Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда оттам? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни?
В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.
Книга, в която любовта бяга през сезоните, не вярва във възрастта, носи аромат на вода и цветя, приспива тишината, явява се наяве и насън, любовта, която е бунтът на вятъра, която е солта в сълзите. Онази, която стига твоята висша същност, преди последен поглед.
Дебютната стихосбирка на Александрина Валенти „Амаркорд“ е книга за миналото, което ни живее. Поезия населена със сенките и „кинокадрите“ на Фелини, Превер, Джим Морисън и Лорка, но крайно своеобразна и създаваща свой собствен метаезик и свят. Времето е необратимо, а декември е безсмъртен като паметта, която се отлепва от думите, за да се превърне в нас. Можем да достигнем края на пътя, само ако се върнем там, където сме били винаги.
Книга, носеща своеобразна метафоричност, олицетворения като взривове от смисъл, акт на преразказването на света, погледнат през изкривената призма на завоите без изход. Театрална пиеса, свидетелски показания на жертва на живота, в които наблюдението отстрани, не само на личния свят, но и този на другите, е налице. Любов, изписана като страдание, като бездна и грях. Поезия на плаващите пясъци, в които потъваш сам, в отчаян опит да обясниш причината за думите.
Днес съм щастлив заради радостта от аромата и вида на новата книга на Мартин Спасов – изключително благороден и талантлив човек, на когото съм благодарен не само, защото пише така, както малко хора на света могат, а защото ми позволи да вляза в света на „Приятелят, когото нямам„, да разгледам, да разбера и да открия отговорите на въпроси, които досега не бях задавал на никого.
Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.
Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт.
„Издигане” е дебют, чийто автор изчака думите му да достигнат онази безплътна форма на съвършена поезия, която е близка до тишината. Текстовете в тази книга са код. Дрескод за изход от себе си. Ако такъв е възможен.
Във втората книга на Ива Спиридонова не дяволът, а любовта се крие в детайлите, а сетивата не са пет, а десет, за да я живеят и се разтворят с двойна сила в нея. Авторката демонстрира впечатляващо творческо развитие и е все по-радикално концентрирана в емоционалната лапидарност и дълбина на своето писане – като дъно на угаснал от страст вулкан, който е затворил завинаги слънцето. Поезия, в която очите са сълзи, ръцете – паднали ангели, сърцето – мастило, животът – смърт, смъртта – вечност и мълчанието – лъжа: аз съм, когато съм теб.
