и лица, за да се случи възраждането, да създаде феникс от пепелта на чувствата. И да полети в собствения си свят.
Четете откъдето пожелаете „От края към началото“, защото всеки от нас има право да избере собствените си посоки, начала, краища и отправни точки. Но където и да отворите, по пътя със сигурност ще срещнете себе си.
Тази книга е разказ за пътя на човека, за умението да останеш достоен от началото до края му, за ценните неща, които не бива да губим, вървейки към вечността. Напомняне за най-естествените и най-големите човешки богатства – любовта, децата, приятелите, изкуството. Тя е и търсене на смисъла, който Иваномир Цанков открива в „Обичам те!“, думите заради които живеем и заради които умираме.
„Достояния“ ясно и навременно напомня за онова, което притежаваме всички ние, хората – животът и себе си в него. А кои ще бъдем, дали ще се приемем и как ще го изживеем – зависи единствено от нас.
Когато вселената въздиша, поетът чува първи. Но и обратното е вярно със всичка сила. Вселената чува въздишката на поета. И в това негласно „споразумение“ се раждат стиховете на Милка Яначкова. С годините се научих да разпознавам кога зад една поезия стои животът, преживяното, истинската болка, истинската радост. Белият лист изисква честност и не прощава изсмукани от пръстите излияния. Затова ме развълнува поетичния свят на Милка – с грижата за земята, със страха за децата ни, с носталгията по родината и… с онази надежда, че още не е късно да станем по-добри. Това прави нейната поезия – очовечава и в този смисъл е наистина спасителна. На добър час!
Когато си порасъл достатъчно, за да знаеш, че за да продължиш напред, понякога е нужно да спреш, да обгърнеш с поглед преброденото време и да благодариш, тогава се раждат книги като „Равносметки“. Като учебник как да бъдеш просто човек, като съкровена изповед пред себе си и изящни думи, пеещи във възхвала на ежедневния живот какъвто е, безумно красив и никога неповтаряем.
Мъдростта в поезията на Ваня Бояджиева е земна, човешка и разбираема в своето съвършенство от чисти образи и метафори. Тя смалява света до шепа, в която се побира само най-важното – онова, което е любов в същността си. Аз, ти, ние. А равносметката е само миг по пътя, в който задържаш дъха си от учудване, срещайки себе си.
Стихосбирката на Пепи Дочева е метафора на грамотността в комуникацията между хората, на правилното разчитане на думите и междуредията, на вниманието, с което трябва да поставяме точки или многоточия на листа на живота. Модерна и стилна поезия, нелишена от истинска емоционалност и заради това лесно свързваща се с онези тайни кътчета у човека, където няма думи, а единствено разбиране на чистия смисъл на житейската мъдрост. Морзов код за спасение от бездушието, SOS при бедствие от безчувственост – това е „Пунктуация“. И ви очаква да я разчетете със сърцето си.
Поетичната колекция „Предзимие. Избрано“ на Спаска Гацева е съкровищница от живи думи, убежище от зимата на битието, песен за живота като есенно листо, обречено да полети и да се преражда във всяка следваща пролет като стих. Една необикновена и специална книга, носеща светлината и доброто в себе си, скътала ги като послание, че човекът е толкова голям, колкото са високи думите и мечтите му и толкова вечен, колкото са неизтриваеми следите му. А думите на Спаска Гацева оставят дири и стигат небето, за да погледнат света и хората от висините на непреходната поезия с онази обич, за която човешкото сърце е твърде мъничко и която прелива в стихове.
Как се пише честна поетична книга? Лесно е, само трябва да си Радослав Симеонов и да не бягаш от себе си. Не защото акцент в тази книга е автобиографичният момент (има го, разбира се). А защото Радо не играе с метафорите, а живее в тях. Това често е болезнено мероприятие, но пък е гаранция за хубава поезия. Вълнуваща, без да е сантиментална. Мъжка, но съвсем не лишена от нежност. Уж…интровертна, „застрахована“ в заглавието „Монодиалози“, а всъщност… с път към всеки, който ще я разлисти. Скъпи читателю, препоръчвам ти тази честна среща, защото може да се окаже, че е спасително огледало!
В ръцете си държите моята втора стихосбирка. Тя закъсня с цели 15 години. Някои от стиховете в нея вече са текстове на хубави български песни, други бяха отличени в различни поетични конкурси. Всяка дума е отделна вселена и около нея гравитират сезоните, височините, равнините и полюсите на всяко раждане.
Самата аз съм родена в една дълбока зима, от онези, които вече не съществуват. Била съм кротко бебе, но станах емоционална, темпераментна, свободолюбива, изискваща (от себе си), искаща (от другите), дълбока… като преспите сняг по време на раждането ми. Обичам високите предизвикателства, високите върхове и, не искам да ви лъжа, обичам високите токчета.
„Тъгата – домашен любимец“ е една по-различна книга, съчетаваща поезия и музика в едно цяло. Дебютната поетична колекция на Росица Каркальова е поднесена с авторски изпълнения на класическа китара от нейния баща, музикантът Стефан Каркальов, чийто албум може да бъде изтеглен свободно чрез QR–кода, публикуван в изданието.
~~~
„Зад стиховете на Росица Каркальова се крие богатата ѝ душевност, която тя предлага да сподели с читателите. Нейната поезия е наситена с метафорични образи, някои парадоксални, други изненадващи, но винаги хармонично вплетени в до болка откоровените ѝ стихотворения.“
Запомнете името Радослав Христов, защото плодовете на поезията му са сладки и горчиви едновременно. Коренът и семето на човешкото са във всеки негов стих, покълват и се вкореняват в миналото и бъдещето и разцъфтяват тук и сега с безкомпромисни метафори и живи думи. А неговият „(Извън)градски човек“ ще става все по-актуален, ще бъде все повече тук, в дните ни, в нас, в бъдещето.
„Монолог на лятната рокля“ не може да те остави безразличен. Не може да те остави вчерашен – събуждаш се днешен, с ново сърце, с ново небе и няколко сезона за упование.
Приятно четене!
Правото на самота има онзи човек, който е разбрал колко силно може да прегръща щастието и колко бързо то може да си отиде със залеза. Самотата не е време, а процес на самопознаване и разгръщане до степен приемане на всяко на пръв поглед недоразумение във взаимоотношенията ни.
Поезията е спасително състояние – и за автора, и за читателя. Стига и двамата да са готови за небесното ѝ потекло. Аз бях един от първите спасени читатели на тази книга, минути след това и най-щастливият редактор. Защото да се работи с Петя Цонева е наистина песен!
С всяка следваща стъпка пътят става все по-здрав под нозете ни. С всяка следваща дума неизменно достигаме до другия, когото търсим цял живот. С всяка следваща среща с другия разбираме все повече себе си.
С новата си книга Борислава Манова разгръща напълно поетическия си талант, за да сгрее всяка самотна душа и в най-студената зима, оставяйки ѝ най-точните думи, наместо дар.
Поезията на Дарина Шопова и Любомир Кючуков е изпълнена с младежки устрем и искрено упование, че духовното може в крайна сметка да надделее над материалното. Този ентусиазъм не звучи наивно, защото е умело съчетан с Weltschmerz – онази характерна за младия Вертер умора от света наоколо.
Светоусещанията на двамата поети се допълват, за да оформят едно органично цяло. Непосредствената чувствителност на Шопова е урановесена от ерудираната интелектуалност на Кючуков. В резултат на този баланс стиховете събуждат емоции и предизвикват размисли у читателя.
Поезията на Ивона Иванова е писък. Сваля маската от красивото лице на света и крещи в него. Разрушава стереотипите на заобикалящото ни ежедневие и го оголва до абсолютна празнота. В книгата оставаме сами със сетивата си, готови да попиват образите на собственото ни съществуване, от което изходът е само мираж. Светът е с нарушен ритъм и пулс и ние не сме готови да го спасим. Или пък сме?
За да четеш и разбираш поезията на Мария Славова, мисълта ти трябва да умее да се хвърля в най-дълбокото и да изкачва най-високите върхове. „Няколко вида последователност“ не е лесносмилаемо четиво, а книга, която би могла да те преведе през теб самия по няколко различни пътеки, обръщайки хода на времето и посоката на собственото ти световъзприемане. Последвай я без колебание!
