Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда оттам? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни?
В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.
Книга, в която любовта бяга през сезоните, не вярва във възрастта, носи аромат на вода и цветя, приспива тишината, явява се наяве и насън, любовта, която е бунтът на вятъра, която е солта в сълзите. Онази, която стига твоята висша същност, преди последен поглед.
Дебютната стихосбирка на Александрина Валенти „Амаркорд“ е книга за миналото, което ни живее. Поезия населена със сенките и „кинокадрите“ на Фелини, Превер, Джим Морисън и Лорка, но крайно своеобразна и създаваща свой собствен метаезик и свят. Времето е необратимо, а декември е безсмъртен като паметта, която се отлепва от думите, за да се превърне в нас. Можем да достигнем края на пътя, само ако се върнем там, където сме били винаги.
Книга, носеща своеобразна метафоричност, олицетворения като взривове от смисъл, акт на преразказването на света, погледнат през изкривената призма на завоите без изход. Театрална пиеса, свидетелски показания на жертва на живота, в които наблюдението отстрани, не само на личния свят, но и този на другите, е налице. Любов, изписана като страдание, като бездна и грях. Поезия на плаващите пясъци, в които потъваш сам, в отчаян опит да обясниш причината за думите.
Днес съм щастлив заради радостта от аромата и вида на новата книга на Мартин Спасов – изключително благороден и талантлив човек, на когото съм благодарен не само, защото пише така, както малко хора на света могат, а защото ми позволи да вляза в света на „Приятелят, когото нямам„, да разгледам, да разбера и да открия отговорите на въпроси, които досега не бях задавал на никого.
Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.
Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт.
„Издигане” е дебют, чийто автор изчака думите му да достигнат онази безплътна форма на съвършена поезия, която е близка до тишината. Текстовете в тази книга са код. Дрескод за изход от себе си. Ако такъв е възможен.
Във втората книга на Ива Спиридонова не дяволът, а любовта се крие в детайлите, а сетивата не са пет, а десет, за да я живеят и се разтворят с двойна сила в нея. Авторката демонстрира впечатляващо творческо развитие и е все по-радикално концентрирана в емоционалната лапидарност и дълбина на своето писане – като дъно на угаснал от страст вулкан, който е затворил завинаги слънцето. Поезия, в която очите са сълзи, ръцете – паднали ангели, сърцето – мастило, животът – смърт, смъртта – вечност и мълчанието – лъжа: аз съм, когато съм теб.
Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотността. Пластовете на сърцето изоставят пулса в чуждите тела. Мимикрия в толкова много вода – слюнки, сълзи, локви, ромон, реки, вълни, море, дъжд…
Недовършените сънища на Биляна Гецова обещават надежда и разказват за безкрайност, такава, каквато носи и повтаряемостта на сезоните в дните ни. Кръговратът е необратим и винаги е сигурно, че „ще бъде пролет“, утрото е неотменимо, седмиците винаги имат събота, а после и неделя, дни, в които да поспрем в себе си. „Мъничко време“, в което да обичаме. Мигове за споделяне. На топлина, дом, котешки стъпки, уют…
Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.
Малка книга с огромни думи в нея. Подстрекаващ подсмисъл, изключително точна и стройна линия в поредицата от избраните сонети. Фини образи, открояващи се в действителност, която на пръв поглед връща назад във времето, но при по-задълбочен прочит установява твърде много прилика със съвремието и изпълващите го събития.
Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“.
„Празновремие“ е книга, която провокира читателския интерес още със заглавието си. В нея са събрани стихотворения, емблематични за вътрешния светоглед на младата авторка Дарина Шопова-Станчева, поетични откровения, които всеки от нас носи като усещане в себе си, ако спре в забързаното време и се огледа в езерната вода на чувствата си.
В „Репортаж от седмото небе“ има много светлина и лекота от осъзнаването на красотата на живота. Текстовете носят усещане за виталност, свобода и усмивка. Те са радост от преживяното, настоящото и идващото, урок по споделено дишане. Така се пише, когато си успял да излезеш извън себе си, да се издигнеш над житейската суета и да видиш смисъла на съществуването.
За да можеш да погледнеш от високото на небето, трябва да имаш честни и чисти очи. Детски. И едновременно с това да си натрупал толкова мъдрост, че да успееш да я сведеш до простичкото човешко обичане. И безкрайна доброта, с която да поискаш обичта да се случи и на ближния. Рада Асенова има всичко това и още нещо – думите, с които пише своите светли приказки за доброто. И репортажите си за звездните празници там горе, на небето. Седмото.
За него никой не знае нищо. Той предпочита да остане такъв – невидим, незабележим, встрани от комплиментите и бурните реакции, на разстояние от суетата, която е сграбчила ежедневието ни. Защото знае кое е по-важно за него – да бъде съпруг, баща, приятел. А поет в света на другите. А как бих искал всъщност да го видим повече хора, за да му се усмихнем, за да му благодарим.
Христина Гутева приема всяка непоканена дума в живота си, за да опише изживяването на свободата. Личната, същата онази, която заедно с него пишат, за да стигнат до най-добрия стих – смъртта. Разстоянието между разум и сърце е толкова голямо, колкото от първата до последната буква в азбуката, която Христина създава. Единственото, което липсва в нея са неизречените думи, затворените желания, пропуснатите целувки и отсъствията.
