Четейки, изживяваш всичките, преживяваш ги, будиш се сякаш от сън, от летаргия, политаш и си мислиш, че там пише за теб. За теб и нея. За теб и него. За двамата, които бяхте, които не посмяхте да бъдете, а толкова искахте, за двамата, които ще бъдете. За Нея!
Толкова много повдигания и пропадания, а между всички тях лежи една уравновесеност, сигурност, истинност за това, което Любовта носи за човека и същото, с което човекът отвръща на Любовта. С любов за Любовта.
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
„Причини за любов“ надгражда и укрепва мястото на Селвер в стойностната част на съвременната поезия, място, до което имат достъп малцина, за разлика от кохортата, поела задъхано към собственото си обезсмъртяване в някаква прилична или неприлична стихотворна форма. „Причини за любов“ е поезия, не вертикална или зле римувана причина да излееш водопад от нездрави амбиции пред стотина роднини и приятели. Селвер Алиева е поет. Поет по душа, поет със собствен стил и собствен глас в литературното пространство.
„Из нощните записки на една сова“ е преболяна емоция, превърната в израстване и мъдрост. Поезия, уютна като нощ, събрала в себе си не само всички нюанси на един личен свят, но и пулса на човечеството, дишащо кръговрата на живота и смъртта си под необятността на звездите.
Втората книга на Даниела Табакова продължава и надгражда темите застъпени в „Другата Марлене“. Теми, които вълнуват всички, защото са от ежедневни до вечни. Любовта, майчинството, отношенията между хората, приемствеността между поколенията, борбата между доброто и злото, и божественото начало у всеки от нас.
С всяка закупена „Приказка само за теб“ вие дарявате 2,00 лв. на новооткрития Възстановителен център за деца с онкохематологични заболявания в с. Опицвет, общ. Костинброд, Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“.
Стиховете на Петя Цонева в „Белият час” са въздействащи и вълнуващи, от тях се излъчва дълбока и мека тъга за разрухата във всички сфери на битието ни, но и покълва надеждата, че това, което ни спасява в трудни времена, е коренът.
Чудесно е, когато сред суетата на шумния свят, в който живеем, успееш да чуеш нов и непознат глас, който да те изненада с мощта на таланта си и разпознаваемия си поетичен тембър. Така говори Иваномир Цанков в първата си поетична книга, наречена „Диатриби“. С думи за забравяне или за разказване, но при всички случаи в непрестанен диалог с читателя. Защото освен всичко друго, поезията е онази форма на комуникация, при която говорим на езика на сърцата си. А те никога не мълчат.
Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси.
Любовта, пътищата, израстването, поколенията, много са темите в тази изящна книга и все такива, от които се вълнува зрялата вече жена. Но и достатъчно мъдра, за да запази в себе си живо онова момиче с рокля, синя като морето, което знае пътя към брега. И достатъчно смела, за да ни го покаже в стихове.
Стиховете на Бистра Окереке обещават не едно, а много начала, много пътувания, и не само към себе си. Понякога те са кадър и няма нужда от повече. Друг път са онова, по-голямото, по-необяснимото – чувстващата мисъл, която създава поезия. Но винаги са живи и ако човек разгръща страниците внимателно, ще ги чуе как дишат между бялото и черното.
Думите на Евелина трябва да бъдат прочетени насаме, непредубедено, за да бъдат преосмислени и да легнат на точното си място в съзнанието или подсъзнанието на този, който е отворил сетивата си за тях.
Силна и страстна поезия – сладка и горчива като катранен мед; черни пчели, които са събирали прашец от знания и разочарования са дестилирали право в душите си този мед.
Днес съм щастлив заради радостта от аромата и вида на новата книга на Мартин Спасов – изключително благороден и талантлив човек, на когото съм благодарен не само, защото пише така, както малко хора на света могат, а защото ми позволи да вляза в света на „Приятелят, когото нямам„, да разгледам, да разбера и да открия отговорите на въпроси, които досега не бях задавал на никого.
Недовършените сънища на Биляна Гецова обещават надежда и разказват за безкрайност, такава, каквато носи и повтаряемостта на сезоните в дните ни. Кръговратът е необратим и винаги е сигурно, че „ще бъде пролет“, утрото е неотменимо, седмиците винаги имат събота, а после и неделя, дни, в които да поспрем в себе си. „Мъничко време“, в което да обичаме. Мигове за споделяне. На топлина, дом, котешки стъпки, уют…
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Ива Спиридонова има дълбоко уважение към думите, което я застрахова да ги употребява напразно. Разпознаваема е нейната поезия, което я прави автор с физиономия, с послания от сърцето, но от грамотното сърце, което първо се е научило да обича, а после да пише, че обича.
Много любов. Много красива любов. Много потайна любов. Много загадъчна любов. Много предизвикателна любов. Много любов. Така е сред стихотворенията на Раиса. Като в градина с нарове. Но вместо нарове – има напукани и пращящи от любов сърца.
Във втората книга на Ива Спиридонова не дяволът, а любовта се крие в детайлите, а сетивата не са пет, а десет, за да я живеят и се разтворят с двойна сила в нея. Авторката демонстрира впечатляващо творческо развитие и е все по-радикално концентрирана в емоционалната лапидарност и дълбина на своето писане – като дъно на угаснал от страст вулкан, който е затворил завинаги слънцето. Поезия, в която очите са сълзи, ръцете – паднали ангели, сърцето – мастило, животът – смърт, смъртта – вечност и мълчанието – лъжа: аз съм, когато съм теб.
Лъжата е причина за разстояния между двама, а от тишината след нея боли. Рамките, в които се наместваме, често раждат страхове от тях и за тях. Свободата е посока и избор пред изправен срещу нас кръстопът. Място, от което може да продължи търсенето на поне една прегръдка. Поне една! Също и причина да напуснем самотата и да пренаредим спомена за нея. Прегръдката не е отчаяние, а е обещание. Тя може да притъпи огорченията, да ни покаже, че лъжата съществува само тогава, когато не сме могли да я видим в зародиш. Само тогава, когато и ние сме забравили как да прегърнем. Пътят към доверието е труден, не всяка целувка е истинска, не всяка истина се обича. Но любовта е винаги истина и ако вярваме в нея, то тя не би могла да си отиде, защото живее в зениците на голи очи.
Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда оттам? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни?
В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.
