Малка книга с огромни думи в нея. Подстрекаващ подсмисъл, изключително точна и стройна линия в поредицата от избраните сонети. Фини образи, открояващи се в действителност, която на пръв поглед връща назад във времето, но при по-задълбочен прочит установява твърде много прилика със съвремието и изпълващите го събития.
Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда оттам? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни?
В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.
Във втората книга на Ива Спиридонова не дяволът, а любовта се крие в детайлите, а сетивата не са пет, а десет, за да я живеят и се разтворят с двойна сила в нея. Авторката демонстрира впечатляващо творческо развитие и е все по-радикално концентрирана в емоционалната лапидарност и дълбина на своето писане – като дъно на угаснал от страст вулкан, който е затворил завинаги слънцето. Поезия, в която очите са сълзи, ръцете – паднали ангели, сърцето – мастило, животът – смърт, смъртта – вечност и мълчанието – лъжа: аз съм, когато съм теб.
Любовта, пътищата, израстването, поколенията, много са темите в тази изящна книга и все такива, от които се вълнува зрялата вече жена. Но и достатъчно мъдра, за да запази в себе си живо онова момиче с рокля, синя като морето, което знае пътя към брега. И достатъчно смела, за да ни го покаже в стихове.
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Ива Спиридонова има дълбоко уважение към думите, което я застрахова да ги употребява напразно. Разпознаваема е нейната поезия, което я прави автор с физиономия, с послания от сърцето, но от грамотното сърце, което първо се е научило да обича, а после да пише, че обича.
Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси.
Има такива любови! И… слава Богу! Предпоследната ми я причини Красимира Макавеева. От първото прочетено стихотворение, което ме блъсна челно. А това, което взаимно си причинихме като редактор и автор покрай тази книга, не ми се е случвало от години. Тези редове може да са отредени за сериозна литературна критика, но аз няма да пожелавам на авторката бъдещи творчески успехи. Ще ù поднеса моите съболезнования. Защото Поезията е болезнено мероприятие. А за нея е твърде късно да се върне на изходното здравословно положение. Дано да ù стигнат сърцата, за да износи тази поезия. И… дано твоите сърца да са достатъчни, Читателю, защото независимо дали ще си „безумен“ или „бездумен“ – няколко сърца ще ти трябват.
Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си.
Христина Гутева приема всяка непоканена дума в живота си, за да опише изживяването на свободата. Личната, същата онази, която заедно с него пишат, за да стигнат до най-добрия стих – смъртта. Разстоянието между разум и сърце е толкова голямо, колкото от първата до последната буква в азбуката, която Христина създава. Единственото, което липсва в нея са неизречените думи, затворените желания, пропуснатите целувки и отсъствията.
В „Репортаж от седмото небе“ има много светлина и лекота от осъзнаването на красотата на живота. Текстовете носят усещане за виталност, свобода и усмивка. Те са радост от преживяното, настоящото и идващото, урок по споделено дишане. Така се пише, когато си успял да излезеш извън себе си, да се издигнеш над житейската суета и да видиш смисъла на съществуването.
За да можеш да погледнеш от високото на небето, трябва да имаш честни и чисти очи. Детски. И едновременно с това да си натрупал толкова мъдрост, че да успееш да я сведеш до простичкото човешко обичане. И безкрайна доброта, с която да поискаш обичта да се случи и на ближния. Рада Асенова има всичко това и още нещо – думите, с които пише своите светли приказки за доброто. И репортажите си за звездните празници там горе, на небето. Седмото.
Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“.
„Празновремие“ е книга, която провокира читателския интерес още със заглавието си. В нея са събрани стихотворения, емблематични за вътрешния светоглед на младата авторка Дарина Шопова-Станчева, поетични откровения, които всеки от нас носи като усещане в себе си, ако спре в забързаното време и се огледа в езерната вода на чувствата си.
Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.
Недовършените сънища на Биляна Гецова обещават надежда и разказват за безкрайност, такава, каквато носи и повтаряемостта на сезоните в дните ни. Кръговратът е необратим и винаги е сигурно, че „ще бъде пролет“, утрото е неотменимо, седмиците винаги имат събота, а после и неделя, дни, в които да поспрем в себе си. „Мъничко време“, в което да обичаме. Мигове за споделяне. На топлина, дом, котешки стъпки, уют…
Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотността. Пластовете на сърцето изоставят пулса в чуждите тела. Мимикрия в толкова много вода – слюнки, сълзи, локви, ромон, реки, вълни, море, дъжд…
„Издигане” е дебют, чийто автор изчака думите му да достигнат онази безплътна форма на съвършена поезия, която е близка до тишината. Текстовете в тази книга са код. Дрескод за изход от себе си. Ако такъв е възможен.
Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.
Днес съм щастлив заради радостта от аромата и вида на новата книга на Мартин Спасов – изключително благороден и талантлив човек, на когото съм благодарен не само, защото пише така, както малко хора на света могат, а защото ми позволи да вляза в света на „Приятелят, когото нямам„, да разгледам, да разбера и да открия отговорите на въпроси, които досега не бях задавал на никого.
