Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Имал съм повод неведнъж да пиша за Радослав Игнатов, както и да предговарям негови книги. Не е лесно да се намери ключ към подобен автор, остава утехата, че всеки път забелязваш нещо ново, съпреживяваш пропуснатото и недоразбраното. Казаното важи в пълна мяра за тази книга. Тя е двуединна – дотолкова, доколкото събира в себе си познати и непознати текстове. Тя е книга равносметка, опит да се окръгли най-важното в поетическия свят, отлят във времето. Иначе погледнато, книгата е по своему монолитна – цялостна и завършена, защото носи всички белези на утвърдения авторов стил, на неизменните и постоянно променящи се визии за света и човека.
…
Опитвайки се да обобщя най-характерната черта на това творчество, стигам до идеята, че се е създавало под формата на части в името на Голямата книга. В нея основен герой е самият Радослав Игнатов, а сюжетите са най-сигурното средство за помиряване на разделните времена преди и след премеждията със Словото. Не на последно място, начин за сговорчиво съжителство на самото Слово с преображенията на Аз-а в едно и също литературно тяло. ~
Проф. д.ф.н. Сава Василев, редактор и рецензент
~~~
~ Поетът, писателят и преводачът Радослав Игнатов е сред редицата български творци, които навлязоха в литературата от края на 60-те години на миналия век с университетската „търновска вълна“ в поезията. Още тогава лириката на Радослав Игнатов се отличаваше с издължената графика на стиховите редове. Модерният изказ умело избягваше капаните на постмодернизма, който се наложи в нова редакция в годините след прехода към демокрацията в България.
Книгата „Кадифе и шкурка“ е дълбинно потапяне в изстраданата мъдрост, постигната в движещия се поток от лични очаквания, надежди и стремежи, житейски колизии, „през тъмната материя – до светлините“ ~
Проф. д.ф.н. Димитър Кенанов, рецензент
Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Поезията на Христина Панджаридис е в съзвучие с ритъма на живота, с кръговрата му без начало и край, където Аз-ът е частица от всичкото, съдържа се в света и светът се побира в него, делничен, прозаичен, но и омайно вълшебен. Формите са идеални, думите не са излишни, природата диша чрез редовете, мисълта тръгва от съзерцанието. Стиховете ѝ се раждат като новото стръкче цвят напролет, узряват в зноя на лятото, пълнят се със сладост в цветната есен и заспиват в човешката душа през зимата. До следващото завъртане на колелото на живота, задвижвано единствено от любовта. В този смисъл, поезията на Христина е вечна и съвършена, такава каквато е и обичта. И отвън, и отвътре е само тя, малкото нещо, което ни прави човеци. ~
Ива Спиридонова, редактор
Книга – сърце. Момичешко сърце – влюбено и разочаровано, окрилено и… много близко до огъня. Но… в крайна сметка – феникс! Уютно, красиво и честно е в стихосбирката на Дима Кисьова. Без досадни словесни еквилибристики – в опит да е по-малко уязвима. Напротив – съвсем уязвима е в поезията си Дима. И това е безкомпромисен път към читателското сърце. След последната страница остава едно усещане за синьо, със сигурност е спомен за небе.
Камелия Кондова
Сюжетите в дните ни всъщност са метафора на съдбата. И възможност да покажем на децата си как се обича истински, да изживеем няколко живота, да умираме стотици пъти от любов, да открием истинските лица на себе си.
Любомира Видева има смелостта да изпише съдбата. Нейните “Сюжети” са символи на раждането и умирането във всеки нов ден, всяка любов и всяко възкръсване.Ива Спиридонова, редактор
Ива Спиридонова, редактор
Андреа Попдимитрова умее да създава поезия от липсата, от болката, от разпадането на света, от нищото, което остава след любовта и живота. И това я прави истински поет. Но едновременно с това тя се вълнува и от болезнени социални теми, забелязва неумолимия ход на времето и знае кое е ценното, което не бива да губим. „Повече ще те няма“ е не само дълбоко интимен вик с кратки, болезнени и провокативни стихотворения, но и едно напомняне, че всички ние сме тук само за малко и въпреки че повече ще ни няма, важното е онова, което ще оставим след себе си.
Ива Спиридонова
Димитър Бурназов със сонетна благодарност в „Оставайки с духовното богат“
Димитър Бурназов (псевд. на Димитър Станков Димитров) е роден на 27 ноември 1986г. в София. През 2012г. завършва „Предучилищна педагогика с чужд език“ (немски). Пише стихове, превежда български, немскоезични и английски поети. В периода 2006 – 2019г. се радва на моралната подкрепа на Венцеслав Константинов. В дебютната си книга, стихосбирката „Оставайки с духовното богат“, Бурназов публикува 57 творби, в които се разкрива напълно. Преди няколко години побеждава параноите, а днес е на финалната права в борбата си с обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР). Особено внимание заслужават сонетът за Васил Левски, шестте(!) сонетни венеца – „Трънски импресии, „Април в Боховà“, „Княжевски импресии“, „Ноември в „Княжево““, „Битва“, „Княжевско прибежище“, сонетът за ОКР, сонетите за хора на перото – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Александър Вутимски, Георги Бонев, Пеньо Пенев, Радко Радков, В. Константинов, Юлия Мутафова-Заберска, Кирил Кадийски, Георги Чобанов, Алексей Видински.
Поезията на Бурназов ще предизвика интерес и с това, че е много мелодична – дори там, където не е в „пеещи размери“ (Р. Радков, „Призвание“), темата застъпват „Дерзание“ и „Надежди“. „Изповед“ пък, чрез силата на диалектните думи, прави съпоставка между по-близкото минало и настоящето.
В творческия сайт „Откровения“ (търсете „Димитър11“ (слято) в гугъл) може да бъде намерено част от делото на автора, като единствено там са публикувани в завършен вид преводите му на знаменитите „Среща и разлъка“ (Йохан Волфганг Гьоте), „Песни на тръстиката“ (Николаус Ленау), „Invictus“ (Уилям Ърнест Хенли), „Ако“ (Ръдиард Киплинг), както и на 10 български поети на немски. Немскоезичната публика ще се запознае основно с шедьоври на Н. Лилиев, но и с други такива като „Помниш ли, помниш ли…“ и строфата „Настане вечер…“ – със запазеното многократно повторение на звука „е“. Именно издаването на преводните стихове е един от следващите проекти на автора.
Имейл за контакт: dimo27dimitrov@abv.bg
~~~
~ Разбира се, че поезия се пише със сърце, стига това сърце да е… грамотно. Сонетите на Димитър Бурназов са празнично доказателство за такава комбинация. Изключително владеене на формата( тя и не позволява безпомощност), но и теми, които те очовечават. Пренасят те в детството, „оживяват“ селца и реки, после – в прегръдката на самотата няма грам озлобление, а онази красива поетична жажда за единствено възможната жена, предпазват от мегаломания – с посвещения на любими поети – с преклонението и респекта, които заслужават. Тази книга е един лиричен остров, а авторът вече не е Робинзон, защото се е осмелил да сподели красотата с читателите.
Слава Богу, че го е сторил! ~
Камелия Кондова, редактор
Още древногръцкият философ Хераклит е казал: „In idem flumen bis non descendimus“ или „Не влизаме два пъти в една и съща река“. Но с тази книга е възможно да оборим това му философско твърдение. Защото дебютната стихосбирка на Марияна Влахова, „Вода“, наистина е точно това – извор, който тече през сърцето, необятен океан от чувства, вълна и капка едновременно. Думи, които рушат всички прегради пред себе си, също като водната стихия. И които остават следи в теб като след порой или те завличат като библейски потоп, за да изплуваш нов и прероден от бездната на душата си. И понеже поезията и езикът изобщо имат свойството да съхраняват настоящето и да го превръщат във вечност, то в реката на Марияна можем да влезем не само веднъж или дваж, а колкото пъти си пожелаем, точно толкова, колкото пъти ще отворим тази книга, за да се срещнем със стихията, силата и непримиримостта на водата. Приятно… плаване!
Ива Спиридонова, редактор
Никога не съм предполагал, че е възможно в палитрата на един артист да отсъстват цветовете, с които да създаде своя свят. Но ето, че Александър Иванов опровергава тези ми съмнения, използвайки само и единствено черния цвят от мастилницата си, чрез който успява не само да изгради свят, а и да му даде мисли, чувства, да го съживи, да го научи да диша. Може би това е имал предвид, когато ни е поканил в „Изживей ме“ – заедно да се придвижим от сътворението си до върха на най-чистата ни мисъл. Черното е от него, а всичко останало – от нас. Вълшебен диалог между автора и читателя и неочаквано влюбване в една приказка без щастлив край.
Симеон Аспарухов
След няколко години мълчание, поетът Александър Иванов ни изненада с най-новата си стихосбирка, която носи любопитното заглавие „Анархия на сърцето“. Сякаш сърцето е способно на друго, освен да бъде анархично.
Авторът е верен на своя стил, лаконичен но и остър като бръснач, осъзнавайки тежестта на словото. В тази творба Иванов е оставил метафората да го дебне преди да посегне към перото, подържайки играта с противоположни понятия като „смърт” и „живот“, „грях“ и „морал“, „цветя“ и „гробища“ и много други оригинални метафори. Освен всичко това, има достатъчно смелост да борави с думи, смятани от лекторите по творческо писане като изтъркани и недопустими, например „луната“:
Среднощен експрес
Любовта е видяла
всичко под слънцето,
затова ти показах
луната.
Мълчанието на поета за близо 7 години е показателно. Процесът на израстване е забележителен. Надявам се тази стихосбирка да намери достойно място в нашите библиотеки като принос на автора към високото изкуство, каквото е „поезията“. На добър час, поете!
Хайри Хамдан
Най-трудно можеш да излъжеш в поезията, невъзможно дори. Радина не се е и опитвала, слава Богу! Затова и между кориците на първата ѝ поетична книга живеят чисти и честни стихотворения. Метафоричните очи имат способността да намират истината – през болката, но и прошката, през сълзите, но и през усмивката.
А истината – споделена с читателите – „принуждава“ душата да расте!
Камелия Кондова, редактор
Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено.
Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне.
Прочетете тази книга.
Прочетете всичките ѝ книги.
Ана Цанкова
С новата си книга Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. „Ръцете, с които оцеляваме“. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят.
Така се и лети с думите – точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!
Ива Спиридонова, редактор
СПОДЕЛЕНИ СЕЗОНИ
Да! Поезията може да бъде и болка, и лек. Припомних си го за пореден път, докато четях поетичните откровения на Зоя Гаргова. Една идея по-късно вече бях и съучастник в излизането на „Сезоните на самотата“ – като редактор.
Защо е завладяваща книга ли? Защото е лична, затова и много честна. Болката и поезията не можеш да излъжеш. Зоя не се е и старала да лъже. Просто е нарисувала с думи различните състояния на самотата, „възпяла“ е отсъствията и се е опитала да се потърси, изгубена след загуби, в метафорите. Намерила се е, твърдя и като читател, и като редактор. А сега ще намери и теб, скъпи читателю! Защото споделената самота стига до друго сърце и става по-поносима. Защото и твоята самота ще се припознае в изповедите на Зоя и от болката ще разцъфне красивото. Зная, че ще го видиш. Ето такива неща прави поезията…
На добър час на тази споделеност!
Камелия Кондова, редактор
При Ирен Михайлова думите са телата на сенките, те формират онова пространство, в което можеш да откриеш утеха, да възкресиш спомен или да сбъднеш сън. Думите са стражи, непозволяващи на реалността да разруши крехкия свят на надеждите. Пишещият човек ги дърпа, разполага, разпределя върху мислите си и е защитен от тяхната сила. В този смисъл, веднъж изречени или изписани, думите са живи.
„Дърпане на сенките“ е стихосбирка, по своята същност стояща близо до естетиката на сюрреализма, тя диша в един друг свят – спасение от този, в който пребиваваме. Писането тук е различно от онова, което традиционно познаваме, то рисува със светлината и сенките. Затова и поезията на Ирен Михайлова всъщност е рисуване, което може да бъде разкодирано само от фините вибрации на душата.
Ива Спиридонова, редактор
„Неприказка” е втората стихосбирка на Миглена Миткова, като този път освен поезия, на вниманието на читателя са предложени и авторски илюстрации. Първата ѝ книга, „Сънят на Медуза“, излиза от печат през 2019 г. по проекта „Мечта за книга“ на издателство „Буквите”. Очевиден е напредъкът, постигнат за този период, наблюдава се силно изразен философски привкус и надграждане на умението да се борави с формата. За това допринася и редакторската работа на Петя Павлова, чиято изискваща критика спомага за подчертаване на техническата и литературната стойност на произведенията.
Макар да се залага на класическия стих, контрастът между присъстващите така наречени строги форми и фигурална поезия обогатява съдържанието и подчертава собствения дух на книгата. Наред с това, разнообразните и всеобхватни теми са словесна картина на вечния кръговрат на живота. Представяйки своята гледна точка, авторът откровено нарича нещата с истинските им имена и споделя дълбоката общочовешка болка наравно с личните си преживявания и ценности.
„Неприказка” е симбиоза между качествена поезия и рисувани с акварел илюстрации в монохромни тонове с цветен акцент. А това е едно изцяло завършено представяне на погледа на автора върху света.
Невъзможно е да останеш безразличен към поезия, от която струи светлина. Трудно е да сглобиш парчетата сияние, за да видиш цялостната картина на феникс, изправящ се от пепелта на съществуването, за да засвети отново и да чуеш мелодията на гласа му, надмогнал тишината. Точно това е тази книга – една колкото очаквана, толкова и изненадваща симбиоза между две сестри, като думи и образи, изречения и мелодии, като сърца, биещи в общ ритъм, докато не засветят в най-сияйното бяло.
Ива Спиридонова, редактор
Александрина Валенти прелиства времето напред и назад, встрани и вдясно. И без да иска, си играе с посоките на времето без да се притеснява от часовата разлика. Изобщо. С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките ѝ форми. Без изключение.
Елин Рахнев, редактор
~ За частица читава поезия бих…, е, все пак съм пацифист, не бих убила, разбира се, но бих почерпила всички наоколо. Такъв порив ми причини ръкописът „За частица от небе“ на Антоанета Караиванова-Павлова. Сега, скъпи читателю, този ръкопис е чудесна поетична книга и малко ти завиждам, че ти предстои неподправения първи прочит, аз вече го изживях и сега ми е повече от удовлетворено, че съм съучастник в появата на тази книга. Няма да разказвам за работатата ни с Тони, технически неща се оправят в движение направо, но няма кой да прелее поезия в нечия глава или душа, ако човекът не се е родил с нея. Все едно кога за първи път Антоанета е посегнала към белия лист, направила го е даже преди да напише първата строфа. Направила го е с очите и с душата на поет. Защото е забелязала и красивото, но и грозното, сладкото, но и горчивото, истината, но и лъжата. Затова сега има какво да ни „разкаже“ – от своя поетичен свят, от представите си за добро и зло, от жаждата си за по-човечен свят. Неслучайно е това заглавие! На везните на битовизмите от една страна и ефирната уж частица небе – от другата, „натежава“ небето. Не като градоносни облаци, а като онова спасително синьо, което надскача нуждите на стомаха и храни душата.
Ще бъда много смела да доплувам
до пристан сред сърцето, храм в душите.
Това е цитат от първото стихотворение в книгата, а след като, скъпи читателю, прочетеш и последното, ще се превърнеш в този, жадуван от поета, пристан. Защото е справедливо смелостта да се възнаграждава ~ Камелия Кондова, редактор
~ Нямам никаква представа как съм живяла без шантавата поезия на Иво Беров! В случая – шантавото е безспорен синоним на таланта. Добре, че животът е справедлив понякога и ме срещна с неговите „песни“. Той така небрежно нарича великолепните си стихотворения! Имах честта да съм редактор на тази книга. А ти, читателю, имаш честта да прихванеш малко от тази метафорична лудост, като едно е сигурно – след прочит ще осъмнеш с една идея по-човек. ~ Камелия Кондова, редактор