От стихотворенията струи една, понякога спонтанна, понякога спокойно осмислена любов, силата на чувствата и разстоянието във времето водят до различни нюанси на едно и също възраждащо усещане на взаимност и взаимно проникване, на сливане, което прави местоимението ТИ многозначимо. И равнозначно на НИЕ! Равнозначно на съзвучие, хармония и мъдрост на чувствата!
Стиховете на Бистра Окереке обещават не едно, а много начала, много пътувания, и не само към себе си. Понякога те са кадър и няма нужда от повече. Друг път са онова, по-голямото, по-необяснимото – чувстващата мисъл, която създава поезия. Но винаги са живи и ако човек разгръща страниците внимателно, ще ги чуе как дишат между бялото и черното.
Четейки, изживяваш всичките, преживяваш ги, будиш се сякаш от сън, от летаргия, политаш и си мислиш, че там пише за теб. За теб и нея. За теб и него. За двамата, които бяхте, които не посмяхте да бъдете, а толкова искахте, за двамата, които ще бъдете. За Нея!
Толкова много повдигания и пропадания, а между всички тях лежи една уравновесеност, сигурност, истинност за това, което Любовта носи за човека и същото, с което човекът отвръща на Любовта. С любов за Любовта.
Стиховете на Петя Цонева в „Белият час” са въздействащи и вълнуващи, от тях се излъчва дълбока и мека тъга за разрухата във всички сфери на битието ни, но и покълва надеждата, че това, което ни спасява в трудни времена, е коренът.
Втората книга на Даниела Табакова продължава и надгражда темите застъпени в „Другата Марлене“. Теми, които вълнуват всички, защото са от ежедневни до вечни. Любовта, майчинството, отношенията между хората, приемствеността между поколенията, борбата между доброто и злото, и божественото начало у всеки от нас.
Думите на Евелина трябва да бъдат прочетени насаме, непредубедено, за да бъдат преосмислени и да легнат на точното си място в съзнанието или подсъзнанието на този, който е отворил сетивата си за тях.
Силна и страстна поезия – сладка и горчива като катранен мед; черни пчели, които са събирали прашец от знания и разочарования са дестилирали право в душите си този мед.
С всяка закупена „Приказка само за теб“ вие дарявате 2,00 лв. на новооткрития Възстановителен център за деца с онкохематологични заболявания в с. Опицвет, общ. Костинброд, Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“.
Чудесно е, когато сред суетата на шумния свят, в който живеем, успееш да чуеш нов и непознат глас, който да те изненада с мощта на таланта си и разпознаваемия си поетичен тембър. Така говори Иваномир Цанков в първата си поетична книга, наречена „Диатриби“. С думи за забравяне или за разказване, но при всички случаи в непрестанен диалог с читателя. Защото освен всичко друго, поезията е онази форма на комуникация, при която говорим на езика на сърцата си. А те никога не мълчат.
Има такива любови! И… слава Богу! Предпоследната ми я причини Красимира Макавеева. От първото прочетено стихотворение, което ме блъсна челно. А това, което взаимно си причинихме като редактор и автор покрай тази книга, не ми се е случвало от години. Тези редове може да са отредени за сериозна литературна критика, но аз няма да пожелавам на авторката бъдещи творчески успехи. Ще ù поднеса моите съболезнования. Защото Поезията е болезнено мероприятие. А за нея е твърде късно да се върне на изходното здравословно положение. Дано да ù стигнат сърцата, за да износи тази поезия. И… дано твоите сърца да са достатъчни, Читателю, защото независимо дали ще си „безумен“ или „бездумен“ – няколко сърца ще ти трябват.
Героинята изминава разстоянието от миналото до бъдещето, по най-фактологичен начин и то съвсем уместно, за да пусне здраво дълбок корен в най-отеснялото пространство за човека – празнотата на настоящето. Всяка дума, детайл, рязка смяна или плавно прекосяване на рамката, в опит да докоснем портрета, дава, носи и потвърждава отговорите на нейните въпроси.
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Ива Спиридонова има дълбоко уважение към думите, което я застрахова да ги употребява напразно. Разпознаваема е нейната поезия, което я прави автор с физиономия, с послания от сърцето, но от грамотното сърце, което първо се е научило да обича, а после да пише, че обича.
За всички вас, които вярвате, че четенето е красиво, ви представяме един продукт, създаден с много любов. За уютните вечери с книга, която да облечете в грижа и обич с нашата нова книжна дрешка. За любителите на поезията, ви предлагаме „От мен до другото безсмъртие“ в комплект с красивата подвързия, вдъхновена от самата книга.
Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда оттам? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни?
В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.
Книга, в която любовта бяга през сезоните, не вярва във възрастта, носи аромат на вода и цветя, приспива тишината, явява се наяве и насън, любовта, която е бунтът на вятъра, която е солта в сълзите. Онази, която стига твоята висша същност, преди последен поглед.
Дебютната стихосбирка на Александрина Валенти „Амаркорд“ е книга за миналото, което ни живее. Поезия населена със сенките и „кинокадрите“ на Фелини, Превер, Джим Морисън и Лорка, но крайно своеобразна и създаваща свой собствен метаезик и свят. Времето е необратимо, а декември е безсмъртен като паметта, която се отлепва от думите, за да се превърне в нас. Можем да достигнем края на пътя, само ако се върнем там, където сме били винаги.
Книга, носеща своеобразна метафоричност, олицетворения като взривове от смисъл, акт на преразказването на света, погледнат през изкривената призма на завоите без изход. Театрална пиеса, свидетелски показания на жертва на живота, в които наблюдението отстрани, не само на личния свят, но и този на другите, е налице. Любов, изписана като страдание, като бездна и грях. Поезия на плаващите пясъци, в които потъваш сам, в отчаян опит да обясниш причината за думите.
Днес съм щастлив заради радостта от аромата и вида на новата книга на Мартин Спасов – изключително благороден и талантлив човек, на когото съм благодарен не само, защото пише така, както малко хора на света могат, а защото ми позволи да вляза в света на „Приятелят, когото нямам„, да разгледам, да разбера и да открия отговорите на въпроси, които досега не бях задавал на никого.
