Христина Гутева приема всяка непоканена дума в живота си, за да опише изживяването на свободата. Личната, същата онази, която заедно с него пишат, за да стигнат до най-добрия стих – смъртта. Разстоянието между разум и сърце е толкова голямо, колкото от първата до последната буква в азбуката, която Христина създава. Единственото, което липсва в нея са неизречените думи, затворените желания, пропуснатите целувки и отсъствията.
Колко високо трябва да бъдеш, за да погледнеш през очите на птиците? Какво се вижда оттам? Губим ли очертания или от безкрая на небето те стават по-ясни?
В тази книга поезията на Яна Вълчева е на птичи полет от земята. И от високото на думите тя вижда, че ние, хората, можем да се поберем в зеницата на птичето око – веднъж пренебрежимо малки, като песъчинка от морския бряг, друг път огромни колкото целия свят. Прочетете написаното „В очите на птиците”. И в полета им също. Защото и Яна, както птиците, знае, че ние можем да бъдем и криле. Когато обичаме. Защото любовта е това, от което сме направени.
Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
Във втората книга на Ива Спиридонова не дяволът, а любовта се крие в детайлите, а сетивата не са пет, а десет, за да я живеят и се разтворят с двойна сила в нея. Авторката демонстрира впечатляващо творческо развитие и е все по-радикално концентрирана в емоционалната лапидарност и дълбина на своето писане – като дъно на угаснал от страст вулкан, който е затворил завинаги слънцето. Поезия, в която очите са сълзи, ръцете – паднали ангели, сърцето – мастило, животът – смърт, смъртта – вечност и мълчанието – лъжа: аз съм, когато съм теб.
Лъжата е причина за разстояния между двама, а от тишината след нея боли. Рамките, в които се наместваме, често раждат страхове от тях и за тях. Свободата е посока и избор пред изправен срещу нас кръстопът. Място, от което може да продължи търсенето на поне една прегръдка. Поне една! Също и причина да напуснем самотата и да пренаредим спомена за нея. Прегръдката не е отчаяние, а е обещание. Тя може да притъпи огорченията, да ни покаже, че лъжата съществува само тогава, когато не сме могли да я видим в зародиш. Само тогава, когато и ние сме забравили как да прегърнем. Пътят към доверието е труден, не всяка целувка е истинска, не всяка истина се обича. Но любовта е винаги истина и ако вярваме в нея, то тя не би могла да си отиде, защото живее в зениците на голи очи.
